Александър Солженицин
Дясната ръка
През онази зима пристигнах в Ташкент кажи-речи мъртвец. Наистина пристигнах тук да умирам.
А ме съвзеха да поживея още.
Това продължи месец, два, че и три. Наперената ташкентска пролет се изниза край прозорците, премина в лято, вече навсякъде владееше зеленина и беше съвсем топло, когато започнах да излизам да се поразходя с несигурни крака.
Още не смеех да повярвам, че оздравявам, поради което продължавах да пресмятам в най-далечните свои мечти дадените ми допълнителни за живот не години, а месеци — бавно пристъпвах по чакълените и асфалтовите пътеки на парка, ширнал се между блоковете на медицинския институт. Трябваше често да присядам, а понякога така ми се повдигаше от рентгена, че се принуждавах и да полягвам с ниско отпусната глава.
Бях, но не съвсем като другите болни около мен: бях много по-безправен от тях и принудително по- безмълвен. При тях идваха на свиждане, за тях плачеха роднини и една беше грижата им, една целта им — да оздравеят. Пък аз почти нямаше защо и да оздравявам: тридесетгодишен, нямах в целия свят никакъв роднина през оная пролет. Освен това нямах паспорт — и ако сега оздравеех, то трябваше да напусна тая зеленина, тази многоплодна страна — и да се върна в пустинята, където бях интерниран за вечни времена, под явен надзор, задължен да се подписвам всеки две седмици, и откъдето комендантството дълго не се смиляваше да ме пусне за лечение дори умиращ.
Не можех да разкажа за всичко това на околните
И да им разкажех, нямаше да ме разберат…
Затова пък, както имах зад гърба си десет години бавни размишления, вече знаех истината, че същинският вкус на живота се усеща не в голямото, а в малкото. Ето в това несигурно пристъпване със слабите крака. Във внимателното дишане, за да не предизвиквам бодежа в гърдите. В онова догонено в супата парче пресен, немръзнал картоф.
Така тази пролет беше за мене най-мъчителната и най-прекрасната в живота.
За мене всичко беше забравено или невиждано, всичко беше интересно: дори количката със сладолед; дори миячът с маркуча; дори жените, които продаваха връзки продълговати репички; и още повече — кончето, промъкнало се през дупката в оградата, за да пасе тревичка.
Ден след ден се осмелявах да отивам на разходка и по-далече от нашата клиника — из парка, насаден може би още в края на миналия век, когато са строени тези солидни неизмазани тухлени сгради.
През целия южен ден, от изгрев на тържественото слънце до късната жълтоелектрическа вечер, паркът беше изпълнен с оживено движение. Бързо сновяха здравите, бавно крачеха напред-назад болните.
Там, където няколко алеи се сливаха в една, която водеше към главния вход — се белееше алабастров Сталин с каменна усмивка под мустак. Нататък по пътя към входа равномерно бяха наредени и други, по- малки вождове.
След това идваше будка. В нея се продаваха пластмасови моливчета и примамливи малки бележници. На мене обаче не само парите ми бяха строго преброени, а бележници съм имал през живота си — после те попаднаха
Досами входа се намираха павилионче за плодове и чайхана1. Нас, болните, с раирани пижами, не ни пускаха в чайната, но оградата беше ниска и през нея можеше да се гледа. През живота си не бях виждал истинска чайна — тези отделни за всекиго чайници със зелен или черен чай. В чайната имаше европейска част, с маси, и узбекска — с общ подиум. На масите ядяха и пиеха бързо, оставяха в опразнената пиала копейки за консумацията и си отиваха. А на подиума, върху рогозки под камъшов сенник, опънат за горещите дни, седяха и се излежаваха с часове, а някои и с дни, опразваха чайник след чайник, играеха на зарове и като че ли дългият ден не ги обвързваше с никакви задължения.
Павилиончето за плодове обслужваше и болни — но моите затворнически копейки настръхваха от цените. Разглеждах внимателно купчините сушени кайсии, стафиди, пресни череши — и отминавах.
