направят, качеството на органите ще се влоши. Следователно макар че донорите
Питър кимна възбудено. Беше се надявал, че ще намери тъкмо това.
— И как всъщност решават дали донорът е мъртъв?
— Един от начините е да пръснат леденостудена вода в ушите му.
— Шегуваш се!
— Не. Тук пише, че човек се стряска, дори да се намира в състояние на дълбока кома, и че това често причинява спонтанно повръщане.
— Това ли е единственият тест?
— Не. Например потриват повърхността на очната ябълка, за да проверят дали донорът се опитва да примигне. И изтеглят онова… как се казваше? С което им подават въздух.
— Ендотраехален вентилатор.
— Да — отговори Кейти. — Изтеглят го за известно време, за да видят дали нуждата от кислород ще накара донора да диша самостоятелно.
— А какво пише за електрокардиограмите?
— Виж, това е английска книга. Когато е била публикувана, законът не е изисквал ЕКГ-тата да бъдат задължителни за определяне дали донорът е мъртъв, или не.
— Невероятно! — възкликна Питър.
— Но тук, в Северна Америка, са задължителни, нали?
— Не знам. Но сигурно е така.
— Значи сърдечната дейност на донора, когото си видял днес, е щяла да спре, преди да вземат органите му.
— Може би — отвърна Питър. — Но когато имахме лекции за ЕКГ, професорът говореше за хора, чиято сърдечна дейност е спряла, а впоследствие са дали признаци на мозъчна активност.
— Виж — заяви Кейти, — донорът може да е жив в някаква нищожна степен, но…
Той поклати глава.
— Не съм сигурен дали наистина е чак толкова нищожна. Сърцето бие, мозъкът получава наситена с кислород кръв, има признаци, че донорът изпитва болка.
— Дори да е така — рече Кейти, — дори ако всичко, което каза, е истина, не можеш да отречеш, че мозък, който не е проявил никаква активност за продължителен период, е сериозно увреден. В такъв случай приказваме за най-обикновено вегетиране.
— Вероятно имаш право — отговори Питър. — Но има разлика между това да вземаш органи от мъртъвци и да ги откъсваш от тялото на жив човек, независимо от това колко сериозно е увредена мозъчната му дейност.
Кейти не възрази и отиде да продължи търсенето. Скоро намери доклад за проучване, извършено в продължение на три години с пациенти, загинали при сърдечносъдова недостатъчност в болницата „Хенри Форд“ в Детройт. Една трета от пациентите, получили диагноза за липса на сърдечна дейност, всъщност бяха имали такава. Това било открито посредством катетри, вкарани в кръвоносната им система. Докладът намекваше, че тези пациенти са обявявани за мъртви преждевременно.
Междувременно Питър намери няколко статии в „Лъндън Таймс“. Бяха от 1986 година. Кардиологът Дейвид Уейнрайт Евънс и трима други изтъкнати лекари в тази област на медицината бяха отказали да правят операции за трансплантация на органи поради недостатъчната яснота дали донорът наистина е мъртъв. Те бяха дали израз на опасенията си в писмо от пет страници до Конференцията на Кралските медицински колежи във Великобритания.
Питър показа статиите на Кейти.
— Но Конференцията отхвърля техните опасения като необосновани — възрази тя.
Питър поклати глава и я погледна в очите.
— Не съм съгласен. Утре в некролога на Енцо Бандело ще пише, че е загинал вследствие на понесените травми при автотранспортно произшествие. Но това не е вярно. Аз видях как Енцо Бандело умира. Бях там, когато това се случи. Убиха го, изтръгвайки сърцето от гръдния му кош.
ГЛАВА 2
Детектив Сандра Файлоу продължи внимателно да разследва спомените на Питър Хобсън.
След като се беше дипломирал през 1998 година, той бе работил няколко години в болницата „Ист Йорк“, после бе основал своя собствена компания за биомедицинско оборудване. Също през 1998 година той и Кейти Чърчил се бяха оженили. Кейти се бе отказала от интересите си в областта на химията — Питър не можеше да разбере защо — и бе почнала някаква лишена от каквото и да било творчество работа за рекламната агенция „Дууоп“…
Всеки петък след работа Кейти и колегите й отиваха да се почерпят по едно питие. Всъщност, както откри Сандра, макар че намеренията им се ограничаваха само с „едно“, питиетата в действителност бяха много и до края на вечерта поне неколцина от компанията успяваха да спрегнат глагола „пия“ във всичките времена и залози — и най-вече в минало свършено и страдателен…
Беше студено и тъмно, типична февруарска вечер в Торонто. Питър мина пешком седемте пресечки между четириетажната сграда на своята компания „Хобсън Мониторинг“ и ресторанта „Смирения епископ“. Всъщност не харесваше колегите на Кейти, ала знаеше, че за нея е важно да се мярка на събиранията им. И все пак Питър винаги се опитваше да пристигне последен — клюките с главния счетоводител или със завеждащия секция „Изкуство“ бяха последното, което го интересуваше. В рекламния бизнес имаше нещо повърхностно, което го отблъскваше.
Питър блъсна тежките дървени врати на „Епископа“ и поспря на входа, та очите му да привикнат със слабата светлина. От лявата му страна имаше черна дъска, върху която с печатни букви бяха изписани специалитетите на деня. Отдясно имаше афиш с реклама на канадската бира „Молсън“ — изобразяваше жена с пищни форми в червени бикини, щръкналите й гърди бяха покрити с кленови листа. „Сексизмът в бирената реклама — помисли си Питър. — Открай време, днес, а може би завинаги.“
Той пристъпи навътре и огледа кръчмата, за да намери Кейти. Дългите сиви маси, поставени под различни ъгли, бяха отрупани с посетители — като самолетоносачи, попаднали сред задръстване в океана. В дъното двама души играеха на стрелички.
А, ето ги, скупчени около една маса до стената. Онези, чиито гърбове бяха обърнати към стената — украсена с фотографията на друга красавица, рекламираща „Молсън“ — седяха на дълга пейка. Останалите, с питиетата си в ръце, се бяха разположили на столове с високи облегалки. По средата на масата имаше мексикански питки. Масата беше голяма и два-три разговора вървяха едновременно на бързи обороти, а участниците в тях крещяха, за да се чуят, надвиквайки оглушителната музика — някаква стара мелодия на групата „Митсу“, която гърмеше доста по-високо от гласовите възможности на ораторите.
Кейти беше много умна — това беше първото, което привлече Питър към нея. Едва по-късно той промени стандартите си за женска красота, които отначало клоняха към блондинки с внушителни форми, като онези от рекламите за бира, за да възприеме черните й като нощ коси и тънките устни като нещо красиво. Тя седеше на пейката. Двама от колегите й — единият май се казваше Тоби, а другият беше дебелакът Ханс Ларсен, се бяха разположили от двете й страни и Кейти не можеше да излезе, ако някой от тях не станеше да й направи път.
Когато Питър се приближи, Кейти вдигна глава, подари му лъчезарната си усмивка и помаха с ръка. Питър все още изпитваше възбуда, когато тя се усмихваше така. Искаше да седне до нея, но това явно не можеше да стане. Кейти отново се усмихна, лицето й засия от любов, после тя вдигна извинително рамене и му направи знак да вземе свободен стол от съседната маса, а колегите на Кейти се сбутаха да му направят място. Оказа се, че от лявата му страна седи една от изрисуваните дами — секретарка или координаторка, която бе сложила тонове грим, а отдясно до рамото му стърчеше Псевдоинтелектуалеца. Както винаги
