Подпухналите му очи бяха мътни.
Той с усилие повдигна едната си ръка, стисната в юмрук, и аз измъкнах от нея смачкана, мокра от пот хартия. Беше разкривено написана с перодръжка молба от гражданина Бобров за настаняване в болница — и върху молбата напряко две резолюции, със синьо и червено мастило. Синьото беше на градския здравен отдел и изразяваше разумно-мотивиран отказ. Червеното пък нареждаше на клиниката при медицинския институт да приеме болния в стационара. Синьото мастило беше вчерашно, а червеното — днешно.
— Точно така — обясних му високо като на глух. — Ще трябва да отидете в приемното, в първи блок. Ще вървите, значи, ето покрай тези… паметници.
Но тогава забелязах, че тъкмо пред целта силите са го напуснали, та не само не е в състояние да разпитва повече и да тътри краката си по гладкия асфалт, но не може и да държи в ръка охлузената торбичка с килограм и половина багаж. И реших:
— Добре, байно, ще те заведа, хайде. Я ми дай торбичката.
Той чуваше добре. С облекчение ми подаде торбичката, опря се на подложената му от мене ръка и без да вдига ходила, тръгна, като тътрузеше ботуши по асфалта. Водех го за лакът, прихванал червеникавото от прах палто. Издутият корем сякаш накланяше стареца напред. Той често пухтеше.
Така двете отрепки се напътихме по същата алея, където в мислите си хващах под ръка най-хубавите момичета на Ташкент. Дълго, бавно се мъкнахме край тъпите алабастрови бюстове.
Накрая завихме. Стигнахме до пейка с облегало. Моят спътник помоли да приседнем. На мене вече също започна да ми се повдига и спрях за малко. Седнахме. Оттук се виждаше споменатият фонтан.
Още по пътя старецът ми каза няколко изречения и сега, след като беше си поел дъх, добави. Пращали го в Урал, и паспортната му регистрация била уралска, там беше цялата беда. А заболял някъде край Тахиа Таш (където, както си спомням, бяха започнали да строят голям канал, после го изоставиха). В Ургенч го държали цял месец в болницата, вадили му вода от корема и краката, съвсем закъсал — и го изписали. Слизал от влака в Чарджоу, и в Урсатиевска също, обаче никъде не го приемали на лечение, пращали го в Урал, там, където е регистриран. Нямал никакви сили да пътува с влака, пък и пари за билет не му останали. И ето сега в Ташкент за два дни издействувал да го приемат.
Какво е правил в южните райони, какво го е довеяло тук — това вече не питах. Според медицинските бележки болестта му беше заплетена, а като го погледне човек — последната болест. Понеже бях се нагледал на болни, ясно виждах, че вече не му оставаше жизнена сила. Устните му отпуснати, говорът му станал трудноразбираем и някаква мъглявина замрежва очите му.
Дори каскетът го мореше. Вдигнал с мъка ръка, той го свали на коляното си. Пак вдигнал с усилие ръка, с мръсен ръкав обърса потта от челото си. Кубето на главата му беше оплешивяло, а наоколо, по темето, беше се залепила невчесана сплъстена от прахта коса, още руса. Не старостта го беше съсипала, а болестта.
На врата му, изтънял окаяно, също като на пиле, висеше много излишна кожа и отделно отпред се движеше тристранна адамова ябълка.
На какво ли се държеше главата му? Щом седнахме, тя клюмна на гърдите, подпря се с брадичката.
Така застина с каскета на коляно, с примижали очи. Сякаш беше забравил, че приседнахме само за минутка да починем и трябваше да стигне до приемното.
Наблизо пред нас като сребърна нишка нагоре се виеше почти безшумно струята на фонтана. От другата страна недалеч минаха две момичета. Изпратих ги с поглед. Едното беше с оранжева пола, другото с тъмночервена. И двете много ми харесаха.
