— Утре, Матрьона, ще додеш да ми помогнеш. Да извадим картофите, колкото са останали.
И Матрьона не можеше да откаже. Зарязваше своята работа, отиваше да помогне на съседката, а като се върнеше, разказваше без сянка на завист:
— Оле, Игнатич, какви едри картофи има. Драго ми беше да ги вадя, не ми се тръгваше от нивата, бога ми!
Не минаваше без Матрьона и нито една оран на градините. Талновските жени бяха установили съвсем точно, че да прекопаеш градината си сам с лопата, е по-трудно и повече време иска, отколкото да се впрегнат шест жени в ралото и да изорат шест градини. Та и за това викаха Матрьона на помощ.
— Е, платихте ли й? — случваше ми се да попитам след това.
— Тя пари не взима. Насила трябва да й ги напъхаш. Още повече грижи се струпваха върху Матрьона, когато дойдеше неин ред да нахрани козарите: единият глухоням здравеняк, другият — момчурляк с неизменна наплюнчена цигара в зъбите. Хранеше ги веднъж в месец и половина, но това я вкарваше в големи разноски. Матрьона отиваше в селкоопа, купуваше консерви риба, харчеше пари и за захар и масло, които тя самата не вкусваше. Оказа се, че жените се надпреварвали коя по-добре да нахрани козарите.
— Бой се от шивача и от козаря — обясняваше ми тя. — Из цяло село ще те разнесат, ако не им угодиш.
И върху този живот, изпълнен с грижи, връхлиташе от време на време тежката й болест, Матрьона лягаше и денонощие-две лежеше като труп. Не се оплакваше, не стенеше, но и почти не помръдваше. В такива дни Маша, близка приятелка на Матрьона още от младите години, идваше да нагледа козата и да запали печката. А Матрьона не пиеше, не ядеше и не искаше нищо. Да се викне вкъщи лекар от амбулаторията в селището, беше за Талново чудо невиждано, пък и неприлично пред съседите — виж я ти госпожата, ще рекат. Викахме веднъж лекарката, тя пристигна много ядосана, каза на Матрьона, като й поолекне, да дойде в амбулаторията. Матрьона отиде пряко воля, направиха анализи, пратиха ги в районната болница и повече не се обадиха. Виновна си беше, разбира се, и Матрьона.
Работата я връщаше към живота. Скоро Матрьона почваше да става, отначало се движеше бавно, после по-чевръсто.
— Не си ме виждал ти мен преди, Игнатич — оправдаваше се тя. — Чувал не ми се опираше, осемдесет кила за нищо ги имах. Свекърът ми викаше: „Матрьона, ще си прекършиш кръста!“ Като товарехме греди, не ставаше нужда деверът да ми помага да кача моя край на колесарката. Кон имахме, военен, Волчок се казваше, здравеняк…
— Защо военен?
— Нашия го взеха на фронта, вместо него ни дадоха друг — ранен. Пък той се случи един щур. Веднъж се уплаши и понесе шейната към езерото, мъжете се разбягаха, пък аз го хванах за юздата и го спрях. С много овес беше зобен тоя кон. Нашите селяни обичаха да си хранят конете. Които коне са зобени с овес, товар не им се опира.
Но Матрьона съвсем не беше безстрашна. Боеше се от пожар, от
— Като тръгна за Черусти, че като изпълзи откъм Нечаевка оня ми ти влак, като опули ония очища, релсите бучат, а мен треска ме тресе, коленете ми се разтреперват. Бога ми! — сама се чудеше и свиваше рамене Матрьона.
— Дали не е затуй, че билети не дават, Матрьона Василиевна?
— През прозорчето ли? Само първа класа ти пъхат. А влакът — а-а да тръгне! Хукнем като щури: бе, хора, разберете, бива ли така! За мъжете — лесно — изкатерят се по стълбичките на покрива. А ние намерихме една врата незаключена и се натъпкахме ей тъй на, без билети — а вагоните все втора класа, един след друг и сичките празни — ако щеш, се изтегни на някоя пейка. А защо не даваха билети, пустите му търтеи — не се знай…
Все пак тая зима животът на Матрьона се подреди като никога. Почнаха най-сетне да й плащат към осемдесет рубли пенсия. Сто и нещо получаваше от училището и от мен.
