Няма я Матрьона. Мъртъв е скъп за мен човек. И в последния й ден я укорих за ватенката.
Изрисуваната червено-жълта жена от плаката с книгите радостно се усмихваше.
Леля Маша поседя още, поплака. Стана вече да си ходи, върви и изведнъж попита:
— Игнатич, нали помниш… една сива жилетка имаше Матрьона… Та беше рекла, като умре, мойта Таничка да я вземе, нали тъй беше?
И ме гледаше с надежда в полумрака — нима съм забравил?
Но аз помнех:
— Така беше.
— Та виж какво, ако речеш, да я взема сега, а? Че утре ще налетят роднините и няма да я видя.
И пак ме загледа с молба и с надежда — приятелката й от половин век, единствената в цялото село, която искрено обичаше Матрьона…
Сигурно тъй трябваше да постъпя.
— Разбира се… Вземете я… — съгласих се аз.
Тя отвори сандъчето, извади жилетката, пъхна я под полите си и си отиде…
Мишките сякаш бяха обзети от някакво безумие, сновяха по стените като луди и зелените тапети се огъваха като вълни под мишите гърбове.
На сутринта ме чакаше училището. Беше три часът през нощта. Едно ми оставаше: да заключа и да си легна да спя.
Да заключа, защото Матрьона нямаше да дойде.
Легнах, но не угасих лампата. Мишките писукаха, почти стенеха и тичаха, тичаха. С изморена, объркана мисъл не можех да се освободя от неволния трепет — като че ли Матрьона сновеше тук невидима и се прощаваше с къщата си.
И изведнъж в сумрака до външната врата си представих чернокосия млад Фадей с вдигната брадва:
„Да не беше родният ми брат, щях да ви посека и двамата!“
Четиридесет години беше лежала заканата му в ъгъла като стара секира — и все пак беше ударила…
3
На разсъмване жените докараха от прелеза с шейна, покрито с мръсен чувал, всичко, което бе останало от Матрьона. Свалиха чувала, за да измият тялото. Всичко беше премазано — нямаше нито крака, нито половината от трупа, нито лявата ръка. Една жена рече:
— Дясната ръчица й оставил господ. Да може там да се моли.
И ето цялата тълпа фикуси, които Матрьона толкова обичаше, че веднъж, като се събудила през нощта в пълната с пушек къща, не се втурнала нея да спасява, ами повалила фикусите на пода (да не се задушат от дима) — сега изнесоха фикусите от стаята. Изметоха хубаво пода. Закриха мътното Матрьонино огледало с широк, стар домоткан пешкир. Свалиха от стените глупавите плакати. Отместиха масата ми. И до прозорците под иконите сложиха върху столчета грубо скования ковчег.
А в ковчега лежеше Матрьона. Липсващото й обезобразено тяло беше покрито с чист чаршаф, главата вързана с бяла кърпа, а лицето беше останало цяло-целеничко, спокойно, по-скоро живо, отколкото мъртво.
Селяните идеха да постоят, да погледат. Жените водеха и малки деца да видят мъртвата. И ако някой заплачеше, всички жени, макар да бяха влезли в къщата само от любопитство — всички почваха да плачат откъм вратата и откъм стените, като да пригласяха в хор. А мъжете стояха мълчаливо изправени, сваляли калпаци.
Но истинския плач трябваше да го изплачат роднините. В този плач забелязах трезво обмислен, открай време установен ред. Които не бяха близки, се приближаваха към ковчега за малко и до самия ковчег нареждаха тихичко. Които пък бяха по-близки с покойната, започваха да плачат още от прага, а като стигнеха до ковчега, навеждаха се да нареждат над самото лице на мъртвата. Всяка оплаквачка си имаше своя мелодия. И излагаше своите си чувства и мисли.
