Опита се да изкрещи, но не успя. Единственият звук, който издаде, беше едва чуто сумтене.
С огромно усилие успя да вдигне глава. Мъжът се занимаваше с колана си. Черната кожа от лявата страна се отвори, откривайки дълго, широко острие.
Ханс опита да се изправи. Мъжът докосна зашеметяващата палка до врата му и натисна спусъка. Силен електрически заряд пробяга из цялото тяло на Ханс и той отново се просна по гръб.
— Защ… защ… щ…
— Защо ли? — изрече високият мъж със своя странен акцент. После сви рамене, като че ли това нямаше никакво значение. — Вбесил си някого — продължи той. — Наистина си го вбесил до лудост.
Ханс отново се опита да стане, но не успя. Високият мъж го ритна в гърдите, после със светкавично движение измъкна ножа от колана си, сряза панталоните на Ханс отпред и се смръщи от вонята.
— Наистина трябва да се научиш да се контролираш, приятелче — заяви той. — След още две бързи движения на ножа бельото на Ханс стана на парцали. — Човекът плаща допълнително двадесет и пет хиляди. Надявам се, че разбираш защо го правя.
Ханс се опита да изкрещи, но палката го зашемети още веднъж. Сърцето му биеше на пресекулки.
— Н… не — изрече той. — Н… недей…
— Що за глупости, приятел? — каза високият мъж. — Нима мислиш, че без инструмента си няма да бъдеш повече мъж? — Той сви устни, обмисляйки отговора на зададения въпрос. — Знаеш ли, може би си прав. Никога не бях мислил за това. — После се ухили злобно и се видяха жълтите му зъби. — Още веднъж подчертавам — не ми плащат да мисля.
Служеше си с ножа като хирург. Ханс успя да нададе клокочещ писък в мига, когато нападателят отряза пениса му. Върху паркета от желязно дърво рукна кръв. Ханс отново се опита да се изправи, но непознатият го ритна в лицето, разбивайки носа му. После докосна Ханс още веднъж с палката. Тялото на Ханс се сви конвулсивно, от раната мощно като гейзер изби кървав фонтан. Той се сгромоляса на пода. По лицето му течеха сълзи.
— Може и да умреш от загуба на кръв — отбеляза мъжът. — Но не мога да рискувам. — Той се наведе и плъзна дългото острие на ножа по гърлото на Ханс. Ханс събра достатъчно сила и успя да контролира мускулите си в достатъчна степен, за да нададе последен писък миг преди острието да му пререже гърлото.
Отсеченият орган на Ханс се беше търкулнал по пода. Мъжът го ритна по-близо до тялото, после спокойно влезе във всекидневната. Предаването „Канада сутрин“ беше свършило и сега вървеше „Донахю“. Мъжът отвори шкафа до телевизора, намери записващото устройство, свързано с камерата пред външната врата, извади малката дискета и я сложи в джоба на панталоните си. После излезе в коридора, взе пълната с тухли кутия и като внимаваше да не се подхлъзне по окървавения паркет, излезе на сгряната от слънцето тиха улица.
ГЛАВА 24
— Какво е това? — попита Питър и посочи монитора в компютърната лаборатория на компания „Огледален образ“. Картината наподобяваше пасаж малки сини рибки, които плуваха в оранжев океан.
Саркар вдигна поглед от клавиатурата.
— Изкуствен живот. Тази зима ще водя курс лекции в университета „Райърсън“.
— Как функционира всичко това?
— Ами точно както създадохме двойници на твоя ум в компютъра, така е възможно да имитираме други страни на живота като размножаване и еволюция включително. Наистина, когато имитациите станат достатъчно сложни, някои изследователи заявяват, че е само въпрос на семантика дали двойниците наистина са живи. Тези риби се развиха от много прости математически имитации на жизнени процеси. И също като истинските риби, те проявяват редица поведенчески черти, типични за вида, като например движение на пасажи.
— А как успя да стигнеш от простата математика до съществата, които се държат като живи риби?
Саркар остави работата си и отиде до Питър.
— Ключът тук е кумулативната еволюция — тя прави възможно много бързо да се премине от произволно взета ситуация към сложни форми. — Той протегна ръце и натисна няколко клавиша. — Ето, нека ти демонстрирам за кратко този процес.
Екранът се изчисти.
— Сега — каза Саркар, — напечатай някаква фраза. Но не слагай препинателни знаци — напиши само буквите.
Питър помисли за миг, после напечата изречението: And where hell is there must we ever be (Ние винаги трябва да бъдем там, където е адът).
Компютърът го показа на монитора, отпечатано с малки букви.
Саркар хвърли поглед над рамото му.
— Марлоу.
Питър се изненада.
— Значи знаеш и това?
— Разбира се — кимна Саркар. — Нали съм учил в частно училище, не забравяй. Плюс „Фауст“: „Адът няма граници, нито пък се намира на някое точно определено място. Адът е там, където сме ние. Ние винаги трябва да бъдем там, където е адът.“
Питър не каза нищо.
— Погледни фразата, която си напечатал. Тя се състои от 39 букви, плюс интервалите. — Саркар не ги беше преброил — компютърът беше обявил точния им брой веднага след като Питър бе престанал да печата. Освен това имаше и други данни. — Добре. Сега мисли за всяка една от тези букви като за отделен ген. Съществуват 27 възможни стойности, които всеки един от тези гени би могъл да изразява: от A до Z плюс интервал. Тъй като ти отпечата редица от 39 знака, това означава, че имаме 27 повдигнато на 39-а степен възможни различни редици със същата дължина. С други думи, огромно количество редици.
Саркар протегна ръце и натисна няколко клавиша.
— Компютрите ни — продължи той — могат да генерират сто хиляди произволни 39-буквени редици всяка секунда. — Той посочи една цифра на екрана. — Но дори работейки с тази скорост, ще им бъдат необходими 2х10 на 43-та степен години — милиарди пъти по-дълго време от онова, през което е съществувала Вселената — за да направят пълния точен модел на редицата букви, използвани от Марлоу, които ти написа, правейки съвсем произволен избор.
Питър кимна.
— Също като маймуните.
— Точно така — кимна Саркар.
— Не компютърните маймуни — възрази Питър. — Имам предвид онези истински безброй маймуни, които блъскат ли, блъскат клавишите на клавиатурата. Те никога няма да могат да възпроизведат точно копие на текст от Шекспир, колкото и дълго да опитват.
Саркар се усмихна.
— Така е, защото работят произволно. Но процесът е кумулативен. Всяко поколение подобрява постижението на предходното, като всичко това се основава на селекционни критерии, наложени от околната среда. Чрез кумулативната еволюция можем да преминем от празен брътвеж към поезия — или от уравнения към риби, или дори от проста плесен, развиваща се в тинята, до човешки същества — при това с изумителна бързина. — Той докосна един клавиш и посочи екрана. — Ето, тук е изписана напълно произволна редица, състояща се от 37 букви. Да приемем, че това е организмът прародител.
Върху екрана беше изписано:
00 wtshxowlveamfhiqhgdiigjmh rpeqwursudnfe
— Използвайки кумулативната еволюция, компютърът може да получи от този произволно взет изходен етап желания краен продукт за броени секунди.
— Как? — попита Питър.