След туй започваше висока стена, а болните нямаха право да излизат и през вратата. През тази стена по два и по три пъти на ден в медицинския комплекс прелитаха оркестрови траурни маршове (защото градът беше милионен, а гробищата се намираха тук, наблизо). Те звучаха по десетина минути, докато бавното шествие отминеше. Ударите на барабана отмерваха чужд на всичко околно ритъм. Този ритъм не действуваше на тълпата, нейното клатушкане беше по-енергично. Здравите по алеите само леко се оглеждаха и пак забързваха, накъдето бяха тръгнали (те знаеха всичко, което трябваше). А болните се спираха при тези маршове, дълго слушаха, други подаваха глави от стаите.
Колкото по-явно се освобождавах от болестта, колкото по-сигурно ставаше, че ще оживея, толкова по- тъжно се оглеждах наоколо, жал ми беше да напускам всичко това.
На стадиона на медиците бели фигури си подаваха бели тенис топки. Цял живот съм искал да играя тенис и никога не ми падна такава възможност. Под стръмния бряг клокочеше лудешки мътножълтият Салар. В парка растяха сенчести кленове, клонати дъбове, нежни японски акации. И осмоъгълният фонтан мяташе към върховете свежи тънкоструйни сребринки. А каква трева имаше в зелените площи! — сочна, отдавна забравена от мен (в лагерите нареждаха да я горим като враг, пък там, където бях интерниран, не растеше никаква). Просто да легнеш на нея по очи, спокойно да вдишваш тревния мирис и топлите от слънцето изпарения — вече беше блаженство.
Тук, в тревата, не лежах сам. На разни места зубреха мило своите дебели учебници студентки от медицинския институт. Или захласнати в разкази се връщаха от зачот. Или гъвкави, поклащайки спортни сакове — от банята на стадиона. Вечер неразличими и затова тройно по-привлекателни, момичетата, с докосвани и недокосвани роклички, заобикаляха фонтана и чакълът по алеите хрущеше от стъпките им.
Беше ми невероятно жал за някого: дали за моите връстници, замръзнали край Демянско, изгорени в Освиенцим, отровени в Джезказган, доумиращи в тайгата — че ние ще имаме тези момичета. Или за самите момичета — заради онова, което никога не ще мога да им разкажа, а те никога няма да научат.
И цял ден по чакълените и асфалтираните пътеки се точеха жени, жени, жени! — млади лекарки, медицински сестри, лаборантки, регистраторки, домакинки, раздавачки и роднини, които посещаваха болните. Те минаваха покрай мене със снежно-строги престилки и с ярки южни рокли, често полупрозрачни, по-богатите въртяха над главите си модерни китайски чадъри от бамбукови пръчки — слънчеви, сини, розови. Всяка от тях, мярнала се за секунда, представляваше цял сюжет: нейният досегашен живот, нейното възможно (невъзможно) запознанство с мене.
Бях жалък. Отслабналото ми лице носеше отпечатъка на преживяното — бръчките на принудителната лагерна навъсеност, пепелявия мъртвешки цвят на загрубялата кожа, неотдавнашното тровене с тровилата на болестта и тровилата на лекарствата, от което към цвета на бузите ми се прибави и зеленикавост. От навика да се подчинявам и да се прикривам, за да оцелея, гърбът ми беше превит. Раираното палячовско яке едва стигаше до корема ми, раираните панталони свършваха над глезените, от тъпоносите лагерни плъстени обувки висяха краищата на партенките, кафяви от носене.
И последната от тези жени не би понечила да се разходи с мене!… Но аз не виждах себе си. А очите ми не по-малко прозрачно пропускаха в мен — света…
Така една вечер стоях пред главния вход и гледах. Край мене вървеше забързан обичайният поток, поклащаха се чадъри, мяркаха се копринени рокли, панталони от соа екрю със светли колани, бродирани ризи и тюбетейки. Смесваха се гласове, продаваха зеленчуци, зад оградката пиеха чай, хвърляха зарове — а до оградката, подпряно на нея, стоеше неугледно малко човече, прилично на просяк, и с немощен глас от време на време мълвеше:
— Другари… Другари…
Пъстрата заета тълпа не го чуваше. Аз се приближих. Какво искаш, братко?
Човекът беше с невероятно издут корем, по-голям, отколкото на бременна жена — увиснал като чувал, опънал до спукване ризата и панталоните с мръсно-защитен цвят. Ботушите му с отпрани подметки бяха тежки и прашни. Не според сезона на раменете му висеше дебело разкопчано палто с мазна яка и разръфани краища на ръкавите. На главата си носеше старовремско овехтяло каскетче, достойно за градинско плашило.