Сега разбрах, че плачът над покойницата не е просто плач, а нещо като политика. Събраха се трите сестри на Матрьона, завладяха къщата, козата и печката, заключиха сандъка с катинар, от хастара на палтото издърпаха двестате рубли за погребението, на всеки, който дойдеше, внушаваха, че само те са били близки на Матрьона. И над ковчега нареждаха така:
— Ох, како, како! Ох, какичко! Една-едничка ни беше ти! И можеше да си живееш тихо и кротко! И всякога щяхме да се погрижим за теб! Ама те погуби тая пуста къща! Довърши те тя, проклетата! Що ти трябваше да я събаряш? Защо не ни послушааа?
Плачовете на сестрите бяха обвинение срещу мъжовите й роднини: не е трябвало да насилват Матрьона да събаря стаята. (А скритият смисъл беше: стаята, че я взехте, взехте я, ама каквото е останало от къщата, няма да ви го дадем!)
Мъжовите роднини на Матрьона — зълвите, сестрите на Ефим и на Фадей и разни племенници, идеха и нареждаха така:
— Ох, лельо, леличко! Ох, защо се не опази! И те сега сигур на нас се сърдят! Ох, миличка, ти си си виновна за всичко! Че какво е виновна стаята? Що ти трябваше да ходиш там, дето смъртта те е дебнела? Че никой не те е викал да вървиш! Не си поразмислила и затуй умря! Ох, защо ни не послуша, защо?…
(От тия плачове напираше отговорът: не сме виновни ние за смъртта й, а за къщата тепърва ще си поприказваме!)
Но широколицата груба Матрьона, „заместницата“, оная втора Матрьона, която Фадей бе взел някога само заради името — тя не се придържаше към политиката и простоватичко виеше, дереше се над ковчега:
— Ох, сестрице моя! Ох, божке, че ще ми се разсърдиш ли на мен? Ох, леле, майчице!… Че ние с тебе все си приказвахме, приказвахме! Ох, прости ме мен, нещастната! Ох, леле, майчице!… Отиде си ти при майчицата си и ще дойдеш и мен да ме прибереш! Ох, леле, майчице!…
В това „ох, леле, майчице“ сякаш се изливаше цялата й душа и тя удряше, удряше гърди о стените на ковчега. И когато плачът й преминаваше обредните норми, жените, като да признаваха, че плачът й напълно е сполучил, казваха в хор:
— Е, стига де, стига!
Матрьона спираше, но идваше пак и ридаеше още по-отчаяно. Излезе тогава от един ъгъл престаряла баба, сложи ръка на Матрьониното рамо и каза строго:
— Две загадки има на тоя свят: как съм се родил — не помня, как ще умра — не зная.
И млъкна веднага Матрьона, и всички млъкнаха — настана гробна тишина.
Но и тази старица, малко по-възрастна от всички старици тук и струва ми се, съвсем чужда на Матрьона, след малко също плачеше:
— Ох, мъченице моя! Ох, Василиевна, Василиевна! Ох,
И вече съвсем не обредно — с обикновено ридание от нашия век, който съвсем не е беден на ридания, лееше сълзи злощастната Матрьонина храненица — онази Кира от Черусти, за която бяха разглобили и откарали стаята. Навитите й буклички бяха увиснали жалко. Очите й бяха червени, кървясали. Не забелязваше как се свлича на студа шалът й или не можеше да улучи ръкавите на палтото си. Сновеше като луда от ковчега на втората си майка в едната къща до ковчега на брат си в другата — бояха се да не полудее, защото щяха да съдят мъжа й.
Излизаше, че мъжът й е два пъти виновен: не само че бе откарал стаята, но беше и железничар, знаеше добре правилата за неохраняваните прелези и е трябвало да отиде на гарата, да предупреди за трактора. Онази нощ в уралския бърз влак щеше да отиде животът на хиляди хора, заспали спокойно на долните и горните легла при слабата светлина на лампите. Заради алчността на няколко души: да вземат парцел земя или да не направят втори курс с трактора.
Заради стаята, върху която беше паднало проклятие, откакто ръцете на Фадей се бяха вдигнали да я събарят.
Впрочем трактористът бе избегнал съда на хората. А управлението на железопътната линия само беше
