сериал?
— Да.
Питър раздери ръце.
— Робърт Калп никога не е играл Пери Мейсън. Тази роля беше възложена на Монти Маркъм.
— Наистина ли?
— Да. И аз си мислех, че е Калп, но вчера видях статия за Маркъм в „Стар“; той е в Онтарио и участва в пиесата „Дванадесет разгневени мъже“ в театъра „Роял Алекс“. Знаеш каква е разликата между Калп и Маркъм, нали?
— Разбира се — отговори електронното копие. — Калп участваше в „Аз, шпионинът“ и в „Най-великият американски герой“. А също така и в… я чакай. Да, и в „Боб, Карол, Тед и Елис“. Велик актьор.
— Ами Маркъм?
— Солиден актьор, изпълняващ сложни персонажи. Винаги съм го харесвал. Никога не е блестял в телевизионните сериали, но не участваше ли в „Далас“ за около година? Пък и някъде в 2000-та година май взе участие в онази ужасна комедия на ситуацията, партнирайки на Джеймс Кери.
— Точно така — отвърна Питър. — Не виждаш ли? И двамата имаме добра, услужлива памет — но и двамата си спомняме, че Робърт Калп е изиграл роля, която в действителност е била изпълнена от Монти Маркъм. Точно в този момент, разбира се, ти отново създаваш тези спомени и съм сигурен, че вече виждаш Маркъм в ролята на Мейсън. Така функционира паметта: ние съхраняваме достатъчно информация, за да възстановим последователността на събитията по-късно. Съхраняваме ключовете — спомняме си основни части от информацията и отбелязваме промените. Когато ни е нужно да извикаме от паметта си някакъв спомен, възстановяваме събитията в ума си — и често го правим неточно.
— И какво целиш да докажеш?
— Целта ми, скъпи братко, е следната: искам да си отговоря на въпроса доколко са точни спомените ни? Спомняме си всичките събития, довели до извънбрачната връзка на Кейти, и откриваме, че сме свободни да я обвиняваме. Всичко отива на мястото си, последователността на събитията е запазена. Но дали спомените ни са точни? Може би сме предпочели да не си спомняме за нещо, просто сме изключили някой момент и чрез някои действия, които не са били отчетени от нервната тъкан в лабораторията на паметта, сме я тласнали в ръцете на друг мъж?
— Мисля — каза двойникът, — че щом имаш такава дълбочина на интроспекцията и задаваш подобен въпрос, би трябвало да знаеш, че отговорът вероятно е „не“. Ти си сериозен човек, Питър, макар че ти го казвам аз.
Дълго време тишината остана ненарушена.
— Не ти помогнах много, нали? — попита двойникът.
Питър се замисли над поставения въпрос.
— Не, напротив. Сега се чувствам малко по-добре. Това, че разговаряхме по този проблем, ми помогна.
— Макар че всъщност разговаряше със себе си? — попита електронното копие.
— Да, макар че разговарях със себе си — отвърна Питър.
ГЛАВА 23
Рядка слънчева сутрин в средата на ноември. По краищата на щорите във всекидневната струеше светлина.
Ханс Ларсен седеше до масата на обичайното място за закуска и похапваше бял препечен хляб, намазан с портокалов мармалад. Съпругата му, Дона-Лий, беше в антрето и обуваше черните си обувки с десетсантиметрови токове. Ханс я наблюдаваше как се навежда да завърже връзките. Гърдите й — идеални овали, които можеха да напълнят шепите му — изопваха червената й копринена блуза. Извивката на задника й също се забелязваше добре под плътно изопнатата черна кожена пола. Кожата беше достатъчно дебела, така че под нея не личаха очертанията на бикините.
Красива жена. И знаеше как да се облича, за да го подчертае. Тъкмо по тази причина се беше оженил за нея. Зашеметяваща съпруга, която кара хората да обръщат глави след нея. Жената на истинския мъж трябва да е точно такава.
