грижи за вуйчото на краля и тримата министри, за да изгубят постепенно всякаква способност да разбират какво става с тях.
Ловкият и трезвен Гроляр разбра капана и незабелязано от всички започна да изсипва питиетата под масата.
— Що за уста има този стар дивак! — взе да се учудва Петерсън. — Той и мене ще изпие!
И действително резултатите от състезанието по пиене между Гроляр и Петерсън станаха такива, че скоро докторът изпадна в състояние на опиянение и започна безкрайни речи и тостове за младия вожд.
Глава XXX
Около 11 ч. вечерта всички се разотидоха освен Ланжле, който жадно поглъщаше лимонада вместо шампанско, и Гроляр, който се задоволяваше с чиста вода. И двамата не очакваха такова развитие на нещата.
— Загубени сме — каза Ланжле, — кой ще даде заповед фрегатата да тръгне, когато всички началници се търкалят пияни под масата заедно с тримата мокиски министри. Ако останем тук през нощта, на разсъмване фрегатата ще бъде наобиколена от безброй въоръжени катамарани. Мокисите ще поискат да се върне вождът им и ние ще бъдем принудени да тръгнем с тях.
— Ще се опитам да уредя нещо с огнярите.
— Можем да направим и нещо друго — каза Ланжле. — Ако тези скотове не се събудят, ще заповядаме на главния механик да потегли.
— Ще ни послуша ли?
— Ще видим. Той вероятно знае какви са намеренията на капитана.
Помогна им Джордж Браун, който се оказа доста предвидлив. Когато на кораба се устройва ха пиршества, преди да седне на масата, той записваше в книгата всичките си разпоредби за вечерта и цялата нощ. Дежурният офицер трябваше само да ги изпълни.
Към полунощ Ланжле видя как група моряци уловиха тримата мокиски министри, обърнаха ги по гръб и ги отнесоха нанякъде. Заспалият Гроляр пренесоха в малка ъглова каюта и го заключиха.
— Е, най-после! — въздъхна Ланжле. — Сега и аз мога да си отдъхна!
И той доволно се изтегна върху един диван, поставен в салона, на който скоро дълбоко заспа. Когато се събуди, вече беше светло и за голяма изненада забеляза, че не е на мястото, където бе заспал. Навярно внимателно го бяха пренесли в разкошно уредена каюта и сложили на креват от червено дърво, инкрустиран със злато и бисери. Край стената бе поставен грамаден турски диван с много копринени възглавници, а в средата имаше кръгла маса от черно дърво с подредени върху нея червени кристални чаши. През отворения прозорец се виждаше морето, чиито вълни ослепително блестяха на слънцето.
— Дявол да го вземе! Та те наистина се държат към мен като с височайша особа! — неволно възкликна французинът. — Ето какво значи да си имаш работа с англичани!
Бившият вожд на мокисите се засмя и като изпи чаша превъзходен шоколад, отново легна да спи.
Както бе решено първоначално, свалиха тримата мокиски министри в съседен залив, без да ги връзват.
Гроляр също беше разположен във великолепна каюта, не по-малко разкошна от тази на мокиския вожд. Ланжле живееше по царски — хранеше се с каквото поиска, сам съставяше менюто на обядите си. Понякога канеше при себе си на обяд капитана и някои от учените, които се чувстваха поласкани от такъв жест. На младия парижанин му се искаше комедията да продължи вечно, но хубавите неща свършват бързо. Така става навсякъде, така се случи и с Ланжле.
Глава XXXI
След осемдневно пътуване един от моряците извика: „Земя!“
При този вик сърцето на Ланжле болезнено се сви. Той остана в каютата и се отдаде на мисли, без да се интересува от земята, към която се приближаваше „Виктория“.
При него влезе със светнало лице Гроляр и внимателно затвори вратата зад себе си.
— Какво се е случило? Отдавна не съм те виждал толкова радостен.
— От радост щях да запея, ако само не се страхувах от англичаните. Ние с теб сме като в затвор със златни решетки.
— Говори по-кратко — нетърпеливо го прекъсна Ланжле.
— Влезли сме в пристанище, в което видях две ескадри: едната — френска, другата — английска. Те се готвят да отплуват. Ако се съди по думите на офицерите, двете ескадри са така силно пострадали от урагана, че били принудени да спрат тук за ремонт.
— Къде се намираме?
— В Хонконг.
— Какво приказваш? Там, откъдето отпътувахме със злополучния „Фрелон“?
— Да! Виж сам през прозореца. Ето насипа, фортовете.
— Наистина!
— Как? Нима това не те радва?
— Не зная…
— Не знаеш?! Остави ме да ти кажа и ще разбереш днес двете ескадри вдигат котва и отиват към остров Йен, където досега не са успели да стигнат заради бурята. Ето го случая, който очаквах. Ние ще съберем плодовете на двегодишния си труд, а това не те радва.
— Радвам се, че ти си щастлив, а за мен всичко останало е безразлично.
— Какъв чудак си ти. На тебе ти провървя като вожд и не искаш да се откажеш от ролята си. Надявам се, че няма да останеш в кораба със скръстени ръце и ще уредиш нещо, за да избягаме още днес.
— Още сега, ако желаеш.
— Това ми харесва, такъв те обичам!
— Ние можем свободно да излезем, без никой да ни заподозре. Сядай и пиши:
„Господин капитан на «Виктория»,
Не очаквайте завръщането ми на фрегатата. Височайшият ми племенник затъжи за своя остров и поданиците си и понеже намерихме малък търговски кораб, който отива в Суматра и е съгласен да влезе в нашия залив, още днеска заминаваме с него.
— Това ще изпратиш на командира още тази вечер. Трябва винаги прилично да се разделяме с хората, от които всъщност не сме видели нищо лошо.
— Прекрасно, Ланжле! Ти пак си същият! Сега как мислиш да се измъкнем оттук незабелязано?
— Нищо, просто открито ще излезем пред очите на всички.
— А твоето сандъче? Ами тромбонът? — Не се безпокой за тях.
— Трябва да побързаме, ескадрата може да потегли и без нас.
— Ти ще ми разрешиш да закуся и после ще се поразходим из града. Този път аз ще поискам такава закуска, че да поканя капитана на нея и да поговоря за нашата разходка.
Всичко стана така, както предвиди Ланжле. След закуска мнимият вожд изведнъж понита:
— Хонконг английски град ли е?
— Да, сър, преди тридесет години той е бил гола скала, но моите съотечественици я превърнаха в цветущ град.
— Много бих искал да го разгледам.
