Не беше нужно да навлиза в повече подробности. Изкуственият глас прозвуча тъжно:
— Да.
— Не съм казвал на никого за това.
— Естествено — отвърна двойникът.
— Така ли?
— Ние с теб представляваме затворен в себе си мъж — продължи двойникът. — Прости ми за лошата граматическа конструкция. Не обичаме да излагаме вътрешния си мир на показ.
Питър кимна.
— Изразявай се по-високо през почитаемия съд, моля — напомни му двойникът.
— Съжалявам. Забравих, че не ме виждаш. Изразявах съгласието си с думите ти.
— Естествено. Виж, не мога да те посъветвам кой знае какво. Искам да кажа, че каквото ми дойде наум, вероятно ти вече си го премислял. Но просто опитай като начало с това — между моето и твоето аз, така да се каже: все още ли обичаш Кейти?
Няколко секунди Питър мълча.
— Не зная. Кейти, която познавам аз — жената, която смятах, че познавам — не би направила подобно нещо. Но до каква степен наистина познаваме добре някого?
— Точно така. Прости ми, че те използвам като пример, но…
— Хората ненавиждат да постъпваш така с тях, разбираш ли?
— Как?
— Да ги използваш като пример. Ти проявяваш тази склонност с всеки, който ти е подръка. „Прости ми, че те използвам като пример, Берта, но когато някой е наистина дебел…“
— О, я стига. Никога не съм приказвал такива неща. Знаеш, че е така.
— Преувеличавам заради комедийния ефект — още една наша черта, която не всички приемат като привлекателна. Но ти знаеш какво имам предвид: намесваш хората като примери в някой хипотетично взет разговор: „Да вземем твоя случай, Джеф. Спомняш ли си, когато синът ти беше арестуван за кражба в магазина? Чудя се дали би проявил твърдост в подобна ситуация?“
— Използвам този прийом, за да изтъкна правотата си.
— Зная, но хората мразят този похват.
— Това ми е известно — каза Питър. — Както и да е — той изрече думите убедено, възвръщайки си контрола над разговора, — да използваме като пример онова, което правим аз и Саркар: ние създадохме модели на моя ум. Модели, това е всичко. Двойници, които, изглежда, действуват по същия начин, както оригиналът. Но когато истински човек поддържа връзка с някой друг…
— Всъщност те наистина ли поддържат връзката с другия човек, или просто с модела — образа, идеала — който са изградили за него в собствения си ум?
— А, да. Щях да кажа тъкмо това.
— Разбира се. Съжалявам, Пийт, ще ти бъде трудно да се изумиш пред собствения си блестящ ум. — Изкуственият глас се засмя.
— Е, въпросът остава в сила — заяви Питър малко ядосано. — Наистина ли я познавах?
— В широк смисъл ти имаш право: вероятно не познаваме никого истински. Но въпреки това Кейти е човекът, когото познаваме най-добре в целия свят. Познаваме я по-добре от Саркар, от мама и от татко.
— Но щом е така, как можа тя да направи това?
— Ами тя никога не е имала такава силна воля като нас. Онзи задник Ханс очевидно й е досаждал с настоятелността си.
— Но тя е трябвало да устои на настойчивостта му.
— Признавам, че е така. Но не е устояла. Какво да сторим по този въпрос сега? Да се откажем от най- важната връзка в живота си заради постъпката й? Дори да оставим това настрана, нека погледнем въпроса от по-прагматичен ъгъл: наистина ли отново искаш да си търсиш партньорка? Да ходиш на срещи? Боже, колко досадно би било всичко това.
— Думите ти ми звучат така, сякаш оправдаваш брак, осигуряващ удобно съществуване.
— Може би всички бракове са тъкмо това в една или друга степен. Знам, че от време на време си си мислил, че мама и тате са останали заедно просто защото това е била линията на най-малкото съпротивление, нали?
— Но между тях никога не е имало такива изживявания, както между мен и Кейти.
— Може би. Както и да е, ти все още не си отговорил на въпроса ми. Ние, бинарните момчета, харесваме прости отговори от типа „да — не“.
— Искаш да кажеш дали все още я обичам? — въздъхна Питър. — Не зная.
— Няма да си в състояние да предпочетеш определен начин на действие, докато не дадеш отговор на този въпрос.
— Не е така просто. Дори и да я обичам, не бих могъл да понеса, ако това се случи отново. Не съм спал както трябва, откакто ми каза. Непрекъснато мисля за това. Всичко ми напомня за него. Виждам колата й в гаража и това ми напомня, че тя е закарала Ханс донякъде. Виждам дивана в нашата всекидневна; там ми каза какво е направила. Чувам думата „прелюбодеяние“ или „любовна връзка“ по телевизията — за Бога, никога не съм си помислял, че хората използват тези думи толкова често — и те ми напомнят за случилото се. — Питър се облегна назад. — Не мога да спра да мисля за това, докато не се убедя, че подобна случка ще си остане завинаги в миналото за нас. В крайна сметка не го е правила само веднъж, а три пъти — три пъти в продължение на няколко месеца. Може би е мислела, че всеки път е последен.
— Може би — отговори двойникът. — Помниш ли, когато ни извадиха сливиците?
— Какво искаш да кажеш с местоимението „ни“, бледолики? На мене са ми останали белези от операцията, не на теб.
— Както и да е. Истината е, че ни ги извадиха, когато бяхме на двадесет и две. Много късно за подобна операция. Непрекъснато страдахме от зачервено гърло и възпаление на сливиците. Накрая доктор Ди Марио заяви: „Достатъчно сме лекували симптомите. Нека се заемем със самата причина за заболяването.“
Гласът на Питър звучеше напрегнато.
— Ами какво ще стане, ако… ако… самият аз съм причината за изневерите на Кейти? Помниш ли онзи обяд с Колин Годойо? Той каза, че изневерявал на жена си и това било вик за помощ от негова страна.
— Моля те, Питър. И ти, и аз знаем, че това са абсолютни глупости.
— Не съм сигурен, че ще имаме право на глас.
— Сигурен съм, че и Кейти знае, че това са абсолютни глупости.
— Надявам се.
— Ти и Кейти имате добър брак — знаеш, че е така. Той не е гнил отвътре; бил е атакуват отвън.
— Може би имаш право — отвърна Питър. — Мислих дълго и безрезултатно по този въпрос. Търсех някаква улика, че по някакъв начин сме го разрушили.
— И откри ли? — попита двойникът.
— Не.
— Разбира се, че отговорът е „не“. Ти винаги си се опитвал да бъдеш добър съпруг, пък и Кейти — добра съпруга. И двамата се стремяхте бракът ви да бъде успешен. Интересувате се от работата на другия. Подкрепяте го да осъществи мечтите си. Разговаряте открито и свободно за всичко.
— И все пак — възрази Питър, — иска ми се да съм съвсем сигурен. Помниш ли „Пери Мейсън“? Не оригиналният телевизионен сериал с Реймонд Бър, а новата, не особено успешна версия, направена през 70-те години на двадесети век? Помниш ли я? Повтаряха я по програмата „А & Е“ през 90-те години, в края на века. Хари Гуардино игра Хамилтън Бъргър. Спомняш ли си тази версия?
Двойникът замълча за миг.
— Да, не беше особено добра.
— Всъщност беше направо помия — заяви Питър. — Но си спомняш за нея, нали?
— Да.
— Помниш ли актьора, който игра Пери Мейсън?
— Естествено. Робърт Калп.
— Можеш ли да си спомниш чертите му? Да си го представиш в съдебната зала? Помниш ли го от онзи