Той отхапа от препечената филийка и отпи кафе. Щеше да й покаже колко я цени, когато се прибере довечера. Изпълнението щеше да й хареса. Естествено, той нямаше да се прибере до късно през нощта — след работа имаше среща с Мелани. Не, я чакай — Мелани беше утре вечер, а днес е сряда. Значи Нанси. Още по-добре. Човек можеше направо да пукне заради гърдите на Нанси.
Дона-Лий улови отражението си в огледалото върху вратата на шкафа в коридора, наведе се да разгледа грима си и извика на Ханс:
— Чао!
Ханс й помаха с филията.
— Не забравяй, тази вечер ще се прибера късно. Имам служебна среща след работа.
Тя кимна, усмихна му се лъчезарно и излезе.
„Тя е добра съпруга — помисли си Ханс. — Гледа те с готовност в очите, пък и не предявява кой знае какви претенции към времето ти. Разбира се, една-единствена жена не може да стига на истинския мъж…“
Ханс беше облечен в тъмносиньо найлоново сако и светлосиня риза от полиестер. Сребристосива вратовръзка, също от синтетичен материал, висеше около врата му, все още незавързана на възел. Все още не си бе обул панталоните и се виждаше бялото му бельо марка „Хейнс“ и черните чорапи. Оставаха му още двадесет минути, преди да тръгне на работа. От мястото, където закусваше, виждаше телевизора във всекидневната. Картината не беше съвсем ясна заради слънчевата светлина. Вървеше предаването „Канада сутрин“ и водещият Джоел Готлиб интервюираше някакъв плешив актьор.
Ханс изяде последната препечена филийка и тъкмо в този момент се обади звънецът. Телевизорът автоматично редуцира картината от „Канада сутрин“ до малък квадрат в горния ляв ъгъл на приемника. Върху останалата част от екрана се появи образът от камерата над външната врата. Някакъв мъж в кафявата униформа на Обединената пощенска колетна служба стоеше на малката веранда пред вратата. Носеше голям пакет, завит в хартия.
Ханс изсумтя. Не очакваше никакви пратки. Докосна един от клавишите на телефона в кухнята и каза:
— Момент. — И отиде да си намери панталоните.
Обу ги, прекоси всекидневната и отиде в коридора — подът бе с паркет от желязно дърво — после отключи външната врата и отвори. Къщата му беше обърната на изток и фигурата на пощальона беше осветена откъм гърба. Той беше висок — към два метра, слаб, все едно бивш баскетболист. Чертите му бяха остри, беше загорял, като че наскоро е бил на почивка някъде на юг. Ханс си помисли, че на момчета от Обединената пощенска колетна служба сигурно им плащат добре.
— Ханс Ларсен? — попита мъжът. Имаше британски или може би австралийски акцент — Ханс никога не бе успявал да ги различава.
Ханс кимна утвърдително.
— Да, аз съм.
Пощенският служител му подаде кутията. Тя представляваше куб със страна половин метър и беше изненадващо тежка — сякаш някой му изпращаше колекция от камъни. След като се освободи от товара си, мъжът посегна към колана си, за който с метална верига бе прикрепен електронен бележник за издаване на разписка при получаването на колета. Ханс се обърна, за да остави кутията на пода.
И изведнъж почувства болезнено разтърсване върху врата си и краката му сякаш се превърнаха на пихтия. Сгромоляса се напред, повлечен в тази посока от тежестта на колета. Усети, че дланта на мъжа го притиска надолу. Ханс се опита да заговори, но устата му отказа да се подчини. Пощальонът го ритна и го просна по гръб на пода, после Ханс чу как външната врата щраква и се затваря. Сети се, че са го докоснали със зашеметяваща полицейска палка — устройство, каквото бе виждал единствено в предаванията по телевизията, посветени на полицията. Допирът с палката го беше лишил от възможността да контролира мускулите си. Докато осъзнаваше този факт, разбра, че се напикава.
