Питър кимна и се наведе към микрофона.
— Здравей, Амбротос.
— Здравей, Питър — отговори механичният глас.
— Какво всъщност представлява безсмъртието?
Амбротос мълча дълго, сякаш му бе нужно да размишлява цяла вечност.
— То… действува успокояващо. Предполагам, че това е най-точната дума. — Отново пауза. Нямаше закъде да бърза. — Не бях и помислял как ни притиска мисълта за стареенето. О, зная, че понякога жените заявяват: „Биологическият ми часовник отброява секундите“. Но има по-голям часовник, който влияе на всички нас — поне на хората като теб и мен, хора, които имат цел, които изпитват необходимост да доведат започнатите неща докрай. Знаем, че разполагаме с ограничено време, а искаме да свършим толкова много неща. Проклинаме всяка пропиляна минута. — Отново последва пауза. — Е, вече не се чувствам по този начин. Не изпитвам напрежение да приключвам бързо с нещата. Все още искам да довеждам започнатото докрай, но за мен винаги ще има утре. Винаги ще разполагам с неограничено време.
Питър се замисли.
— Не съм сигурен, че загубата на целенасочеността може да се нарече подобрено постижение. Обичам да приключвам успешно нещата, които съм започнал.
Отговорът на Амбротос беше безкрайно спокоен.
— Аз пък обичам да се отпускам. Харесва ми да зная, че мога да прекарам три седмици или три години, изучавайки нещо, което ми допада, без да губя или да намалявам продуктивното си време. Нима е лошо, ако днес имам желание да прочета някой роман, а не да се занимавам с някакъв проект например?
— Но — възрази Питър, — и ти, както и аз знаем, че съществува някаква форма на живот след смъртта. Нима това не те учудва?
Двойникът се засмя.
— Ти и аз никога не сме вярвали в живота след смъртта. Дори сега, когато узнахме, че нещо наистина оцелява след физическата кончина на тялото, не съм особено привлечен към живота след смъртта, независимо как би изглеждал той. Очевидно той е нещо извън физическото съществуване — ще бъде свързан с интелекта, не с тялото. Никога не съм възприемал себе си като сенсуалист, и двамата знаем, че не сме особено атлетични. Но аз харесвам секса. Харесва ми да чувствам докосването на слънчевите лъчи по кожата ми. Дори обичам да ям отвратителни гозби. Ще ми липсва тялото, ако наистина не разполагам с него, ще ми липсва физическата стимулация. Ще ми липсва… ще ми липсва всичко. Това, че ми настръхва кожата, че ме гъделичкат, че мога да пръдна звучно, че мога да докосна с ръка сянката, която тялото ми хвърля в пет часа следобед. Всичко това. Да, животът след смъртта може би продължава вечно, но същото е в сила и за физическото безсмъртие — а на мен ми харесва тъкмо физическият елемент.
Саркар слушаше напрегнато.
— Ами какво ще кажеш за… за нашата връзка с Кейти? — попита Питър. — Вероятно смяташ, че бракът е просто мъничък, краткотраен проблясък в безконечния живот?
— О, не — отвърна Амбротос. — Смешно… въпреки онази шега, която пуска Колин Годойо, аз си помислих, че безсмъртното същество ще съжалява за мига, когато се е заклело да прави всичко до деня, когато „смъртта ни раздели“. Но сега въобще не се чувствам така. Всъщност безсмъртието добави съвсем ново измерение на брака. Ако Кейти също стане безсмъртна, съществува възможност — истинска възможност — наистина да я опозная напълно. През петнадесетте години, откакто живеем заедно, вече я опознах по-добре от всяко друго човешко същество. Зная какви пикантни шеги ще я накарат да се кикоти и какви ще я отблъснат. Зная колко важни са за нея заниманията й по керамика. Зная, че не е сериозна, когато заявява, че не обича филми на ужаса, но казва чистата истина, че не харесва рокмузиката от 50-те години на XX век. Зная и колко е умна — в много отношения е по-умна от мен. В крайна сметка аз никога не съм успявал да реша кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“, нали? Но въпреки това познавам едва съвсем мъничка част от нея. Тя е също така сложна като мен. Какво наистина мисли за родителите ми? Ами за сестра си? Молила ли се е някога без глас? Наистина ли й харесват някои от нещата, които правим заедно, или просто ги изтърпява? Кои мисли, дори след толкова време съвместен живот, не би споделила с мен? Разбира се, всеки път, когато общуваме, ние обменяме малки късчета от себе си, но с течение на десетилетията и столетията ще се опознаем по-добре. Нищо друго не ме радва повече от това.
