— Трябва за по-малко от 12 минути да увеличим скоростта си най-малко на 12 възли… Предайте тази заповед на всички кораби от ескадрата!
— „Фрелон“ не може да следва такъв ход, адмирале — забеляза Льо Шене.
— Зная, зная… не губете време в празни разсъждения, а наредете веднага да се изпълни заповедта ми.
— Слушам, адмирале!
— Съобщете на командира на „Фрелон“, че от този момент му давам пълна свобода на действие. Той поема цялата отговорност за кораба. Лоцманът ще му посочи точното място на остров Йен и ако „Фрелон“ оцелее, нека се присъедини към нас в пристанището.
За няколко минути заповедта на адмирала бе предадена на всички кораби от ескадрата и ако се съдеше по гъстия дим, излизащ от корабните комини, можеше да се разбере, че всички командири са поискали от машините най-бързия ход, на който са способни.
Бедният „Фрелон“ започна малко по малко да изостава назад и за по-малко от четвърт час беше вече далеч зад двете ескадри. Тогава адмиралът заповяда да му дадат сигнал „последно сбогом“
— Кураж, Кербрис, и се надявайте на бога!
— Благодаря! — отвърна доблестният командир на „Фрелон“. — Аз ще изпълня своя дълг.
Скоро двете ескадри се изгубиха в гъстия полумрак на мъглата, където морето и небето се сливаха.
Ще оставим двете ескадри да си съперничат по скорост с урагана, който всяка минута се усилваше, и ще проследим изоставения „Фрелон“ — сам със себе си в такова ужасно време и при условия, които не му даваха и най-малкия шанс за спасение.
Командирът на този неголям кораб, лейтенант Кербрис, събра около себе си офицерите и всичките 30 души от редовия екипаж и с развълнуван глас произнесе следните думи:
— Господа офицери и скъпи мои другари по съдба, вие трябва да знаете, че никога още такъв малък кораб като нашия не е издържал борба с ураганите в екваториалните морета. Но това, което досега не се е случвало, ще се опитаме да направим сега. Може би с божията воля ние ще сполучим в това, което на други не се е удало! Уверен съм, че всеки от вас ще изпълни своя дълг!
Тази реч бе изпратена с гръмко „ура!“ от целия екипаж и всеки се приготви да защити себе си л другите от приближаващия страшен ураган.
Издигащите се нависоко вълни скриваха от погледа скалите и рифовете, които едва проблясваха зад бялата пяна. Трябваше скоро да се излезе от този лабиринт, защото смелите моряци можеха да сбъркат посоката.
Капитанът побърза да смени курса, за да не бъде принуден да сваля всички платна от мачтите. Вляво от тях се намираше остров Суматра. Нямаше надежда да избегне циклона или поне да не се попадне в неговия център, ако корабът не успееше да се скрие зад високите скали на острова, които можеха донякъде да го прикрият от действието на вятъра.
На какво разстояние се намираха сега те от Суматра? Привечер видяха очертанията на високите планински върхове на острова, към който отиваха само по приблизително пресмятане, защото през целия ден слънцето не проблесна дори за минута. Според изчисленията на командира те се намираха на около 9– 10 мили разстояние от малайския остров, но за да го преминат с тоя ход, с който се движеше „Фрелон“, бяха необходими не по-малко от час и половина. А на югозапад ураганът беснееше с невиждана сила, насочен право към южния нос на Суматра.
Значи трябваше да приближат острова откъм западната му страна, за да се закрие корабът от бурята, която трябваше да се разрази върху високите крайбрежни планини и грамадните гори, разположени от запад на юг. Какво го чакаше „Фрелон“, който вече почти се гмуркаше в развълнуваното море, ако не успееше да изпревари урагана? Още при първата поява на урагана щеше да бъде запратен върху скалите и разбит на късове. Кербрис, капитанът на „Фрелон“, нямаше избор. Той заповяда да се насочат към Суматра, където се надяваше да заседнат поне върху някоя плитчина, в случай че не успееха да заобиколят острова. Все пак беше по-добре там да се спаси екипажът, отколкото всички да загинат в открито море.
С напрегнато сърце смелият командир даде съответната заповед. Той бе принуден да се уповава единствено на щастието.
Глава IV
В това време Гроляр, ни жив, ни мъртъв от страх, бе напълно отчаян и не си намираше място в каютата, като не обръщаше внимание на Ланжле, който не спираше да го успокоява с всякакви средства.
— Стига, бедни старче, защо да се измъчваш, когато с това нищо не се постига? Дали по-рано или по- късно ще се мре, не е ли все едно? По-добре е да умреш в морето, отколкото от холера или проказа! Наистина по-добър вариант да си уредиш сметките на небето не може да се измисли!
— Самият ад е против нас! — жално хленчеше нещастният полицай, без да обръща внимание на думите на своя любимец. — Изведнъж да загубиш всичко, което с толкова труд си постигнал.
И понеже Гроляр не се отличаваше с особена храброст, страхът така парализира всички негови чувства, че приятелят му изгуби всякакво влияние върху него. Ядосан, че думите му отиват напразно. Ланжле прибягна към по-енергични средства, за да накара Гроляр да го слуша.
— Е, добре! — извика той. — Щом като не разбираш от дума, аз ще си отида, пък ти се оплаквай колкото си щеш!
Средството се оказа сполучливо. В този момент, когато Ланжле използваше всичките си сили, за да се задържи на краката си и да тръгне към вратата, един странен вик го спря на половината път.
— Ти ме оставяш нещастен! Ти си единственият ми другар! — проплака агентът, протягайки ръка към Ланжле.
— Аз си отивам, защото от тебе не може да се изтръгне нито една свястна дума. Защо само се оплакваш, не е ли по-добре да измислим начин да се спасим от бедата дори ако трябва да се потопим с това грамадно корито?
— Знаеш, че аз не съм моряк. Какъв съвет искаш от мене?
— Аз не искам от тебе никакъв съвет. Престани само да хленчиш! Дразниш ме така, че и аз не зная на кой светец да се моля. И какво ще ти донесе това твое тюхкане?
— Моля те, драги, не си отивай! Обещавам, че вече няма да се оплаквам!
— А, за това поне заслужаваш похвала!
— Значи ти все още имащ някаква надежда, щом говориш за спасение?
— Разбира се, даже две минути преди смъртта няма да се съглася да предам душата си на дявола.
— Наистина, каква сила притежаваш! — не без възхищение каза полицаят, гледайки Ланжле.
— Така и трябва да бъде! Хората са изпадали и в по-лошо положение и пак са оцелявали.
— Мислиш ли? Нима не чу какво каза командирът? Той каза, че шансът ни за спасение е едно на хиляда!
— Да, чух. Да допуснем, че той е дори едно на милион! Дори и това е достатъчно, стига да можем да го използвахме.
— Да, но как ще стане това?
— Как ще стане ли? Ще повикаме на помощ всичкото си мъжество, енергия, присъствие на духа и решителност и ще постигнем твърде много!
— Мислиш ли?
— Довери ми се и скоро ще можеш да видиш какво могат да направят тия качества в минути на опасност. Аз ще ти покажа!
— Нека бог ни помага!
— Надявай се на бога, но и на себе си! — мъдро заяви Ланжле.
В същия момент един страшен трясък разтърси целия кораб.
— Ето я божията помощ! — простена полицаят, блед като мъртвец. — Вълните заляха целия кораб!
— Тъй ли? А може би ти се иска един хубав мъничък циклон, специално пригоден за обществено развлечение, за радост на мирните семейства и за забава на децата им?
— Не разбирам как можеш да се шегуваш в такива минути, когато си с единия крак в гроба?
— Аз бих се шегувал в самите нокти на дявола, пък даже и в неговия казан! Ето защо в минути на
