— Ти прочети молбата! — посъветвах я аз твърдо с нисък недоброжелателен глас.
Тя я прочете.
— Е и какво! Редът е за всички. И утре може да няма места. Тази сутрин нямаше.
Тя дори изрече някак с удоволствие това, че тази сутрин не е имало места, явно така да ме ухапе.
— Но човекът пътува за далеч и е слязъл от влак, разбирате ли? Няма къде да отиде.
Колкото се измъквах от гишето и преставах да говоря на лагерен жаргон, толкова лицето й добиваше предишния жестоко весел израз:
— При нас всички идват отнякъде! Къде да ги слагаме? Чакат! Да си намери квартира!
— Поне излезте, вижте какво му е състоянието.
— Друго не искате ли! Ще ходя да събирам болни! Да не съм санитарка!
И гордо вдигна своя нос-чехълче. Отвръщаше така скорострелно, сякаш беше навита пружина за отговори.
— Тогава за какво седите тука?! — ударих аз с длан по шперплатовата стена така, че се вдигна прах от боята. — Тогава заключете вратата!
— Вас никой не ви пита!! Нахалник! — кипна тя, скочи, направи тичешком кръг и се появи в коридорчето: — Кой сте вие! Не ме учете! „Бърза помощ“ ни докарва пациенти!
Ако не бяха тези грубо-лилави устни и същият лилав маникюр, тя съвсем нямаше да изглежда лошо. Нослето я красеше. И веждите си повдигаше твърде многозначително. Поради топлината престилката й беше широко разкопчана на гърдите и се виждаха чудесно розово шалче и комсомолска значка.
— Какво, ако той не беше дошъл сам при вас, а го беше взела от улицата „Бърза помощ“ — щяхте ли да го приемете? Има ли такова правило?
Тя огледа високомерно нелепата ми фигура, аз огледах нея. Съвсем бях забравил, че партенките ми висят от обувките. Тя изпръхтя, но доби хладен вид и завърши:
— Да, болният. Има такова правило.
И влезе зад преградата.
Зад мене се чу шум. Обърнах се. Моят спътник вече стоеше тук. Беше чул и разбрал всичко. Като се подпираше на стената и се примъкваше към голямата градинска пейка, сложена за посетителите, едва помръдваше дясната ръка, стиснал в длан изтъркан портфейл.
— Ето… — немощно фъфлеше той. — … ето, покажете й го… нека… ето…
Успях да го прихвана, сложих го да седне на пейката. Той се мъчеше с безпомощни пръсти да извади от портфейла своя единствен документ и все не успяваше.
Поех от него този извехтял документ, подлепен на прегъвките, за да не се разпадне, и го отгърнах. На пишеща машина беше напечатано с виолетови букви, които ту стърчаха над редовете, ту висяха надолу:
Дава се настоящето на Н. К. Бобров в уверение на това, че през 1921 година същият действително се е числял в славния… ски губернски Отряд със Специално предназначение «Световна революция» и с ръката си е съсякъл много оцелели гадове.
Подпис.
И блед виолетов печат.
Като гладех с ръка гърди, попитах тихо:
— Какво — „Отряд със Специално предназначение“, а? Така ли?
— Аха — отвърна той, като едва удържаше клепачи да не се затворят. — Покажете й го.
Видях ръката му, дясната му китка — такава мъничка, с изпъкнали кафеникави вени върху опакото, с кръгло-подути стави на пръстите, почти безсилна да извади бележката от портфейла. И си спомних онази хватка — как са посичали пешака от коня косо с един замах.
Странно. При пълен размах на ръката дясната длан е извивала сабята и е отрязвала главата, врата, част от рамото. А сега не можеше да държи портфейла…
Отидох до шперплатовото гише и пак го натиснах. Без да вдига глава, регистраторката четеше своя комикс. На страницата видях благороден чекист с краката нагоре, скочил на прозореца с пистолет.
Лекичко сложих оръфаната бележка върху книгата и обърнат през цялото време гладех гърдите си заради повдигането, после тръгнах към изхода. Трябваше по-бързо да легна, да си сложа главата на ниско.
— Какво ми бутате тази хартийка? Болният, вземете си я! — изстреля регистраторката през гишето в гърба ми.
Ветеранът просто беше потънал в пейката. Главата и дори раменете му изглеждаха хлътнали в туловището. Безпомощните пръсти бяха отпуснати разперено. Разкопчаното палто висеше. Кръглият подут корем, сгънат неправдоподобно, затискаше бедрата.
Информация за текста
© 1960 Александър Солженицин
© 1990 Манол Наков, превод от руски
Александр Солженицын
Правая кисть, 1960
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.
Издание:
Александър Солженицин. Един ден на Иван Денисович. Повест. Разкази
Редактори: Слава Николова, Пенка Кънева
Художник: Александър Алексов
Художествено оформление: Петър Добрев
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Елена Куртева
Дадена за набор 18.1Х.1990 г.
Формат 1/32 70/100.
Печатни коли 15,50
Издателски коли 1,2,36.
УИК 11,28.
Подписана за печат 25.Х.1990 г.
Излязла от печат 16.Х1.1990 г.
Цена 2,50 лв.
Интерпринт, София, 1990
ДП „Балкан“ — София