Питър се намръщи.
— Но хората се променят. Не можеш да опознаеш един човек за хиляда години, както не можеш да опознаеш за хиляда години един град. След като това време изтече, предишната информация ще е остаряла, отживяла.
— И това е най-прекрасното нещо — заяви двойникът, без този път да има нужда от никаква пауза. — Мога да прекарам цяла вечност с Кейти и винаги ще мога да научавам нови неща за нея.
Питър се замисли. Саркар се възползва от възможността да зададе въпрос по микрофона:
— Но нима безсмъртието не е скучно?
Двойникът се засмя.
— Прости ми, приятелю, но това една от най-глупавите идеи, за които съм чувал. Как може да приказваме за скука, когато си изправен пред предизвикателството да проникнеш в тайните на всичко, създадено досега? Никога не съм чел пиеса от Аристофан. Никога не съм изучавал някой азиатски език. Не разбирам нищо от балет или от метеорология. Не мога да разчитам нотите. Не мога да свиря на барабан. — Електронното копие отново се разсмя. — Искам да напиша роман, сонет и някаква песен. Да, отначало те ще бъдат ужасни, но в крайна сметка ще се науча да ги пиша добре. Искам да се науча да рисувам, да разбирам оперното изкуство и наистина да зная за какво става дума в квантовата физика. Искам да прочета всички велики книги, но и всички глупави боклуци на книжния пазар. Искам да науча всичко за будизма, юдейството и религията на адвентистите от Седмия ден. Искам да посетя Австралия, Япония и Галапагоските острови. Искам да отида в космоса. Искам да стигна до дъното на океана. Искам да науча всичко, да направя всичко, да изживея всичко. Безсмъртието било скучно? Това е невъзможно. Дори времето, през което е съществувала цялата вселена, няма да е достатъчно да направя нещата, които искам.
В този момент ги прекъснаха. Бренда Мактавиш от дома в Глазгоу, където се грижеха за остарели шимпанзета, тя търсеше Питър.
— Здравей, Питър — заговори тя от видеоекрана. — Обаждах се в кабинета ти и ми казаха, че си тук.
— Здравей, Бренда — каза Питър и се взря в екрана.
Нима бе плакала?
— Извинявай, но съм много разстроена — каза тя. — Току-що изгубихме Корнелиус, един от най-старите обитатели на дома. Умря от разрив на сърцето. Шимпанзетата обикновено не умират по този начин, но години наред го бяха използвали в експерименти, свързани с тютюнопушенето. — Жената поклати глава, изумена от жестокостта на подобна постъпка. — Когато приказвахме за пръв път, разбира се, нямах представа какво си решил. Сега непрекъснато те гледам по телевизията и прочетох подробна информация за експеримента ти в „Иконъмист“. Както и да е, направихме записите, които искаше. Довечера ще ти изпратя данните по електронната мрежа.
— Прегледа ли ги? — попита Питър.
— Да — отговори тя. — Шимпанзетата имат душа. — Гласът й беше изпълнен с горчивина. Тя мислеше за изгубения си приятел. — Но нима някой би могъл да се съмнява в това?
Първата мисъл на двойника беше да подправи базата данни на рецептите в „Шопърс Драгарт“ — веригата аптеки, използвана от Чърчилови. Ала въпреки многобройните опити не успя да се свърже със системата на тази база. Беше неприятно, но не и изненадващо: естествено, че една аптека трябваше да има повишени мерки за сигурност. Но пък имаше повече от един начин да съсипеш един учител по физическо възпитание. Имаше толкова много компютърни системи с не особено надеждна защита…
От 70-те години на XX век имиграционните власти към летище „Пиърсън Интърнешънъл“ в Торонто използваха просто изпитание, когато човек пристигне и твърди, че е от Торонто, но документите му не са съвсем в ред. Държавните служители задават въпрос на човека какъв е телефонният номер на местна верига за доставка на пици по домовете. Никой не можеше да живее в Торонто, без да научи този номер:
