простря по корем на земята.
Този път задоволството на краля беше огромно. Никога не бе виждал подобно нещо. Истеричният смях отново го завладя, повали се на носилката си и така се задави, че носачите му трябваше да го пуснат на земята, а други двама да го удрят по гърба, за да се опомни.
Успокои се и заяви, че никога не е бил така щастлив, веднага взе пръчките от двамата свои министри и ги връчи на Ланжле и Гроляр, като им заяви, че от днес те ще отговарят за удоволствията и развлеченията му.
— Аз ще ви предам къщата на червения човек! — крещеше кралят. — Червеният човек е лъжец. Той ме съветваше да заповядам на моите войници да ви убият, но аз него ще убия и ще го изям на днешния пир.
Тълпата одобрително крещеше и шумно изказваше радостта си. Двамата приятели не разбрадя нито дума от речта на стария крал, но бяха уверени, че нищо не ги заплашва, докато имаха благоразположението на скучаещия крал и на цялото племе.
Но кой беше червеният човек, за когото кралят говореше с гняв и негодувание? Това скоро ще разберем.
Този ден трябваше да започне много печално, при все че влиянието на Гроляр и Ланжле се разрастваше сред племето мокиси.
Тогава, когато цялото племе се радваше на присъствието на двамата бели, в които те виждаха висши същества, двама войници, останали в селото, за да го пазят от неканени гости, неочаквано дойдоха при останалите. Те им съобщиха, че враждебното племе атара настъпва с форсиран марш към селото им. Не трябваше да се губи време. Заради дебелината и старостта си кралят остана в резиденцията си на морския бряг. Научил грозната вест за идването на неприятеля, той въздъхна и зарида.
— Червеният човек е болен. Кой ще води моите войски в бой? Кой ще ми помогне да победя врага? С червения човек ние бяхме непобедими. Но той се е наранил вчера, паднал е от скала н сега не може да стане, не може да излезе от хижата си… Да можеха белите да го заместят…
Ланжле и Гроляр, макар че не разбираха пито дума, все пак се досетиха какво става. Войниците веднага взеха оръжието си и се подредиха, предвождани от началниците си. Робите и пленниците бързо се натовариха с провизии и храна.
— Навярно се подготвят за бой с някое враждебно племе — каза Ланжле, като гледаше всичките тези приготовления. — Но само с нашето присъствие, без да говорим за оръжието, ние можем-да им спечелим победата.
— Защо не — отговори полицаят. — Още повече, че ако бъдат разбити, ще трябва после да се разправяме с техните врагове.
— Радвам се, че този път си така решителен. Нека отидем при сала, да се въоръжим добре, да вземем колове и топори.
Без да се обръщат повече към туземците, те изтичаха към сала. Тогава зад тях се чуха отчаяни викове. Мокисите решиха, че белите бягат от тях. Скоро скръбта им се обърна в радост. Те видяха, че белите се връщат обратно. Съзнаващи превъзходството им, диваците демонстрираха готовност да им се подчинят и безпрекословно да изпълняват заповедите им. Ланжле и Гроляр започнаха да им обясняват с жестове и мимики. Те разделиха отряда на две колони и застанаха начело на едната и на другата. После туземците донесоха при тях две царски носилки, настаниха ги в тях и на бегом се понесоха напред, като колоните ги следваха бързо.
Глава XVII
Мокисите пътуваха целия ден и половината нощ без отдих и понеже туземците атара узнаха, че враговете им са се отправили заедно с краля си към резиденцията на морския бряг, решиха по-рано да нападнат селището им. Ако преди разсъмване мокисите не успееха да се завърнат, то цялото население на селището им би загинало.
При бързия ход носилките бяха истинско облекчение за европейците. Иначе те не биха могли да следват неуморните диваци, привикнали към трудни и дълги преходи.
