Гатор

— Няма начин динозаврите да са оцелели в Северна Америка в продължение на шейсет и пет милиона години и ние да не го знаем. Но… — той разтегли последното.

— Да? — каза Джейкъбс.

— Е, липсата на ръце. Видели сте скелета на Ти-рекса, с който разполагаме в АМЕИ. Направи ли ви впечатление нещо около неговите предни крайници?

Хирургът се намръщи.

— Бяха малки, почти безполезни.

— Точно така — каза Лъдлъм. — Ръцете на Тиранозавъра са се смалявали с времето — по- древните тераподи са разполагали с доста по-големи, а най-отдалечените му предци, естествено, са ходели и на четирите си крака. В случай, че не са изчезнели, е доста правдоподобно да смятаме, че тиранозаврите евентуално са щели да загубят ръцете си напълно.

— Но са изчезнали — каза Джейкъбс.

Очите на Лъдлъм срещнаха тези на хирурга:

— Трябва да сляза там долу — каза той.

* * *

Лъдлъм продължи претърсването — нощ след нощ, седмица след седмица.

Най-сетне, в една дъждовна априлска нощ, малко след 1:00 сутринта, той откри още един пиезоелектрически феномен.

Зелената светлина блещукаше пред очите му.

Ставаше по-ярка.

И тогава… тогава… започнаха да се появяват очертания.

Нещо голямо.

Влечуго.

Дълго три метра, с хоризонтално изправен гръб и яка, стърчаща нагоре опашка.

Лъдлъм можеше да вижда през него — направо в хлъзгавата стена отзад.

Ставаше все по-материално.

Гръдният му кош бе гладък. На нещото му липсваха ръце, точно по думите на Ковалски. Но не това сепна Лъдлъм истински.

Главата определено бе тиранозавъроидна — голяма и с костени гребени над очите. Темето обаче се издигаше куполовидно.

Тиранозаврите не просто бяха изгубили ръцете си по време на продължилата си десетки милиони години еволюция. Очевидно бяха станали и по-интелигентни. Куполовидният череп може би съдържаше обемист мозък.

Създанието се взираше в Лъдлъм с кръглите си зеници. Фенерчето бясно трепереше в ръката му, карайки сянката на динозавъра на танцува лудо.

Динозавърът се бе появил.

Ами ако не бяха изчезнали? Лъдлъм бе обмислял тази възможност в продължение на години. Да, в тази реалност постепенно бяха отмрели. Но в друга реалност — в друга времева линия — може би се бе случило иначе.

А тук, в канализацията на Ню Йорк, пиезоелектрическите изпразвания предизвикваха сливането на двете линии.

Създанието помръдна напред. Вече бе изцяло солидно, изцяло тук. Стъпалата му изплискваха огромни количества вода.

Лъдлъм замръзна. Главата му настояваше да се придвижи напред към създанието. Сърцето му — да се затича колкото е възможно по-бързо в противоположна посока.

Главата му победи.

Устата на динозавъра увисна отворена, показвайки му белите си конусовидни зъби. Имаше липсващи — наистина това можеше да бъде и същият индивид, нападнал Ковалски. Но Ковалски бе постъпил глупаво — без съмнение се бе опитал да избяга или да отблъсне приближаващия звяр.

Лъдлъм закрачи бавно към динозавъра. Създанието объркано наклони главата си на една страна. Можеше да обезглави Лъдлъм с една-единствена захапка, но за момент изглеждаше просто заинтригувано. Лъдлъм се пресегна нежно и внимателно постави изпъната длан на грубата му, топла кожа.

Гръдният кош на динозавъра изпусна въздуха си и издаде страхотен рев. Звукът бе силен и висок, но скоро сякаш се изтощи и започна да чезне…

…както и самият звяр.

Лъдлъм почувства изгарящи вълни през цялото си тяло, после болка, изстреляна право в мозъка му, после — тръпка, която изтече по гръбнака му като студенa ръка, докосваща всеки един прешлен, после нещо го ослепи напълно, след което имаше блясък на абсолютно чисто бяла светлина, а най-сетне…

…най-сетне се оказа там.

От другата страна.

В другата времева линия.

Намирайки се във физически контакт с динозавъра, Лъдлъм бе засмукан обратно заедно с него.

И тук, както в Ню Йорк, разбира се, беше нощ. Ала небето стоеше кристално чисто, с, точно както и в другата времева линия, перфектно пълната си луна. Лъдлъм виждаше блещукащите звезди над главата си подредени по точно същия начин, по който бе свикнал да ги вижда в случаите, когато бе напускал светлините на града.

Намираше се в настоящето и това бе островът на Манхатън, ала лишен от небостъргачите и улиците си. Намираха се на брега на река — река, която в другата времева линия, отдавна беше погребана като част от нюйоркската санитарна система.

Тиранозавърът стоеше непосредствено до Лъдлъм. Изглеждаше дезориентиран и се поклащаше напред-назад на двата си крака, като при всяко поклащане опашката му докосваше земята.

Създанието забеляза Лъдлъм.

Нямаше ръце, следователно не разполагаше с технология. Лъдлъм все пак оставаше сигурен, че под куполовидния череп се крие огромен мозък. Определено звярът можеше да разбере, че не му мислят злото и че мършавият Лъдлъм едва ли би представлявал сносно хапване.

Динозавърът стоеше неподвижно. Лъдлъм отвори уста в широка, зъбата усмивка…

…звярът направи същото…

…и Лъдлъм разбра грешката си.

Териториално предизвикателство.

Побягна колкото можеше по-бързо.

Слава Богу, имаше ръце. Успя да се изкатери на едно дърво, далеч от щракащите челюсти на тиранозавъра.

Погледна нагоре. Един птерозавър с огромни криле от кожа мина пред лицето на луната. Възхитително.

Щеше да му се наложи да внимава тук. Но не можеше и да си представи друго място, на което би искал да бъде повече в този момент.

Шейсет и пет милиона години еволюция! Без скучните мишки, къртици и маймуни. Не, това беше еволюция на динозаврите. Властващите влечуги, ужасните гущери — най-великите създания, които Земята бе познавала някога, без някой да нарушава владенията им. Начинът, по който историята на живота наистина бе трябвало се развие. Докато гледаше надолу към слабоватата, застинала в лунната светлина мускулеста фигура, сърцето на Лъдлъм биеше, но от вълнение, а не от страх.

Щеше да почака до сутринта, след което смяташе отново да опита да се сприятели с динозавъра.

Но — дявол да го вземе — бе толкова доволен, че се намира тук, че щеше да му бъде наистина трудно да престане да се усмихва.

,

Информация за текста