— Благодаря ти, Ланжле — каза той, — никога няма да забравя, че втори път спасяваш живота ми.
— Късно се сещаш, драги — забеляза парижанинът, — ако бях те изпуснал от ръцете си само за минута, отдавна да си намерил дъното на океана!
С отдалечаването на стихията, която се спусна на юг, морето започна да се успокоява, а нашите приятели без особени усилия се задържаха над водата и свободно движеха ръцете си. Скоро слънцето изпрати приветливите си лъчи над бурния океан, а вълните все повече утихваха.
— Както и да е, но това е странен способ за спасяване — сам да се Хвърлиш в морето.
— Да, да… без това отдавна да си в стомаха на някоя лакома акула.
— Или спокойно би спал в своята койка на „Фрелон“. Ние нищо не знаем, дали героичното корабче продължава да гони своята ескадра?
— Мислиш ли?
— Струва ми се, че „Фрелон“ е много по-устойчив и траен от нас двамата и по-добре ще се съпротивлява на вълните и вятъра…
— Разбери, че само благодарение на това, че сме по-леки, ние успяхме, а „Фрелон“ не можа да устои нито секунда под напора на ужасния смерч. Това не би могъл нито един кораб в света, колкото голям и устойчив да е той.
Въпреки всички разяснения Гроляр продължаваше да се съмнява, че малкият кораб е загинал. В това време вниманието на Ланжле бе привлечено от грамадна плуваща към тях дъска. С няколко загребвания на ръцете той приближи дъската и от гърдите му се изтръгна неволен вик. Тласна дъската към Гроляр и му каза:
— Ето, прочети този надпис… „Фрелон“.
Това бе една от големите обшивни дъски на загиналия кораб.
— Ето какво значи да бъдеш винаги прав! — каза убедено полицаят. — Както и да е, аз се страхувам, че ние избегнахме една беда, за да попаднем на друга, още по-лоша — да загинем сред океана от гладна смърт.
— Ти грешиш. В поясите ни има толкова запаси, че ще ни стигнат за дълго време: шоколад, сухари и сушено месо. Освен това — шише с коняк и още едно с вода — около осем литра.
— Какво значи това положение, в което сме сега?
— Един бог знае това, но аз имам и още нещо, с което да те зарадвам: виждаш ли онази тъмна черта на виолетовия фон на хоризонта?
— Това е малко тъмно облаче, което сякаш потъва в морето на югоизток.
— Ах, ти, пресноводни моряко! Това, което ти смяташ за облак, не е друго, а брегът на един от многото пръснати тук острови! И понеже течението ни носи в същата посока, то само някакво нещастие би ни попречило да стигнем там преди залез слънце. Готов съм да ти се закълна в това.
— Длъжен съм да ти повярвам, макар че никак не мога да различа облак ли е това или земя.
— Не можеш ли да разбереш, че облакът or слънчевите лъчи непременно добива светъл оттенък… Всъщност, ако искаш, можеш и да не вярваш.
Изведнъж парижанинът млъкна, заслони очите си с ръце и започна внимателно да се вглежда в една тъмна точка.
— Какво ти привлече вниманието? — попита Гроляр.
— Това е или скелет на кораб, или подводна скала — отвърна Ланжле. — При тази далечина не може да се определи, но като че ли се движи.
— Но каква полза от едното или от другото?
— Ако това е скала, и при това голяма, и стъпим на нея, ние ще можем да си починем. Ако е скелет на кораб, то и там ще отпочинем. Почакай малко, аз ще доплувам по-близо и ще се върна при теб след десетина минути.
— Не, не, не ме оставяй сам! — помоли Гроляр.
— Но може би за нас ще е важно да научим…
— Защо да не ме вземеш със себе си?
— Защото не умееш да плуваш и ще отнеме много време. Сам аз ще стигна по-рано.
— Да, но ако се върнеш при мен, за теб е все едно колко време ще загубиш.
Този път Ланжле се съгласи.
— Да, ти си прав. Ние имаме тази дъска, която е заострена в единия край. Ти ще се опреш с гърди на тъпия край, а острият ще пори водата. Аз пък ще плувам и ще те бутам напред.
Изведнъж парижанинът трепна с цялото си тяло. Далеч от тях той видя грамадна акула — страшен морски хищник, чиято перка се показва над водата често, когато е на лов.
Глава VII
Това опасно морско чудовище всякога е нащрек, непрекъснато дебне жертвата си и не познава друга грижа, освен тази да си търси храна. И само благодарение на упоритата си настойчивост издебва непредпазливата си жертва.
Понякога акулата се скрива във водораслите или пещерите на кораловите рифове и стои неподвижно, за да не разкрие своето присъствие. Ако се е прикрила добре, рибите спокойно плуват край носа й. Ако акулата не помръдва, то е, защото знае, че това е времето, когато многохилядни пасажи от седли и други дребни риби ще минат край нея. Акулата дебне в началото им и когато рибите разузнавачи, изпратени напред, преминат, без да забележат присъствието на ужасния хищник, акулата се хвърля върху беззащитните рибки, врязва се сред тях така, че те не са в състояние да се отклонят или разпръснат. Достатъчно е само чудовището да отвори голямата си уста, за да погълне-с десетки и стотици от нещастните жертви.
Това несъмнено са щастливи дни за акулата. Природата в противовес на хищния й инстинкт и извънредна лакомия я е дарила с много слаба способност да преследва и гони своите жертви. Акулата не може да догони риба, малка или голяма. Лакомото животно постоянно гладува и непрекъснато очаква жертви. Не трябва да се мисли обаче, че засадата на акулата е сполучлива всеки път. Достатъчно е само някаква малка рибка да види or разстояние акулата и целият пасаж веднага се обръща назад в бягство и никакво усилие на хищника не му помага да ги настигне. Случаите, в които разузнавачите минават, без да забележат акулата, са много редки. Обикновено предпазливите твари умеят навреме да известят за опасността останалите и така се спасяват.
В много такива случаи грамадното чудовище броди из морския простор и неспирно търси храна, като разчита, че ще може е каквото и да е да напълни измъчения си от глад стомах. По време на такива безплодни търсения акулата упорито следва корабите, чака по няколко денонощия спрелите кораби и поглъща всичко, което й хвърлят за развлечение моряците — метли, конопени конци и какво ли не…
Горко на тоя, който, помамен от хубавото време, се опита да се изкъпе в морето. Лек плясък и нещастникът изчезва под водата, на повърхността се показва голямо петно кръв и… всичко е свършено.
Ланжле видя страшното чудовище. Младият парижанин нито за минута не се усъмни, че акулата ги е видяла и вече се е насочила към тях. Един от двамата непременно щеше да стане жертва на хищника.
Роден край бреговете на Сена, Ланжле беше прекарал детинството си край водата и плуваше като риба. Изведнъж той си спомни, че в Денарари и Мара Калбо срещу няколко сребърни монети негрите се гмуркат във водата при акулите, ловко се борят с тях, но никога не стават жертва на чудовищата. Решени на такава опасна игра, те слагат между зъбите си широки и дълги ножове, гмуркат се под акулата и разпарят корема й от устата до опашката.
Ланжле реши да опита. Но преди това трябваше да предупреди Гроляр, за да не му попречи и провали цялата работа със своите безумни викове, степания и паникьосани движения.
Гроляр се учуди, че Ланжле стои така дълго-неподвижно. Той видя, че приятелят му е устремил: поглед надалеч, противоположно на онова място, към което щеше да плува.
— Какво гледаш там? — попита той с разтревожен глас, защото сега полицаят се плашеше от всичко, което не можеше да види или разбере.
