виновно, че оживеният прелез не се охраняваше и че двата локомотива са маневрирали без светлини. Затова отначало се мъчеха да стоварят всичко върху гуляя, а после да потулят някак станалото, та да не се стига до съд.
Релсите и железопътният насип бяха така пострадали, че трите дена, докато ковчезите стояха в къщите, влаковете не можеха да минат — обикаляха по друго разклонение. Целия петък, съботата и неделята — от края на следствието чак до погребението — денонощно ремонтираха линията. Работниците мръзнеха и за да се стоплят, а нощем и за да си светят, палеха огньове с безплатните дъски и греди от втората шейна, разхвърляни край прелеза.
А първата шейна, натоварена, небутната, продължаваше да стои встрани, отвъд прелеза.
И тъкмо това — че едната шейна го примамваше, чакаше с готовото стоманено въже, а втората още можеше да се спаси от огъня — тъкмо това измъчваше душата на чернобрадия Фадей целия петък и съботата. Дъщеря му полудяваше, зетя го чакаше съд, в собствената му къща лежеше убитият от него син, на същата улица — убита от него жената, която някога бе обичал, но Фадей идваше само за малко да постои край ковчезите, мачкаше брадата си. Високото му чело беше омрачено от тежка грижа, но мисълта му беше как да спаси гредите на стаята от огъня и от кроежите на Матрьонините сестри.
Прехвърлих през ум талновските селяни и разбрах, че не беше само Фадей такъв.
Странно е, че езикът нарича нашето имущество — собствено или народно — с думата „добро“1. И хората смятат, че е срамно или, глупаво да го загубиш.
Фадей не подвиваше крак, тичаше ту до селището, ту до гарата, от едно началство при друго и с превит гръб, подпрян на бастуна, молеше всекиго да се смили над старостта му, да му разреши да върне стаята.
И някой му даде такова разрешение. Фадей събра оцелелите си синове, зетьове и племенници, взе от колхоза коне — и откъм отвъдната страна на прелеза, по околен път през три села прекара в двора си каквото беше останало от стаята. Привърши работата си в събота срещу неделя.
А в неделя през деня ги погребаха. Двата ковчега се срещнаха посред селото, роднините се поспречкаха кой ковчег да мине пръв. После ги сложиха един до друг на една шейна, лелята и племенника, и по февруарския отново разтопен сняг, под навъсеното небе откараха покойниците на черковните гробища през две села от нас. Времето беше ветровито, мрачно, попът и дяконът чакаха в черквата, не дойдоха в Талново да ни пресрещнат.
До края на селото хората вървяха бавно, пееха в хор. После почнаха да се разотиват.
До неделя не стихна шетнята на жените в нашата къща: една бабичка мъркаше над псалтира до ковчега, Матрьонините сестри сновяха, с ръжена край руската печка, от печката лъхаше горещина от нажежения торф — от оня, дето Матрьона го беше носила с чувал от далечното блато. От лошо брашно печаха безвкусни пирожки.
В неделя, като се върнахме от погребението, а то беше вече привечер, се събрахме на помен. Масите, наредени една до друга, заемаха и мястото, където сутринта беше стоял ковчегът. Най-напред застанаха всички край масата и един старец, мъж на една от зълвите, прочете „Отче наш“. После наляха на всички на дъното на паниците по малко медовина. За бог да прости я изсърбахме с лъжиците, без нищо. После ядохме нещо, пихме ракия и разговорите станаха по-оживени. Преди да пристъпим към житото, всички станаха и изпяха „Вечная памят“ (обясниха ми, че се пее непременно преди житото). После пак пиха. И се разприказваха още по-високо и вече съвсем не за Матрьона. Мъжът на зълва й се захвали:
— Забелязахте ли, хора православни, че днес опяваха бавничко? Защото отец Михаил ме забеляза. Знае, че го разбирам аз богослужението. Иначе — „со святими упокой“, повърти се край нозете на покойника и край.
