Ланжле предизвика у европейците истинско оживление и недоумение. Всички зачакаха да видят как вождът ще се отнесе към двамата фотографи. Преди тях му се представи художникът. Императорът милостиво му протегна ръка, после ласкаво се усмихна на фотографите и наведе глава в отговор на техния поклон.
— Това е невероятно! — извика капитанът, като се обърна към доктор Петерсън. — Вижда ни за пръв път, а не сбърка никъде. Това изисква удивителна наблюдателност и познаване на хората!
— Да, особено последното — каза доктор Петерсън. — Да допуснем, че тези диваци са привикнали към строг ред и йерархия. Погледнете художника и двамата ни фотографи, разликата в израза на лицата им е очебийна и диваците прекрасно я долавят.
През това време представянето приключи. Вождът заповяда да донесат кресло за капитана и го покани да седне до него.
Браун обясни с няколко думи задачата на корабната експедиция. После помоли Негово величество да благоволи и възложи на най-образования от приближените си да обясни и разтълкува пред учените някои от интересуващите ги въпроси.
— Аз сам ще отговарям на запитванията им-каза вождът, — защото всеки от поданиците ми знае само това, което трябва да изпълни. Само аз зная всичко, защото съм император. Длъжен съм да зная всичко, всичко да виждам, всички да управлявам и да бдя върху древните ни обичаи.
— Превъзходен и разумен отговор — избъбри възхитен докторът.
— Огромна мъдрост и логика — съгласи се с него ученият Джеръмая Падингтън — Колко европейски господари биха изглеждали диви и невежи в сравнение с този дивак.
— Мисля, господа — обърна се Браун към другарите си, — че не би било безинтересно да узнаем мнението на любезния монарх за произхода на света.
— Бъдете добър — обърна се той към Гроляр — и помолете господаря да ни запознае с преданията на мокисите за произхода на всичко, което виждаме, че съществува около нас — земя, море, небе, слънце, звезди, животни и хора.
„Прекрасно — помисли Ланжле, — ще се по-развлечем малко.“ И той започна с един съчинен от него разказ, който Гроляр дословно преведе.
— Ето какво говорят нашите предания за произхода на света. В началото не е съществували нищо освен едно грамадно, безкрайно пространство, сред което се ь носел великият дух Теа-Туа, което значи „Този, който е съвсем сам“. Когато изминали милиони години, Теа-Туа започнал да скучае в самотата си и решил да си създаде семейство. Затова той се оженил за своята мисъл, на която дал тяло от своето и която нарекъл Че-На, Първосъздадената. Родил им се син, когото нарекли Ора-Туа-Ина. Когато той бил още дете, баща му му дал две топки за игра. Едната била златна, другата — сребърна. Те обаче се изтърколили в пространството и се превърнали в слънце и в луна. А пък Ора-Туа-Ина, когато пораснал, създал земята, за да има свое царство.
— Удивително! Невероятно! Поразително!
— Е, а звездите?
— Те произлезли от раздразнението на бога. Когато Ора-Туа-Ина бил още дете, играел на златен пясък, ядосал се нещо и ритнал пясъка. Тон се пръснал по небето и всяка песъчинка започнала да блести там. И понеже всяка песъчинка е много по-голяма от пашата земя, то добрите, справедливи, честни хора след смъртта си се преселват там.
— Ами къде отиват злите и глупавите хора?
— Техните души се носят във вселената, без да могат никъде да се приютят, и чакат някъде да се роди дете, за да се преселят в него. Преродени там, те отново започват да живеят, но вече със задачата да се пречистят от злото, да заличат и изкупят всичко с по-добрия си живот.
— Каква философия, та тя не е по-лоша от всяка друга! — викна възхитеният доктор. — След това, което чухме, господа, остава ни да се залитаме всъщност диви ли са тези хора?
Глава XXV
Наистина всички слушаха с учудване красивата легенда.