Моят съсед шумно въздъхна, размърда глава на гърдите си и като повдигна жълто-сиви клепачи, ме загледа косо изотдолу:
— А дали имате една цигара, другарю?
— Хич и да не ти минава през ума това, байно! — подвикнах аз. — Ние с тебе трябва поне да не пушим, та да подращим още земята с ботуши. Я се виж в огледало. Ще ми пуши!
(Самият аз престанах да пуша преди месец, едвам се отървах от това зло.)
Той взе да сумти. И пак ме загледа изпод жълтите си клепачи от долу на горе, някак си кучешки.
— Все пак дай ми две-три рубли, другарю!
Аз се замислих да му дам ли или да не му дам. Каквото и да говорим, аз си оставах зек, а той така или иначе беше свободен. Колкото години работих
Извадих от малкото горно джобче на шутовското си яке мушамено портмоне и прегледах книжните пари в него. Въздъхнах и подадох на стареца три рубли.
— Благодаря — изхъхри той. Държейки с мъка ръката си вдигната, взе банкнотата, сложи я в джоб — и освободената ръка веднага се пльосна на коляното. А брадичката пак се опря на гърдите.
Помълчахме.
В това време пред нас мина жена, после още две студентки. И трите много ми харесаха.
С години не бях чувал нито женски глас, нито тракане на токчета.
— Добре е станало, че са ви сложили резолюция. Иначе можеше да въртите тук цяла седмица. Като нищо. С мнозина става така…
Той вдигна брадичката от гърдите и се обърна към мене. В очите му проблесна разум, гласът му трепна и говорът му стана по-разбираем:
— Синко, мене ме пращат на лечение, защото съм заслужил човек. Аз съм ветеран на революцията. На мене Сергей Миронович Киров лично ми е стискал ръката при Царицин. На мене персонална пенсия трябва да ми дават.
Леко движение на бузите и устните — сянка на горда усмивка — съживи небръснатото му лице.
Огледах дрипите му и още веднъж самия него.
— Защо не ви дават?
— Така ми потръгна животът — въздъхна той. — Сега не ме признават. Едни архиви изгорели, други били загубени. И свидетели не мога да намеря. А Сергей Миронович го убиха… Аз съм си крив, не съм си събирал документи… Ето само един имам…
С усилие на дясната китка — пръстите му бяха схванати от подутини в ставите и стояха като залепени един за друг — пренесе ръка до джоба, понечи да бръкне в него — но изведнъж краткото раздвижване прекъсна, той пак отпусна ръка, клюмна глава и замря.
Слънцето вече се скриваше зад блоковете и трябваше да побързаме за приемното (до него оставаха сто крачки): в клиниките винаги беше трудно с местата.
Аз хванах стареца за рамото:
— Байно, опомни се! Ето, виждаш ли вратата? Виждаш ли я? Ще ида да предупредя. А ти ще можеш ли сам да дойдеш, не, почакай ме. Аз ще взема торбичката ти.
Той поклати глава, сякаш разбра.
В приемното — част от голяма олющена зала, отделена с груби прегради (зад тях някъде там имаше баня, съблекалня, бръснарница), през деня винаги се трупаха болни и киснеха с часове, докато ги приемат. Но сега за почуда нямаше жива душа. Почуках на затвореното шперплатово гише. Отвори го съвсем млада сестра с носле-чехълче и устни, боядисани не с червено, а с тъмнолилаво червила.
— Какво искате? — Тя седеше на маса и четеше по всяка вероятност комикс за шпиони.
Очичките й бяха игриви.
Подадох й молбата с двете резолюции и казах:
— Той едва ходи. Ей сега ще го доведа.
— Да не сте посмели да водите никого! — рязко подвикна тя, дори без да е погледнала заявлението. — Не знаете ли реда? Приемаме болни само от девет сутринта!
Тъкмо
— Слушай, госпойце, аз не съм ти подлога!
Тя се сконфузи, дръпна стола в дъното на своята стаичка и омекна:
— Сега не приемаме, гражданино! В девет сутринта.
