Едрият мъж почеса челото си.
— Няма да го сториш, приятелю — изрече той с австралийски акцент.
Питър не знаеше дали пистолетът на Сандра е зареден, но дори и да беше, той не беше сигурен как се стреля с него. Вероятно имаше някакъв предпазен механизъм.
— Не се приближавай! — заповяда Питър.
Едрият мъж направи крачка напред.
— Хайде, хайде, приятелю — заговори той. — Не искаш да станеш убиец, нали? Нямаш и представа какво става тук.
— Зная, че си убил Ханс Ларсен — прекъсна го Питър. — Зная, че са ти платили 125 000 долара, за да го направиш.
— Кой си ти? — попита мъжът и пристъпи още една крачка напред.
— Спри! — изкрещя Питър. — Спри или ще стрелям! — Питър погледна пистолета. Ето — това сигурно е предпазителят, Той го издърпа и вдигна оръжието. — Назад! — Но самият Питър отстъпваше назад. — Ще стрелям!
— Не ти стиска, приятелю — каза мъжът. Идваше все по-близо до него.
— Наистина ще стрелям! — кресна Питър.
— Дай ми пистолета, приятелю. Ще те оставя да си излезеш оттук.
— Спри! — извика Питър. — Моля те, спри!
Едрият мъж протегна дългата си ръка към Питър.
Питър затвори очи.
И стреля…
Звукът беше оглушителен.
Мъжът се строполи назад.
Питър видя, че го е уцелил по главата — дълга червена драскотина се виждаше от дясната страна на черепа му.
— Божичко… — простена Питър. — Божичко…
Мъжът лежеше проснат на пода като Сандра — беше или мъртъв, или в безсъзнание.
Питър, едва успявайки да запази равновесие, се отправи с несигурни стъпки към мястото, където лежеше Сандра. Ушите му бучаха. По тялото й нямаше следа, че е ранена. Макар че дишаше, тя беше в безсъзнание. Ръцете й бяха леденостудени.
Питър се огледа и намери видеофона. Той беше зает.
Екранът беше изпълнен с цифри. Питър разпозна емблемата на Кралската банка на Канада — Сандра сигурно се бе включила в системата, за да провери банковите си сметки, когато бе дошъл мъжът с колетната пратка. Питър прекъсна връзката.
Неочаквано чу шум, обърна се и видя убиеца. Драскотината по черепа му беше суха. Под нея се виждаше нещо блестящо, което приличаше на метал…
Блестящ метал. Божичко!
Безсмъртен човек. Наистина безсмъртен. Че защо не? Отвратителният тип очевидно правеше добри пари.
Питър, който все още стискаше пистолета на Сандра, се прицели в мъжа.
— Кой си ти? — попита австралиецът. Жълтите му зъби лъснаха.
— Аз… аз съм човекът, който те нае — каза Питър.
— Глупости.
— Аз съм. Наех те чрез електронната поща. Платих ти 125 000 долара, за да убиеш Ханс Ларсен и 100 000 канадски долара, за да убиеш тази детективка. Но сега промених решението си. Не искам да я убиваш.
— Ти ли си „Отмъстител“? — попита мъжът. — Ти ли си онзи тип, дето ме нае да отрежа пениса на онзи нещастник?
„Боже мой!“ — помисли си Питър. Ето значи как е било осакатено тялото.
— Да — заяви той, като се опитваше да скрие отвращението си. — Да.
Австралиецът отново потри челото си.
— Би трябвало да те убия за онова, което се опита да ми направиш.
— Можеш да задържиш стоте хиляди долара. Само се махни оттук.
— По дяволите. Естествено, че ще задържа парите. Аз си свърших работата.
Живата картина се задържа няколко секунди. Австралиецът очевидно преценяваше що за тип е Питър — дали щеше отново да използва пистолета, дали заслужава да умре, защото бе стрелял срещу него.
Питър докосна спусъка.
— Зная, че не мога да убия безсмъртен човек — подхвана той. — Но поне мога да те забавя тук, докато дойде полицията. — Той преглътна мъчително. — Разбирам, че доживотен затвор е ужасяваща присъда за някой, на когото нанотехнологията позволява да живее вечно.
— Дай ми облъчвателя.
— В никакъв случай — отвърна Питър.
— Хайде, приятелю — тази играчка струва четиридесет бона.
— Друг път. — Питър отново размаха пистолета.
Още секунда австралиецът обмисля какви са шансовете му, после кимна и каза:
— Не оставяй никакви отпечатъци от пръсти, приятелю.
После се обърна и излезе през все още отворената врата.
Питър се наведе над видеофона, помисли за миг и избра режим на подаване на сигнал посредством текст, без да бъде необходимо да говори. Избра девет-едно-едно. После напечата следния текст:
РАНЕН ПОЛИЦЕЙСКИ ОФИЦЕР. АВЕНЮ „МЕЛВИЛ“ 216, УЧАСТЪК „ДОН МИЛС“.
ВЕДНАГА ИЗПРАТЕТЕ ЛИНЕЙКА.
Всичките обаждания на номер 9-1-1 се записваха, но нямаше запис от гласа му, по който можеха да го идентифицират. Сандра беше в безсъзнание и не го беше видяла. Полицаите нямаше да имат причина да мислят, че тук е идвал някой друг освен нападателя, когото Сандра можеше да опише.
Питър протегна ръка зад телефона, изключи клавиатурата и изтри кутията й с „Клинекс“. Все още с клавиатурата в ръце отиде да види какво става със Сандра. Тя все така беше в безсъзнание, ала беше жива. Разтърсен до дъното на душата си, Питър прибра щангата, после се измъкна с несигурни стъпки през вратата, изтри дръжката и се качи в колата си. Докато се отдалечаваше на бавен ход, се размина с линейка, която беше надула сиренета си и се приближаваше към къщата на Сандра.
Питър караше — може би вече беше изминал десетки километри, — без да знае къде отива. Накрая спря и се обади на Саркар от телефона в колата си.
— Питър! — възкликна Саркар. — Тъкмо щях да ти се обадя.
— Какво има?
— Вирусът е готов.
— Пусна ли го вече по мрежата?
— Не. Искам първо да го подложа на тест.
— Как?
— Разполагам с първоначалната версия на всичките три двойника на дискета в кабинета на Рахеема. — Жената на Саркар работеше на три пресечки от сградата на „Огледален образ“. — За щастие използвам кабинета й за съхранение на копия, които не влизат в ежедневната работа. В противен случай тази неочаквана полицейска акция щеше да ги открие. Както и да е, за да извърша теста искам да инсталирам електронните двойници в напълно изолирана система и после да пусна вируса.
— Слава Богу — уморено каза Питър. — Бездруго исках да дойда при теб. Попаднах на някакъв механизъм, който не мога да идентифицирам. Ще бъда при теб в… — Той замълча и се огледа — опитваше да определи къде точно се намира. Източната част на участък „Лорънс“. А улицата пред него беше „Йондж“. — Ще дойда след четиридесет минути.