В селището никой не спеше: старците, жените, децата — всички се въоръжаваха, решили на всяка цена да отбият нападението на врага, докато успее войската им да пристигне и защити селото. Туземците никога не нападаха нощем от страх да не ги съпроводят зли духове, но знаейки, че селото е без защита, атара решиха да не спазят това правило.
Отгатнали намерението им, мокисите устроиха засада. Първата колона, ръководена от Гроляр, се разположи в края на селото, противоположно на мястото, откъдето се очакваше да дойдат нападателите. Втората колона под началството на Ланжле застана там, където се очакваше неприятелят. Така атарите трябваше да попаднат под двоен обстрел.
Решено беше да им позволят да навлязат в селото и там да ги обградят, така че нито един да не може да избяга. Диваците по принцип не щадят враговете си и отвеждат в плен само жените и децата, у които по-късно възпитават ненавист към родното племе.
Съмваше, а нападателите все още не издаваха присъствието си. Мокисите започнаха да мислят, че шпиони са предупредили враговете за тяхното пристигане, когато изведнъж от близката височина също като лавина започнаха да се спускат цели рояци врагове, огласящи въздуха със своите диви, войнствени викове.
Никой не се показа — нито в селото, нито от засадата. Гробното мълчание отначало смути нападателите: те се спряха и заоглеждаха местността, сякаш подозираха клопка. Появата им не предизвика уплаха в селото, което в действителност би било невъзможно. После, вероятно предположили, че жителите са избягали в гората, отнасяйки със себе си всичко ценно, те тръгнаха напред, хвърлиха се към къщите и се отдадоха на безогледен грабеж.
Първите нападатели останаха учудени, когато видяха, че къщите са натъпкани с жени и деца, които не само не молеха за пощада и не трепереха от страх, а гръмко ги обсипваха с ругатни и оскърбления.
— Елате, елате, подли и страхливи атара — крещяха те. — Погледнете, тези войници треперят от страх пред жените и пеленачетата. Вашите водачи са изпратили тук не войници, а жалки роби!
При други обстоятелства такива подигравки биха разярили атарите, но невероятната смелост на жените зад слабата им барикада от бамбук накара неприятеля да предположи, че е попаднал в капан. Отстъплението бе невъзможно и войниците се пръснаха из селото.
Всичко, което можеше все още да направи водачът на атара, бе да събере хората си на главната улица. През това време Ланжле и Гроляр с усилие задържаха своите хора, които настояваха вече да атакуват неприятеля.
Водачите на мокисите прекрасно схванаха намерението на двамата водачи, които искаха да обградят неприятеля от всички страни и да ги сразят с револверите си. Те побързаха да обяснят този план и ни войниците си.
Като позволиха на неприятеля да се събере на едно място и да образува плътно ядро, Ланжле даде сигнал със свирка на Гроляр да започнат настъплението.
Трудно е да се опише паниката, която за миг обхвана атарите, когато видяха, че от някои войници тече кръв, без да бъдат улучени от копия или брадви. Те видяха как белите протягаха ръце, чуха и страшния гръм, смаяха се от покосените, които бяха засегнати от някаква невидима сила. Това ги потресе и обезумели от страх, те хвърлиха оръжието си и се впуснаха да бягат на всички страни. Напразно. Отвсякъде ги посрещаха копията на мокисите, които ги унищожаваха.
Ланжле и Гроляр се опитаха да спрат избиването на беззащитни хора, но знаците им бяха изтълкувани точно обратно от мокисите и избиването продължи дотогава, докато не остана нито един жив атара.
След поражението на атарите победителите тръгнаха да изтребват с огън и меч техните селища, да избиват старците, жените и децата: направиха онова, което враговете им готвеха на тях самите. А великият Ка-Ха-Туа VII обядва с превъзходно филе, приготвено от краля на врага н изпратено му специално завито с бананови листа.
От незапомнени времена кралете на двете племена воюваха дори за дреболии. Един от първа-те водачи на мокисите, след като победил атарите, заповядал на дворцовия си готвач да му при-готви филе от месото
