Етикетът при мокиския двор бе строг и сложен; той изискваше голямо внимание, за да не остане обиден някой от по-малкото или но-голямо внимание на вожда. Тежко му, ако сбъркаше и чукнеше някой три пъти по носа, когато според положението, което заема, заслужаваше само две чуквания. Тогава всички по-горни от него биха станали заклети врагове на господаря. Всичките му равни пък биха се счели за унизени, ако също не бъдат удостоени с такава чест, а по-долу стоящите биха се пръснали от завист към щастливеца. Внимание се изискваше и при ущипването на крака или почесването на стъпалото на именитите хора. Погрешно удостоеният с такава чест би попаднал в числото на именитите дворяни и би настроил знатното съсловие против себе си.
Церемонията завърши с раздаване на малки, средни и големи столове. В присъствието на императора никой нямаше право да седне, но за министрите и семействата им бе направено изключение. Тези, които получиха право да седнат в присъствието на краля, държаха под мишницата дебел кол. Когато ги поканеха, те забиваха в земята заострения край на кола на известно разстояние от особата на владетеля и сядаха на него.
— Какъв глупав обичай! — избърбори Гроляр, като се обърна към приятеля си.
— Не — възрази той, — това е местното разбиране за удобство, нищо повече. Спомни си малките табуретки, за които нашите херцози и перове се караха във Версай. Каква е разликата? В това, че те стоят на меки възглавници, а тези — на дървени колове. Всъщност всичко е човешкото тщеславие, което кара хората да се изтъкват един пред друг. Това показва, че ги вече си истински владетел, защото имаш право да раздаваш глупавите дрънкулки на тщеславието. Наложи на поданиците си да носят панталони и ти ще бъдеш също такъв император, каквито са всички останали…
— Ето, пак се шегуваш!
— Съвсем не! Тази велика аксиома съм взел за тебе от един велик мислител, който казва: „Цивилизацията започва от панталона също така, както женската срамежливост започва с роклята.“
Така Ланжле все повече и повече внушаваше у Гроляр мисълта да погледне сериозно на новата си роля. Сега бившият полицай не мислеше за миналите си планове и проекти, напротив, едва ли би се зарадвал, ако му съобщяха, че е пристигнал в тукашни води толкова желаният преди кораб. Сега Гроляр се ползваше с напълно реална власт. Той живееше в голяма хижа с няколко стаи, в разкош и удобства. Всички стени бяха покрити със завеси, а земният под бе постлан с дебели кокосови покривки, изкусно приготвени от мокиските жени. В спалнята му бе сложен бамбуков креват, покрит с превъзходни тънки платове. Освен това той имаше маса, наподобяваща японски стил, столове, удобно за почивка кресло, стенни часовници и няколко дървени картини, които предизвикваха възторга на всички туземци.
Всичко това бе спечелено от размяна на палмово масло и скъпи дървета с един пътешественик капитан, който няколко години подред бе идвал с кораба си.
Часовите непрестанно се сменяха при всички входове и изходи на двореца Не пускаха никого, докато не се покажеше на часовия камъче, черупка или листо от някакво дърво Всеки, който желаеше да влезе в двореца, трябваше предварително да разговаря с началника на стражата и да получи от него пропуск. Нощем само началникът на стражата знаеше какъв е пропускът. Всички останали го научаваха на сутринта.
Веднъж Ланжле се раздели със своя другар и реши да се върне при него късно вечерта Пропускът бе заменен с нов и Ланжле не можа да го покаже, за да влезе в двореца. Часовоят, без да се колебае, допря острието на копието си до гърдите му и заяви, че ще го промуши, ако продължава да настоява да влезе.
Ланжле се принуди да отиде при началника на стражата и да поиска от него пропуск, след като му разказа за станалото. Когато Гроляр научи за инцидента, възхити се от твърдостта и изпълнителността на часовоя; отиде лично при него, повиши го в сержант и заповяда да го сменят от дежурство.
Първата задача на Гроляр бе да реформира войската по примера на френската. Всички войници бяха формирани в осем полка, а всеки полк — разделен на пет роти Понеже и Гроляр, и Ланжле бяха служили в родината си, можеха да се нагърбят с ролята на инструктори и да подготвят войската.