— Тя ще предизвика истинска революция в етнографското ни общество — каза Петерсън, който дословно записваше разказа на Ланжле. После дойде ред на членовете на Историческото общество и Лондонската академия на науките, които също помолиха вожда да им съобщи неща от истерията на мокисите.
— Всъщност историята на мокисите е едно повторение, така както животът на един човек повтаря живота на друг — започна изобретателният Ланжле.
— Този владетел е философ! — каза на съседа си член на философския отдел на академията.
— Невероятно! Поразително! — бъбреше Джеръмая Падингтън. — Да можех да представя такъв човек пред кралското общество, какъв невероятен ефект би се получил!
При това Ланжле продължи с най-спокоен тон:
— Произходът на мокисите се губи в мъглата на времето. Имената на вождовете от първата династия са потънали в реката на забравата. Преданията говорят, че пратеникът на Ора — Ро-Ко-Ко, паднал заедно с дъжд на земята в една тъмна нощ и научил мокисите как да садят банани и да правят вино от портокали. В деня, когато първото вино било готово, той така много пил, че започнал да говори някакви глупости на мокиските месии. Такава била божията воля, която показала на хората, че не бива да злоупотребяват с виното. Една част от народа започнала да осмива Ро-Ко-Ко, но друга го завела в самотна хижа и го сложила на легло, за да изтрезнее. Когато се събудил, богът силно се разгневил, повикал върху нашия остров морето, унищожил всички зли хора, променил цвета на кожата на хората от нашия остров.
Можете да си представите какво бе учудването на присъстващите, докато слушаха удивителния разказ на вожда. Ланжле продължи, като с всичките си сили се стараеше да запази първоначалната си сериозност.
— Казах ви, че имената на първите царе са останали за нас неизвестни. Но ние знаем, че теса се изяли един друг, за да си поделят властта. Синовете изяли бащите си, за да не премине властта в ръцете на друг, а после се унищожили помежду си, за да нямат съперници. Останалите след тях следвали този пример, а така също и хората от народа. Така мокисите бързо намалели, нещата сипнали дори дотам, че те започнали да се изяждат дори в семействата. Поканвали съседа си или някой приятел, за да го нагостят с новородено кърмаче, а гостът отвръщал с подобна любезност, като на свой ред поканвал на месо от тъщата.
Гроляр едва не се пръсна от смях. Ако вместо тези господа насреща си той имаше френски офицери и учени, те веднага биха разбрали, че милият дивак просто се шегува с тях Но при англичаните нещата стоят по друг начин.
— Горката жена — прошепна Джеръмая Падингтън, като си помисли за вдовицата майка на своята жена и си представи, че и нея може да я постигне същата участ. Ако не се беше родила в мъгливата Англия, разбира се, а на този остров. И той смутено се озърна.
Доловил движението, Ланжле побърза да успокои госта:
— Не се безпокойте нито за себе си, нито за своите другари. Ние отдавна не ядем роднините и гостите си. Такава участ имат единствено враговете ни, убити в бой.
— Защо — позволи си да попита Падингтън — вие не щадите вашите врагове, паднали като доблестни войници?
— А защо да пропада на вятъра такова количество превъзходно месо? — сериозно възрази Ланжле.
При този отговор всички, без да искат, се спогледаха.
— Ах, господа — извика доктор Петерсън, — на това наистина нищо не може да се възрази. Тези хора вече не убиват своите си, за да ги изядат, но постъпват така с убитите си врагове. За себе си вождът е прав и вие никога не бихте могли да го разубедите. Освен това за него има още едно оправдание: ако падне в сражение, той също ще бъде изяден от враговете си. Това е висша справедливост и нищо повече.
— И вие го оправдавате, докторе?
— Не, не го оправдавам. Само обяснявам нещата от негова гледна точка. Всъщност каква е разликата между човешкото месо и животинското? От гледище на науката разлика няма.
