Робърт Сойер
Гатор
Нещо скочи в мрака и запляска с мъничките си крачета. Лъдлъм дори не си направи труда да погледне. Без съмнение беше плъх — каналите гъмжаха от тях и — е, ако Лъдлъм бе успял да свикне с невероятната смрад, със сигурност щеше да се справи и с гадните гризачи.
Това бе седемдесет и четвъртата нощ, която прекарваше в дебнене из каналите под Ню Йорк. Носеше жълт дъждобран, гумени ботуши и мощно фенерче — от онези с огромна батерия под дръжката.
На повечето места таванът бе на сантиметри от главата му; в определени точки му се налагаше да се навежда, за да мине. Водата постоянно капеше върху качулката му. Осветяваните от лъча на фенерчето му стени бяха хлъзгави от кондензацията или покрити със слуз. Можеше да чуе тътена на трафика някъде там горе, никога не стихваше, дори късно нощем. Понякога долавяше металическото стържене на завиващото метро. Също и неизменния фон на звука от стичаща се вода; на това място бе дълбока едва няколко сантиметра, но другаде се изливаше в истински потоп, особено след дъжд.
Лъдлъм продължи напред. Придвижваше се бавно; каменният под бе хлъзгав и не му се искаше отново да се озове по лице в мръсотията.
След известно време спря и напрегнато се ослуша. Плъховете продължаваха на шумолят и през решетката на шахтата над него се промъкваше воя на сирена, но както винаги не успя да чуе онова, което искаше да чуе.
Изглежда звярът никога нямаше да се върне.
—
—
—
—
—
Към два часа сутринта Лъдлъм реши да признае, че нощ. Тръгна обратно по стъпките си към мястото откъдето се бе спуснал. В тунела беше студено и около лъча на фенерчето му се въртяха мъгливи изпарения. Нещо се отърка в крака му, плувайки във вонящата вода. Поне дотук бе изкарал късмет — все още нищо не го бе ухапало.
Беше лудост да стои тук долу — Лъдлъм го знаеше. Но не можеше да се откаже. Дявол да го вземе, пресяваше пясък и камънак от години. Толкова различно ли беше?
Миризмата го удари отново. Странно как можеше да не й обръща внимание с часове и сетне изведнъж да му се натрапи. Стисна ноздрите си с лявата ръка и продължи да диша през устата.
Ходеше, осветявайки пода само на няколко крачки през себе си. Когато доближи мястото откъдето бе тръгнал, изви лъча нагоре и огледа напред.
Сърцето му пропусна един удар.
Пътят му бе препречен от тъмна фигура.
— Какво по дяволите правите тук долу? — каза мъжът, препречил пътя на Лъдлъм.
Носеше омърляно яке на Санитарната служба.
— Казвам се д-р Дейвид Лъдлъм — каза Лъдлъм. — Имам разрешение.
Той бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам писмото, което винаги носеше със себе си.
Санитарният работник го взе и използва собственото си фенерче, за да го прочете.
— Гарболог? — изсумтя той. — Никога не съм чувал.
— Има такъв курс в Колумбийския — каза Лъдлъм.
Поне дотолкова бе вярно, но Лъдлъм не беше гарболог1. Когато за първи път се свърза с Градската управа, бе използвал фалшива бизнес карта — удивително бе какво можеше да постигне човек в днешно време с помощта на лазерен принтер.
— Ами, бъдете внимателен — каза мъжът. — В каналите е опасно. Един познат наскоро беше нахапан от алигатор.
— О, я стига — каза напълно сериозно Лъдлъм. — Тук долу не може да има гатори.
—
—
—
—