Глава XI
Цялата централна част на острова бе заета от високи непристъпни планини, покрити с гъста девствена растителност. Брегът постепенно се спускаше към морето, образувайки живописни долини, покрити със зеленина, в които се спускаха шумящи потоци. Широк пояс от кокосови палми скриваше в шарените си сенки бананови дървета и по-малки палми, като се простираше до самото море. Сред цялата тази разкошна природа не се забелязваше присъствието на човек, никъде не се виждаше и най-малкият признак на живот. Двамата пътници обаче решиха внимателно да наблюдават околността. Това имаше голямо значение за тях, защото, ако островът се окажеше пуст, те трябваше да разчитат предимно на себе си. В обратния случай трябваше да знаят какво население ще срещнат.
Слънцето се скри зад кръгозора, а наоколо не се забелязваше нищо особено. Очевидно беше, че този прелестен кът не е населен. Обаче липсата на всякакви признаци за човешки живот край брега още не значеше, че и останалата част от острова е необитаема. Приятелите решиха да прекарат нощта на сала, още повече че Ланжле беше обещал да почакат до другата вечер.
Решено бе през цялата нощ да дежурят с револвер в ръка. Ланжле се страхуваше да не би буря да ги откъсне от брега. Възможно беше да бъдат нападнати от диви туземци и заловени по време на сън.
Понеже луната трябваше да изгрее преди полунощ, приятелите се разбраха да я дочакат заедно. В тъмното и двамата трябваше да бъдат нащрек, а при лунна светлина можеха навреме да забележат и избягнат всякаква опасност. Ланжле настоя да дежури пръв — до пет часа сутринта.
— Да, но в пет се съмва — възрази полицаят — и моето дежурство, едва започнало, ще трябва да свърши.
— Толкова по-добре за теб — заяви Ланжле, — на твоите години хората обичат да си поспиват, а пък аз мога да почивам и през деня. На теб ще мога да разчитам, че няма да пропуснеш минаващ кораб.
Те извадиха от спасителните си пояси револверите и седнаха един срещу друг така, че единият бе обърнат с лице към брега, а другият — с лице към морето.
— Знаеш ли, че сега е удобен момент твоят тромбон да подиша чист въздух, а аз да се насладя на един малък импровизиран концерт! — забеляза Гроляр.
— Да, да, неблагодарнико, ти вече забрави, че с този инструмент ние се прехранвахме в Мексико?
— Благодарение на моята акробатика и жонгльорство — каза Гроляр, — но сега съм стар и едва ли бих могъл да се проявя отново.
— Изглежда, че на младини си бил ловък и силен.
— Ха-ха, и ловък, и силен. Който ме познаваше тогава, може да го потвърди. Аз съм ти разказвал, че съм се родил почти акробат. Моята мащеха, жена на най-добрия гимнастик в цирка Суле, когато ме е намерила на своята талига, ме е прибрала, отгледала, възпитала и естествено научила на своя занаят. Аз живях с нея и с цирка, докато станах на 21 години, и от ездачите, клоуните, жонгльорите и въжеиграчите, между които постоянно се навъртах, научих по нещо.
— Да, имаш добра школовка! — забеляза Ланжле.
— Благодаря! При възможност аз замествах всеки един от участниците, но после имах нещастен жребий. Случи се така, че моите бляскави дрехи и гири бяха заменени с един дълъг кларнет. С него изкарах седем години музикантска служба, а когато се уволних, помолих началството да ме назначи като полицай. Какво да напра-вя? Пари нямах, а навикът за гимнастически игри и фокуси беше изгубен.
— Слушай, драги, дълго ли ще ми разказваш тези истории? — прекъсна го най-после Ланжле. — Повече от двадесет пъти вече си ми го разказвал.
— Е, сега ще бъде двадесет и първият.
— В такъв случай позволи ми аз да завърша вместо теб: постъпих в полицията и напреднах благодарение на удивителните си способности и необикновен усет, който безпогрешно ме насочваше по следите на престъпниците. Това привлече вниманието на началството…
— Стига, стига! — прекъсна го Гроляр — Да говорим за нещо друго.
— Ние нямаме друга работа — възрази Ланжле и изведнъж понижи гласа си.
— Какво има? — разтревожи се полицаят, изплашен отново от нещо неизвестно.
— Не чу ли плясъка във водата, сякаш ни приближава някакъв плувец?
— Е, ти вече цяла нощ ме плашиш.
— Няма що, добър часовой би бил. Тихо! Мълчи!
И двамата, притаили дъх, искаха да доловят и най-малкия шум, но напразно — нищо не потрепваше наоколо.
— Сигурно греша, вероятно някаква риба е блеснала под кормилото на сала.
От брега също не се долавяше никакъв звук. Никакъв вик на животно или звяр, ни най-малък шум на дърветата в гората.
Само очертанията на тъмните планини, изрязани като мастилени петна върху черния фон на небето, сякаш постепенно нарастваха. Това бе сигнал, че разстоянието между брега и сала постоянно се скъсява. Течението все повече и повече ги тласкаше към брега и скоро те ясно доловиха шума на вълните, които се разливаха върху крайбрежния пясък.
— Ние не сме по-далеч от два пушечни изстрела до земята — каза Ланжле, вслушвайки се внимателно в монотонния шум на вълните, — ако така продължи, скоро ще стигнем брега, което-за нас не е съвсем удобно, защото лесно може да се изложим на неочаквано нападение. Аз ще се опитам да спра лодката някъде на удобно място.
При тези думи той върза един от камъните, който служеше за баласт на сала, и го спусна под кормилото. Скоро камъкът падна на дъното. Тогава Ланжле върза сала.
— Ето ни на пристанището — каза той весело-и прибави с лека въздишка, — макар и да не исках да приближавам брега.
Течението продължаваше да носи сала, който все повече приближаваше брега.
— Ние сме на около 150 метра далеч от брега — продължи Ланжле. — Време е да спрем.
— Все едно е! — въздъхна Гроляр — Дали ще видим кораб в открито море, или той ще ни забележи, когато съмне.
— Аз не съм виновен, че не мога да заповядам на течението — отвърна Ланжле, — освен това между течението, което би ни понесло към морете, и това, което би ни тласнало към брега, аз бих предпочел второто, защото островът за нас все пак е спасение.
Гроляр бе на друго мнение, но каква полза да противоречи на младия си другар при това положение. Затова той намери за по-разумно да замълчи, но не можа да се въздържи и измърмори под носа си:
— Добре, добре… Ще видим как ще свърши всичко това.
Глава XII
Ланжле не откъсваше поглед от брега, макар нищо да не различаваше освен бялата линия на прибоя, н обмисляше план, който още не се решаваше да довери на своя другар.
Скоро мислите му бяха прекъснати от Гроляр, който искаше да знае защо мълчи.
— Виждаш ли, не мога да повярвам, че островът ле е населен, и осмислям как да разбера това преди още да слезем. Ако допуснем, че в горите се е приютило някакво население, което става скрито за нас, тогава е ясно, че не можем да разчитаме на гостоприемството му. Точно затова трябва по-отрано да обмислим нещата.
— Това е прекрасно — съгласи се Гроляр, — само дето аз не виждам никаква възможност да узнаем нещо за тези хора и за намеренията им към нас.
— Възможност има, само трябва твърдост и решителност от твоя страна.
— В какво се състои тази възможност?
— Първо, трябва да останеш сам в сала, в който нищо на те заплашва. Мракът ще трае още половин час, не повече, и аз искам да го използвам, за да изплувам до брега. Като стъпя там, лесно ще се промъкна до гъсталака на долината и ще узная безлюдна ли е тази част на острова или не. Спомни си, че преди залез-слънце забелязахме безброй бананови дървета и кокосова гори. За мен е достатъчно да видя как са разположени те, за да кажа дали са докосвани от човешка ръка. Същото мога да кажа, ако разгледам
