Възможността да ги изхвърлят на първия срещнат остров, ако разберат измамата им, беше напълно реална.
— Искам да ви попитам съгласен ли сте да гостувате на „Виктория“!
— За мене и хората ми ще бъде истинско удоволствие.
— Капитанът ще се зарадва на вашето съгласие. Ще му го предам след няколко часа, но това не е всичко. Ваше Величество навярно не е забравил, че аз говорех за банкет, който ще бъде даден на кораба, като средство за постигане на желанието ни.
— За какво говорите вие?
— За това да ви дадем възможност да посетите Англия, без да изгубите престола си. След приключване на обяда въоръжени моряци ще се вмъкнат в салона на капитана, ще се нахвърлят върху вас и вуйчо ви. Като видят това, приближените ви ще се изплашат и ще избягат. Така вие ще станете наш пленник и няма да изгубите престола си.
— Грешите — каза вождът, — моите близки няма да избягат, както предполагате вие. Те ще се нахвърлят върху вас и вашите войници, готови да умрат до един, но да не загубят вожда си. Л ако дръзнат да ме оставят във ваши ръце и решат да спасяват собствения си живот, те веднага ще бъдат убити по-късно като изменници.
— Да, това е неприятно — печално продума докторът, без да вижда друг изход от създалото се положение.
Глава XXVIII
По-късно у доктора се роди нова идея. За да не се пролее кръв, трябваше само да се убеди вождът да вземе със себе си по-малко гости. Каква бе радостта му, когато владетелят заяви, че ще гостува на кораба само с министри, за да не събуди завистта на останалите сановници. Без вуйчо му министрите бяха само трима.
„Предполагам, че той отгатна мисълта ми“ — помисли докторът и прибави тихо: — И така, Ваше Величество приема предложението ни, при условие че избегнем кръвопролитие и запазим престола ви. Припомням ви още веднъж, че ще имате голям военен кораб, с който ще можете да се върнете при първо желание.
— Нищо не приемам и нищо не обещавам — каза внимателният Ланжле. — Давам ви само думата си на вожд, че няма да отклоня поканата на командира ви за утре.
— Той наистина нищо не обеща — обясняваше докторът на англичаните, — но щом не протестира, значи е съгласен. Във всеки случай той не се отказва.
— Е, какво има, приятелю — извика Ланжле, когато докторът си отиде, — както виждаш, утре си тръгваме оттук, и то с големи почести. На този остров аз бях не по-малко щастлив от всякъде другаде на земното кълбо. И ако се съгласявам да тръгна оттук, то е заради теб. Сега, когато Том Пауъл избяга, уверен съм, че бих могъл да направя от народа всичко, което поискам. А във Франция кой знае какво ме чака!…
— Нима предпочиташ да останеш тук като един театрален император клоун… А еполетите, които-те чакат във Франция? Помниш ли какво ни обещаха?
— Зная, че на всеки бе обещана примамлива награда, но за нещо, което ние не изпълнихме.
— Откъде можем да знаем дали няма да се върнем навреме, за да си изпълним задачата?
— След три месеца отсъствие. Да не си превъртял? Всичко вече отдавна е свършено.
— Не трябва никога да се говори категорично за неща, които не знаем. В живота има много случайности, които не могат да бъдат предвидени.
— Това е така, но аз не говоря за предположения. Навярно помниш, че съседните ескадри отплуваха за остров Йен, за да унищожат скривалището на мнимите пирати. Ако ураганът ги е пощадил, те отдавна са завършили своята мисия и ние ще се окажем излишни. Ако пък ескадрата е унищожена от бурята, двамата сами не можем да парализираме могъщата търговия на джонките.
— Напротив, в последния случай излиза, че още нищо не е направено и там отново ще имат нужда от услугите ни.
— Грешиш, драги мой! Загиването на две ескадри е такава катастрофа и материална загуба, каквато несъмнено ще отклони желанието на правителството да преследва тези, които аз наричам мними пирати. Ние трябва да бъдем доволни, ако уважат услугите ни заради преживяната катастрофа и ни спестят други упреци. Това е надеждата ми. Та затова ти казвам, че когато отново започнем старата си работа — ти като редовен агент в тайната полиция, аз като войник при сенегалските стрелци, то и двамата много пъти ще скърбим за този остров, за малката държава на славните мокиси.
— Ако става дума за мене, аз никога няма да съжалявам за това.
— Ще видим… В първото пристанище, където „Виктория“ ще спре за въглища, ще научим за участта на двете ескадри. Тогава ще знаем точно на какво да се надяваме, когато се върнем в родината.
— Тогава не искам заради мен да напускаш острова.
— Не говори глупости! Ти отлично знаеш, че без мен не ти върви. Да не мислиш, че изгарям от желание да ме изкарват на показ като животинче. Вървя с тебе, защото това е мой дълг и защото се заклех никога да не те изоставям. Аз съм по-скоро твой покровител, отколкото помощник. Най-важното сега за нас е да се отделим от англичаните, преди да стигнем в Лондон. Ако за това не ни се предостави удобен случай, то аз добросъвестно ще изпълня ролята на мокиски император. Когато всеобщото любопитство премине, за нас няма да остане друго, освен да измием татуировката, да си облечем европейските дрехи и да избягаме, накъдето ни видят очите.
— Макар да действам против желанието си, благодарен съм ти за всичко, което правиш за мене.
— Аз вече ти казах, че го правя не само от чувство за дълг, но и от силна привързаност към тебе. Без да обръщам внимание на недостатъците ти, ти си славен приятел.
— Благодаря! — извика Гроляр, трогнат до сълзи. — Ти не само изпълни дълга си, но направи много повече. Няколко пъти спаси живота ми, а това никога не се забравя.
С това приятелите приключиха разговора си и се върнаха при гостите, за да не обезпокои отсъствието им някой.
Глава XXIX
Както бе уговорено, капитанът на „Виктория“ официално покани вожда на обяд. Ланжле събра в сандък от дърво различни предмети, които искаше да отнесе за спомен от престоя си на острова. Между тях сложи спасителния си пояс и тромбона. След като опакова багажа, той помоли доктор Петерсън да изпрати през нощта двама моряци, за да го вземат. Радостта на Петерсън беше неописуема, защото в молбата той видя несъмненото докаазателство, че е постигнал желанието си.
На другия ден Ланжле, придружен от Гроляр и трима министри, тръгна към брега, конвоиран от тълпа диваци. Всички още от вечерта знаеха за поканата и отиването на кораба не усъмни никого. Напротив, мокисите се гордееха, че вождът им е променил белия си цвят и европейския си костюм с мокиски. Това ласкаеше самолюбието им.
Ланжле се вълнуваше, когато стъпи в лодката, изпратена му от капитана на „Виктория“. Той все пак осъзнаваше, че ако беше останал на острова, можеше да направи за жителите му доста полезни и хубави неща.
Вероятно нямаше да се съгласи да замине, ако знаеше, че се намира на малък, никому неизвестен остров, който той можеше да подчини на своята власт. Но той разбра за това едва по-късно при дочут случайно разговор във фрегатата.
Лодката за няколко минути ги откара до кораба. Там в пълна парадна униформа ги посрещна капитанът. Една от батареите го поздрави с 21 салюта за ужас на туземците, които си въобразиха, че белите ще убият вожда им, и с викове настояваха той да се покаже пред тях.
Ланжле веднага изпълни желанието им, сложи ръце на устата си и викна:
— Не се тревожете за мене, вашия повели-тел. Белите хора гърмят, за да ме поздравят.
После поднесоха обяда, не липсваха и хубави силни вина. На слугите бе наредено да полагат особени
