строежите. Бяха дошли след Втората световна война и не говореха английски, затова избираха професии, свързани с тежка физическа работа. Така осигуряваха по-добър живот на децата си.
Сега синът на този човек бе мъртъв.
В параклиса липсваха отличителни черти на която и да било религия, но бащата бе вдигнал поглед, като че ли виждаше разпятието със своя Иисус на стената. Очевидно се молеше. После се прекръсти.
Питър знаеше, че някъде в Садбъри се радват. Там пристигаше сърце; щеше да бъде спасен човешки живот. Да, някъде там се радваха хора.
Но не и тук.
Той продължи по коридора.
Стигна в стаята за подготовка на екипа. Оттам, през голям прозорец, се виждаше операционната. Повечето от членовете на хирургическия екип вече бяха дошли. Тялото на Енцо беше подготвено — торсът бе обръснат, вече бяха нанесени два слоя йод с цвят на ръжда, прозрачен пластмасов лист покриваше мястото, където щяха да оперират.
Питър се опита да види онова, на което останалите бяха специално обучавани да не обръщат внимание: лицето на донора. От него не се виждаше много — почти цялата глава на Енцо беше покрита с тънък чаршаф; виждаше се единствено тръбата, която поддържаше дишането. Трансплантационният екип съзнателно не се запознаваше с личността на донора — лекарите казваха, че така им било по-лесно. Вероятно Питър беше единственият, който знаеше името на момчето.
Пред операционната зала имаше две мивки. Питър започна почистването на ръцете си — според правилника то трябваше да продължи осем минути. Над мивката имаше цифров брояч, който измерваше времето с точност до секунда.
След пет минути пристигна и доктор Меймикониън и започна да се мие на съседната мивка. Той имаше стоманеносива коса и издадена напред долна челюст — приличаше по-скоро на застаряващ супергерой, отколкото на хирург.
— Кой сте вие? — попита Меймикониън, докато се миеше.
— Аз съм Питър Хобсън, господине. Дипломант по био-медицинско инженерство.
— Приятно ми е да се запозная с вас, Питър — усмихна се хирургът и продължи да се мие. — Извинявайте, че не се здрависахме — добави той със смях. — И каква ще е вашата роля тук днес?
— Ами от нас изискват като курсова работа да наберем четиридесет часа занимания с медицинска техника по време на действително протичаща операция. Професор Кофакс — той е ръководител на темата ми — уреди днес да следя апаратурата за кардиограмите. — Питър замълча, после добави: — Ако нямате нищо напротив, разбира се.
— Не, нямам — отговори Меймикониън. — Гледайте и се учете.
— Да, господине.
Броячът над мивката на Питър звънна. Той не беше свикнал с това; чувстваше ръцете си изтръпнали. Вдигна ги на височина на раменете. Веднага се приближи медицинска сестра, която носеше кърпа. Питър взе кърпата, изсуши ръцете си, после облече стерилната зелена престилка — сестрата му я държеше.
— Размерът на ръкавиците? — попита тя.
— Седем.
Тя разпечата един пакет, извади чифт гумени ръкавици и ги постави на ръцете му.
Питър влезе в операционната зала. От галерията за наблюдения над главата му, през стъкления таван, надолу се взираха десетина души.
В средата на помещението имаше маса, върху която бе поставено тялото на Енцо. В него бяха пъхнати няколко тръби: три линии с датчици за следене на различни параметри, датчик, свързан с артерията, чрез който се наблюдаваше кръвното налягане, датчик, свързан с централната вена и сърцето, чрез който се водеше наблюдение на хидратационното ниво. Млада жена с азиатски черти седеше на висок стол и наблюдаваше мониторите, отчитащи тези величини, монитора за нивото на въглеродния двуокис и волюметричната инфузионна помпа. Плюс осцилоскопа с ЕКГ, монтиран над главата на Енцо, разбира се, с който сега щеше да се заеме Питър.
Той застана до уреда и увеличи контраста на дисплея. Пулсът беше нормален, нямаше и следа от някакво увреждане на сърдечния мускул.
Това го смрази. От гледна точка на закона младежът беше мъртъв, но все още имаше пулс.
— Аз съм Хуа — представи се азиатката. — За пръв път ли присъствате на операция?
Питър кимна утвърдително.
— Бил съм на няколко незначителни процедури, ала нищо не беше като това сега.
Устата на Хуа бяха покрити с маска за лице, но Питър забеляза, че около очите й се появиха бръчиците на усмивка.
— Ще свикнете — каза тя.
В отсрещната част на операционната се виждаше осветен екран, върху който беше показана рентгеновата снимка на гръдния кош на Енцо. Белите дробове не бяха престанали да функционират и гръдният кош не бе увреден. Сърцето, чийто силует се забелязваше в центъра на образа, изглеждаше добре.
Влезе Меймикониън. Всички очи се обърнаха към него — той беше диригентът на техния оркестър.
— Добро утро на всички — поздрави той. — Започваме работа, нали? — После се приближи до тялото на Енцо.
— Кръвното налягане спадна малко — каза Хуа.
— Кристалоидна течност, моля — изрече спокойно Меймикониън, обхождайки с поглед данните на уредите. — И нека добавим още малко допамин.
Меймикониън застана от дясната страна на Енцо, непосредствено до гръдния му кош. Срещу него се разположи сестрата, която беше донесла кърпа и престилка на Питър. До нея хирург асистент държеше рефрактора на коремната стена. Пет еднолитрови контейнера с изстуден лактат на Рингър бяха подредени в права линия върху малка маса, така че бързо можеха да бъдат вкарани в кухината на гръдния кош. Една медицинска сестра държеше шест единици готови за употреба червени кръвни клетки. Питър, който беше откъм главата на донора, се опита да не се пречка.
До Питър стоеше специалистът перфузионист, представител на индийската общност сикхи1, с голяма зелена хирургическа шапка върху тюрбана си. Той наблюдаваше поредицата данни, обозначени с картончета: температури, артериална клапа и сърдечна дейност. До него друго техническо лице внимателно наблюдаваше издигането и спускането на вентилационния черен мях, чрез който се поддържаше дишането на Енцо.
— Да започваме — каза Меймикониън.
Една медицинска сестра инжектира нещо в тялото на Енцо и съобщи по микрофона, провесен на тънка жица от тавана:
— Инжектиран „Миолок“ в 10:02 часа сутринта.
Доктор Меймикониън помоли за скалпел и направи разрез, който започваше точно под адамовата ябълка и завършваше в средата на гръдния кош. Скалпелът сряза кожата с лекота, плъзна се, разсичайки мускулните влакна и подкожната мазнина, и се сблъска с гръдната кост.
ЕКГ леко потрепна. Питър хвърли бърз поглед към един от мониторите на Хуа — кръвното налягане също се повишаваше.
— Господине — каза Питър. — Сърдечният ритъм е нарушен.
Меймикониън се вгледа с присвити клепачи в осцилоскопа на Питър и заяви:
— Това е нормално. — В гласа му прозвуча раздразнение, че го прекъсват.
Меймикониън предаде скалпела — сега — лъскав и аленочервен — на сестрата. Тя му подаде триона за срязване на гръдната кост и той го включи. Бръмченето му заглуши писукането на ЕКГ-осцилоскопа на Питър. Въртящото се острие на триона сряза стернума2. От кухината на тялото се разнесе парлива миризма — на кост, превърната в прах. След като стернумът бе разрязан, дойде ред на две технически лица, които се заеха с апарата за отваряне на гръдния кош. Те поработиха с него, докато се показа сърцето. То биеше точно с един удар в минута.
Меймикониън вдигна глава. На стената срещу него се намираше ишемичният брояч — той щеше да се задейства в момента, когато хирургът изрежеше органа. Предназначението му беше да измери времето,
