— Да речем, че всяко поколение, една редица текст, може да произведе 39 потомци. Но както и в реалния живот, потомците не са съвсем същите както родителя. По-скоро във всеки потомък един ген — тоест един знак — ще бъде различен, движейки се от началото до края на азбуката, като всяка отделна буква може да бъде заменена с друга. Например У може да стане X или Z.
— Добре.
— Измежду всеки един от 39-те потомъка компютърът намира онзи, което е най-добре приспособен към околната среда — тоест варианта, който е най-близо до оригинала на Марлоу — нашият идеал за съвършено приспособена към средата форма на живот. Той — най-добре приспособилият се — ще бъде единственият, който ще се размножи и ще даде следващото поколение. Разбираш ли?
Питър кимна.
— Добре. Да оставим еволюцията да следва естествения си ход за едно поколение. — Саркар натисна друг клавиш. Тридесет и девет буквално идентични редици се появиха на екрана и миг по късно тридесет и осем от тях угаснаха.
— Ето го най-добре добре приспособилият се потомък — той посочи на екрана.
000 wtshxowlveamfhiqhgdiigjmh rpeqwursudnfe
000 wtshxowlvdamfhiqhgdiigjmh rpeqwursudnfe
— Не е очевидно — подчерта Саркар, — но долната редица е малко по-близо до целта, която сме си поставили, отколкото горната.
— Не виждам никаква разлика — възкликна Питър.
Саркар посочи екрана.
— Десетата буква се е променила от E на D. В цитата от Марлоу десетата поред позиция е празен интервал. Ние използваме разположена в кръг азбука с интервал между първата буква A и последната 2. Буквата O е по-близо до интервала, отколкото E, така че в долната редица откриваме леко подобрение — тоест тя е по-добре приспособилият се потомък. — Той натисна друг клавиш. — Ето, сега ще го оставим да стигне докрай в подбора. Виж — вече е готово.
Питър беше впечатлен.
— Наистина стана много бързо.
— Кумулативна еволюция — възкликна Саркар триумфално. — Бяха необходими само 277 поколения, за да стигнем от безсмисления брътвеж до Марлоу — от пълния произвол до сложната структура. Виж, ще извикам на монитора всяко тридесето поколение, чиито гени са претърпели еволюция, приближавайки до целта с всяка достигната по-висока степен:
000 wtshxowlveamfhiqhgdiigjmh rpeqwursudnfe
030 wttgWoxmvdakgiiphfdhghili STerwuotucneE
060 xrtgWoymwccigihpiddHfihll STesxuovvapdE
090 xqugWm nzccfhihomcdHfihkM STcuyunvvzpdE
120 ypudWl p bcEijhmnbbHfihkMzSTbWyvmvwyrcE
150 zpvdWj r aeEjlhlqbzHfigkMyST WyvkvwvsBE
180 AozcWibR fEklKhkrbyHEjgiMxST W wjvwtuBE
210 ANzaWHERd HELLhISawHEjEiMwST WbwgvxsuBE
240 AND WHERE HELLfIS THEnEiMUST WdwEVzszBE
270 AND WHERE HELLfIS THEREbMUST WE EVER BE
Саркар натисна още няколко клавиша.
— А ето и последните пет поколения:
273 AND WHERE HELLcIS THEREaMUST WE EVER BE
274 AND WHERE HELLbIS THEREaMUST WE EVER BE
275 AND WHERE HELLaIS THEREaMUST WE EVER BE
276 AND WHERE HELLaIS THERE MUST WE EVER BE
277 AND WHERE HELL IS THERE MUST WE EVER BE
— Добре свършена работа. — отбеляза Питър.
— Не просто добре — добави Саркар. — Точно поради тази причина ти и аз и останалата част от биологическия свят се намираме на настоящия етап от развитието си.
— Изненадваш ме. Искам да кажа… ами ти си мюсюлманин, затова приех, че си последовател на доктрината, според която Бог вдъхва душа на всяко новородено човешко същество.
— Моля те — възрази Саркар. — Не съм достатъчно глупав, за да пренебрегна находките на различните вкаменелости. — Саркар помълча, после поясни: — Виж, ти си възпитан в духа на християнската религия, макар че не изпълняваш ритуалите й. Твоята религия проповядва, че хората са създадени като образ и подобие на Бога. Е, това е нелепо, разбира се — та Бог не би имал нужда от пъп на корема си. „Създадени по Негов образ и подобие“ за мен просто означава, че Той е предоставил критериите за подбор — тоест целта, към която трябва да се стремим — и формата, до която сме достигнали вследствие на еволюцията, е тъкмо тази, която е угодна Нему.
ГЛАВА 25
И така най-сетне историята на Питър Хобсън и тази на детектив Сандра Файлоу стигнаха до обща точка — смъртта на Ханс Ларсен. Покушението срещу Ларсен и другите опити за убийство, които щяха да последват, ги сближаваха. Сандра свързваше спомените на Питър Хобсън със своите от онова време и бавно сглобяваше общата картина на мозайката — късче след късче…
Детектив инспектор Александрия Файлоу от полицейски участък „Метрополитън“ в Торонто седеше на бюрото си и се взираше в празното пространство.
След около час щеше да пристигне нощната смяна, ала тя не беше изпълнена с нетърпение да се прибере у дома. Бяха изминали четири месеца, откакто тя и Уолтър се разделиха, и Уолтър имаше равни права на настойник над дъщеря им. Когато Кейли беше при него, както тази седмица, къщата изглеждаше огромна и изоставена.
„Може би трябва да си взема домашен любимец — помисли си Сандра. — Куче или котка.“ Нещо живо, нещо, което да се движи, нещо, което да я посреща, когато се прибира у дома.
Сандра поклати глава. Беше алергична към котките и можеше да мине без протекъл нос и зачервени очи. Тя се усмихна тъжно: щом беше скъсала с Уолтър, значи не й трябваха домашни любимци.
Сандра бе живяла с родителите си, докато завърши университета, и се беше омъжила за Уолтър точно след дипломирането си. Сега беше на тридесет и шест, дъщеря й я нямаше и за пръв път през живота си тя се чувстваше самотна.
Може би тази вечер щеше да отиде в АМЕ (Асоциация на младите еврейки). Трябваше да се поосвежи. Огледа критично бедрата си. Във всеки случай в Асоциацията щеше да е по-добре, отколкото да гледа телевизия.
— Сандра?
Тя вдигна глава. Пред нея стоеше Гари Киношита, стиснал папка в ръце. Той беше почти шестдесетгодишен, но с късо подстриганата си сива коса младееше.
— Да?
— Случай за теб. Току-що са обадиха по телефона. Зная, че дежурството ти почти изтича, но Розенбърг и Макейвън са заети със серийните убийства в Шепърд. Имаш ли нещо против?
Сандра протегна ръка. Киношита й подаде папката. „Още по-добре от Асоциацията“ — помисли си тя. Имаше работа. Бедрата й можеха да почакат.
— Благодаря — отговори тя.