Най-сетне вечерята свърши. Пак всички станаха. Изпяха „Достойно ест“. И отново, с трикратно повтаряне: вечная памят! Вечная памят! Но гласовете бяха дрезгави, не се сливаха, лицата бяха пияни и в тази „вечная памят“ вече никой не влагаше чувство.
После повечето гости си отидоха, останаха най-близките, извадиха цигари, запушиха, чуха се шеги, смях. Споменаха за безследно изчезналия мъж на Матрьона и съпругът на зълва й, като се удряше в гърдите, доказваше на мен и на обущаря, мъж на една от Матрьонините сестри:
— Умрял е Ефим, умрял е! Иначе можеше ли да се не върне? Бе, да знаех, че в родината ще ме обесят, пак щях да се върна!
Обущарят кимаше съгласен. Беше дезертьор и изобщо не беше напускал родината: цялата война се беше крил у майка си в мазето.
Високо върху печката седеше, останала да нощува, строгата мълчалива бабичка, най-старата между старите. Гледаше отгоре нямо, с укор неприлично оживената петдесет и шестдесетгодишна младеж.
И само нещастната храненица, израсла между тези стени, се беше свряла зад преградката и плачеше там.
Фадей не дойде да помене Матрьона — дали защото беше останал на помена на сина си? Но следващите дни на два пъти идва враждебно в тази къща да преговаря с Матрьонините сестри и с обущаря-дезертьор.
Караха се за къщата: на кого да остане — на сестрите или на храненицата. Работата вече беше стигнала до съд, но се спогодиха, защото съдът нямаше да даде къщата нито на едните, нито на другите, ами на селсъвета. Сделката стана. Козата взе едната сестра, къщата — обущарят и жена му, а на Фадей, за неговия дял, че той „тук всяка греда на ръцете си е люлял“ дадоха вече откаралата стая, отстъпиха му и навеса, дето държеха козата, и цялата вътрешна ограда между двора и зеленчуковата градина.
И пак, надвивайки немощта и болестта си, се оживи и се подмлади ненаситният старец. Пак събра оцелелите синове и зетьове, разглобиха навеса и оградата и той сам почна да прекарва гредите — дойде с шейна, откара, пак дойде, накрая му помагаше вече само неговият Антошка от осми „Г“, който за такива работи не беше мързелив.
Заковаха вратите и прозорците на Матрьонината къща до пролетта и аз се преместих наблизо, при една от зълвите й. Тази зълва после по различни поводи си спомняше едно друго за Матрьона и някак откъм нова страна осветли за мен умрялата.
— Ефим не я обичаше. Казваше: аз обичам да се нося
За каквото да споменеше Матрьона — все я кореше: и нечистоплътна била, и покъщнина не събирала, и пестелива не била, едно прасе дори не държала, кой знае защо, не обичала да храни прасета, и глупава била, на чуждите хора работела без пари (и самият повод да си спомни за нея беше, че не намери кого да викне да изорат градината с ралото).
И дори за сърдечността и добродушието на Матрьона, които зълвата й признаваше, говореше с презрително съжаление.
И едва сега — от укорите на зълвата — изплува пред мен образът на Матрьона, такава, каквато не бях я разбрал, макар че живеех с нея пол един покрив.
Наистина — прасе има във всяка къща! А тя нямаше. Какво по-лесно от това — да отхраниш лакомо прасе, което не признава нищо друго на света, освен да яде! Да му вари три пъти на ден храна, да живее за него — и после да го заколи и да си има сланина!
А тя нямаше.
Не събираше покъщнина… Не се трепеше, за да купи вещи и после да ги пази повече от живота си.
Не я интересуваха премени. Премени, които прикриват уродливите и престъпниците.
Неразбрана и изоставена и от мъжа си, погребала шест деца, но не и общителния си нрав, чужда за сестрите, за зълвите си, смешна, глупава, че работи на хората без пари — тя не беше струпала, преди да умре, покъщнина. Мръснобялата коза, куцата котка, фикусите…
Всички ние бяхме живели до нея и не бяхме разбрали, че тя е тъкмо оня праведник, върху когото, според пословицата, се крепи селото.
И градът.
И цялата ни земя.