— Бреей! Сега Матрьона живот ще живее! — вече почнаха да й завиждат някои съседки. — Че то дъртата повече пари де ще ги дява.
Поръча си Матрьона нови валенки. Купи си нова памуклийка. И си уши палто от поизносен железничарски шинел, който й беше подарил машинистът от Черусти, мъжът на бившата й храненица Кира. Селският шивач-гьрбушко подплати сукното с памук и стана такова хубаво палто, каквото през целия си живот Матрьона не беше носила.
А в средата на зимата Матрьона заши в хастара на това палто двеста рубли за
— И аз малко нещо се куртулисах, Игнатич.
Мина декември, мина януари — два месеца болестта не я закачи. Почна Матрьона по-честичко да ходи вечер при Маша да поседи, семки да си хапне. У дома си гости вечер не канеше, за да не пречи на работата ми. Само на Кръстовден, като се върнах от училище, заварих вкъщи веселба и ме запознаха с трите родни сестри на Матрьона, които я наричаха като по-голяма — кака или дидя. До този ден малко бях чувал да се говори вкъщи за сестрите — дали не се бяха страхували, че Матрьона ще ги моли за помощ?
Само едно събитие или поличба омрачи за Матрьона този празник: беше ходила пет километра далеч на черква, на водосвет. Сложила котлето си между другите, а като свършил водосветът и жените се заблъскали да си вземат котлетата, Матрьона не сколасала да се вреди между първите, а накрая котлето й го нямало. И вместо него никаква друга съдинка не била оставена. Изчезнало котлето, сякаш нечиста сила го отнесла.
— Бе, жени! — обикаляла Матрьона молещите се. — Не е ли взела някоя по погрешка чужда светена вода? В котле?
Никой не се обадил. Момчетата понякога си правят такива шеги, имало там и момчета. Матрьона се върна натъжена.
Не можеше да се каже за Матрьона, че е дълбоко вярваща. Беше дори по-скоро езичница, суеверията надделяваха в нея: че на Свети Иван Постни не бива да се влиза в градината — иначе другата година няма да има родитба; че ако се вдигне вихрушка, значи, някой някъде се е обесил, притиснеш ли си крака о вратата — чакай гост. Докато живях при нея, никога не я видях да се моли, веднъж поне да се прекръсти. А всяка работа почваше с „божия помощ!“ и на мен, като тръгвах за училище, все бързаше да ми каже „хайде, с божия помощ!“. Може и да се молеше, но насаме — срамуваше се може би от мен или се боеше да не ме притесни. В къщата имаше икони; делник бяха тъмни, а по време на вечерня и в празник от сутринта Матрьона палеше кандилото.
Само че греховете й бяха по-малко, отколкото на куцата котка — оная душеше мишките…
Като се пооправи малко нейният мъчен животец и Матрьона взе да слуша по-внимателно моето радио (не останах и аз без радиоточка).
Като чу по радиото, че са измислили нови машини, Матрьона замърмори от кухнята:
— Все нови, нови, със старите не щат да работят, ами старите де да ги дяваме?
Предаваха как разпръсват облаци със самолети — Матрьона, легнала на печката, клатеше глава:
— Ох, ле-ле, ще обърнат нещо, дали зимата, дали лятото.
Шаляпин изпълняваше руски песни. Матрьона стоя, слуша и отсъди решително:
— Чудато пее, не е по нашенски.
— Какво приказвате, Матрьона Василиевна, я се вслушайте!
Послуша още, сви устни:
— Не. Не е тъй. Не ги извива по нашенски. И с гласа си играе.
Но ме и зарадва Матрьона. Предаваха веднъж концерт от романси на Глинка. И изведнъж, след около пет камерни романса, Матрьона, прихванала престилката си, излезе иззад преградката, разнежена, с плувнали в сълзи избледнели очи:
— Виж, това е по нашенски… — прошепна тя.
2
