— Каквото и да говори, този император много ни интересува. Само да можехме да го отведем в Лондон.
Ланжле вече втори път чуваше този възглас и вътрешно се поздравяваше с успеха на комедията си. Той побърза да сподели с Гроляр:
— Ето, това е моят план: да накарам англичаните да ни вземат със себе си и през целия път да се грижат за нас като за важни и почтени господа. Разбра ли сега?
Гроляр одобрително кимна.
— Сега ми остава да кажа нещо за историята на мокисите — продължи Ланжле. — След безброй войни и богати пиршества най-сетне мокисите изяли всички съседни племена. Останало единствено племето атара, най-многочисленото и могъщото. В течение на много векове двете племена са воювали помежду си и са си оспорвали първенството, но напразно. Колкото и да се избивали, все не можели да решат спора: кой от двата народа е по-силен. Преди няколко месеца атара нападнаха мокисите. Войната беше решителна. От атарите не остана жив представител. Мъртвите бяха толкова много, че цяла седмица народът ми яде до насита прясно месо. А сега, като нямаме врагове, ние завинаги ще се простим с войната и аз ще насоча силите на хората към земеделието и търговията.
Глава XXVI
Доволен от ефекта, който наново произведе, Ланжле обхвана събралите се пред него хора с дълъг, спокоен поглед.
— Говори превъзходно! — викаше докторът, като жестикулираше силно. — Необходимо е да го представим на медицинската колегия. Никой в Лондон не е виждал подобно нещо.
На молбата да разкаже за това, как управлява, Ланжле продължи да отговаря, без да се бави:
— Министрите ми са изпълнители на моята воля и желания. Основната им задача е да ме развличат. Вождът трябва да избягва грижите и мрачното си настроение. Искам постоянно да ме развеселяват и този, който най-добре се справя с това, аз назначавам за първи министър. Хей, Гроляр — каза той на мокиски, — покажи ни твоето изкуство, но внимавай да не се превземаш, за да не провалиш всичко.
Англичаните продължаваха да приемат всичко за сериозно и с любопитство изчакваха какво ще се случи. По знак на краля слугите донесоха всичко необходимо на Гроляр, а мокисите, свикнали, с тези забави, обкръжиха площада. В това време бившият полицай смени дългата си туника с удобна за игра дреха. Той се поклони ниско пред вожда, вдигна над главата си една пръчка и започна да я върти с шеметна бързина. После слугите донесоха две кошници с лимони и с портокали. Кралят, слязъл от трона, започна да ги хвърля около себе си, а Гроляр веднага ги хващаше и връщаше обратно при краката му, подканяйки и англичаните да вземат участие в играта. Всичко това развесели така краля, че постепенно смехът му стана неудържим, докато накрая се превърна в истински припадък. Слугите започнаха да го разтриват по корема, да го потупват по гърба, да изпъват ръцете и краката му.
След забавлението Ланжле покани на масата си всички гости с желанието да ги нагости по местен обичай.
Глава XXVII
После всичко се разви така, както го очакваше Ланжле. Докторът съобщи на капитана на „Виктория“ за силното си желание да отведе бележития дивак в Англия. Той се съгласи, а после реши да изчака удобен момент, за да говори с вожда.
— Ще благоволи ли Ваше Величество да ме удостои с няколко минути време? — попита той с помощта на Гроляр.
Вождът покани Петерсън в двореца.
— Сър — започна докторът, — позволете от мое и от името на другарите си да изкажа дълбокото си уважение към вашата особа.
— Продължавайте, аз също имам една молба, но за нея после.
— Не се осмелявам да изложа пред Ваше Величество нашето желание, преди вие да направите вашето предложение.
— Не, аз ви слушам!
— Позволете ми да разбера, Ваше Величество, случвало ли ви се е да пътувате?
— Нито веднъж не съм напускал страната ся.
— Навярно не сте имали случай.
— Не, напротив, капитанът, който няколко години подред идваше в нашия залив, много пъти ми е предлагал да посетя родината му.
— И това не ви привличаше?
— Не, но през това време беше още жив старият император, моят баща, а той не се съгласяваше да отида.
— А след това?
— След това капитанът вече не дойде, но и да беше дошъл, пак нямаше да отида с него.
— Защо?
— Защото мокиските велможи не могат да напускат страната, без да изгубят короната си. Тях вече не ги признават и всичко, което са имали-жена, деца, къща, престол, се взема от неговия наследник. Ако реши да се върне, този наследник има право да го убие, защото вече не го считат за истинския владетел, а за негов призрак, който не може да съществува сред живите хора.
Докторът не се стърпя и направи многозначителна гримаса.
— В такъв случай силно се страхувам, че молбата ми ще бъде напразна.
— Всъщност има само един случай, когато след дълго отсъствие вождът може да се върне в страната си, без да изгуби своите права — когато бъде отвлечен насила, против волята му. Тогава той се смята за пленен, а неговото завръщане се приема с обща радост.
„Това малко изменя положението“ — помисли Петерсън и добави: — Капитанът на „Виктория“ вярва, че нашата милостива монархия би била много доволна да се запознае с просветен и великодушен господар като вас. Ето защо ви молим да приемете предложението ни и да дойдете заедно с вашия вуйчо в Англия, където ще бъдете посрещнати с подобаващи се на вашия сан почести. Излишно е да ви уверявам, че когато пожелаете да се върнете обратно, ще ви се предостави голям военен кораб, който незабавно ще ви доведе тук.
— Всичко това е прекрасно, докторе, но аз не искам да се лиша от престола си, за да удовлетворя едно любопитство, което, както разбирате, би ми струвало доста скъпо.
— Но Ваше Величество току-що спомена за възможността да се избегнат тези неприятности…
— За каква възможност говорите?
— За похищение на Ваше Величество.
— Вие казвате „похищение“, но забравяте, че се намирате в личната ми резиденция, охранявана от 4000 копия.
— С нашето оръжие ние не се плашим от копията, колкото и да са те.
— Позволете — прекъсна го вождът с достойнство, — вие навярно не мислите какво говорите! Нима мислите, че ще позволя да бъдат избити моите хора?
Докторът неволно сви устни, осъзнавайки грешката си.
— Моля Ваше Величество великодушно да ме извини — каза той, — аз дори и не мисля да предизвикваме конфликт между вашите и нашите войници. Струва ми се, че има по-добро средство, което можем да използваме. Това, което не можем да постигнем със сила, ще получим с хитрост.
— Не ви разбирам, обяснете ми!
— Да предположим, че вие дадете на екипажа на „Виктория“ банкет. Тогава сър Джордж Браун ще трябва да се реваншира пред Ваше Величество със същото на своя кораб.
— Е, а после?
Ланжле прекрасно разбираше накъде клони докторът, но съзнателно се съпротивляваше, та ако по- късно хитрината му се разкрие, англичаните да не могат да го обвинят за това, че е разигравал комедия.