За огорчение на Гроляр войската му нямаше оръжие Ланжле реши да намери сред туземците изкусни ковачи, започна тайно всеки ден да работи с тях, като искаше да изненада другаря си с оръжие, негово собствено изобретение.
Гроляр не изоставяше и другите държавни работи. В определен час на деня той приемаше своите министри, изслушваше докладите им, определяше награди за отличилите се и наказания за провинилите се, съдеше и помиряваше, с една дума — участваше в целия държавен и обществен живот на страната. Всичко отиваше на добре и постепенно се приближаваше към панталоните. Войската, приучена на дисциплина и покорност, нямаше да протестира против установената от краля реформа. А след това и целият народ безропотно щеше да последва техния пример.
Мокисите умееха да тъкат тънки платове. Такива платове им бяха поръчани в големи количества После ги оцветиха половината с червея, другата половина със син цвят. От червените платове бе решено да приготвят панталони за войската, а от сините — камизоли Каква великолепна армия би се получила, ако Ланжле успееше да приготви и оръжието!
Двамата чужденци усърдно изучаваха говора на своя народ. Не минаха три месеца и Ланжле престана да се обяснява с мимики, пък и езикът на мокисиге бе беден и се състоеше от неколкостотин думи Гроляр се оказа по малко способен, но се надяваше, че скоро ще започне и той да разговаря със своите министри на един и същ език.
Към главния жрец и магьосник двамата французи се отнасяха с уважение. Това бе един от най- влиятелните хора в страната Всяка неделя, ръководени от върховния жрец, те се отправяха към идола на великия Теа-Туа — бог, творец на света, отъркваха с нос големия пръст на крака му, като така признаваха великата му мъдрост.
Глава XX
Докато разговаряше с майсторите ковачи, Ланжле узна, че техният остров е много голям и на далечина 15 дни път живеят други многочислени племена. С тях мокисите нямали връзки. Делели ти огромни планини, през които никой не се решавал да мине. Ланжле и Гроляр започнаха да мечтаят да прострат властта си над целия остров, когато войската им се подготви и въоръжи с пушки местно производство.
„Кой знае, може би ни е съдено да основем мощна държава, даже огромна империя!“ — мислеше Ланжле.
Отначало всичко му се струваше като забавна игра, но сега поглеждаше на нещата сериозно, дори започваше да съжалява, че не е приел той короната. Още повече че приятелят му, без да се отрича от него, се държеше твърде царствено, искаше да го нарича не другояче, а „сир“ или „Ваше Величество“.
— Ти разбираш, че това не го правя за себе си — казваше му бившият полицай. — Как искаш да се отнасят с уважение към мен моите поданици и министри, да спазват строг етикет, без който е немислим царският престиж, ако не им дадеш пример ти, който всъщност си нищо в държавата.
Ах, тази ужасна дума! Това, че е „нищо“, страхотно раздразни младия парижанин. Но какво можеше да отговори, когато сам се отказа от всякакви длъжности, сам внуши на Гроляр чутите възгледи, сам на шега потри с нос палеца на крака му и го въздигна като свой император и величество.
— Какво, подиграваш ли се с мен? — попита то Гроляр.
Ланжле му възрази:
— Нима ти не си император! Нима не е длъжен всеки да се отнася с подобаваща към сана ти почит? Какво ще помислят за теб поданиците ти, ако аз се отнеса към теб като към простосмъртен, към равен?
Ланжле каза това на приятеля си, за да му внуши свойственото за царете самоуважение, н го намираше за забавно. Но сега забавата се превърна за него в досадно задължение.
Дребнавостите на човешкото честолюбие обаче не нарушиха добрите отношения на двамата приятели.
„Ако успея да създам могъща империя — мислеше си Ланжле, — сам ще се потрудя за себе си. Гроляр е по-стар от мен и несъмнено аз ще стана негов заместник,“
Така Ланжле, който искаше да превърне приятеля си в смешен „император“, започна да завижда на височайшото му положение. С дворец, царска стража, неограничена власт над народа, цял щаб от министри
