светлина и зад оджака кръглото лице на стопанката ми се видя жълто и болнаво. И по мътните й очи личеше, че болестта я е съсипала.
Докато говореше с мен, тя си лежеше върху печката, ничком, без възглавница, с лице към вратата, а аз стоях долу. Не се зарадва, че ще има квартирант, оплакваше се от невярната болка, която в момента я поотпускала: болестта я поваля не всеки месец, но повали ли я — държи ме и по два, и по три дена, та не ще мога ни да се вдигна, ни да ви ошетам. А за къщата не ми се свиди, живейте се.
Заизрежда други стопанки, при които ще ми е по-спокойно и по-сгодно, и ме пращаше да ги обиколя. Но аз вече виждах, че моят жребий беше да се настаня в тази сумрачна стая с мътно огледало, в което не можеш да се огледаш, с два ярки евтини плаката за разпространение на книгата и за реколтата, окачени на стената за украшение.
И макар че Матрьона Василиевна ме накара да поскитам още из селото, макар че като дойдох за втори път, пак дълго не скланяше:
— Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам? — но вече ме посрещна на крака и в очите й дори сякаш се пробуди задоволство от туй, че съм се върнал.
Спогодихме се за наема и за торфа, който ще ми докара училището.
Едва по-късно научих, че вече от дълги години Матрьона Василиевна не припечелва отникъде ни рубла. Пенсия не й даваха. Роднините почти не й помагаха. А в колхоза работеше не за пари, а за чертички. За чертички, с които отбелязваха трудодните й в омазнена книжка.
Така се настаних у Матрьона Василиевна. Не разделихме стаята. Нейният креват беше в ъгъла при вратата, до печката, аз пък сложих походното си легло до единия прозорец, поотдръпнах от светлината любимите Матрьонини фикуси и поставих масичка до другия. Електричество в селото имаше — още през двадесетте години го прокарали от Шатура. Тогава вестниците пишеха за „лампичката на Илич“, а селяците пулеха очи и казваха: „Цар Огън!“
Може според някои по-заможни селяни къщата на Матрьона да не ставаше за живеене, но за нас двамата през тази есен и зима тя си беше добра: от дъждовете още не течеше и студените ветрове не отвяваха веднага топлото от печката, ами едва призори, особено когато вятърът духаше откъм поразкъртената стена.
Освен Матрьона и мен в къщата живееха още — котката, мишките и хлебарките.
Котката беше стара и най-важното — куца. Матрьона я беше прибрала от жалост и котката си беше свикнала. Ходеше на четири крака, но доста накуцваше: единия си крак пазеше, болен беше кракът. Когато котката скачаше от печката на пода, звукът от докосването й до пода не беше котешки мек както обикновено, а силен едновременен удар на три крака: туп! — толкова силен удар, че не можах да свикна веднага и все трепвах. Подлагаше и трите си крака заедно, та да запази четвъртия.
Но не затова имаше мишки в къщата, че куцата котка не се справяше с тях: тя се спускаше като мълния подире им в ъгъла и ги донасяше в зъбите си. Недостъпни бяха мишките за котката, защото някой навремето, още когато били заможни, облепил стаите на Матрьонината къща с грапави зеленикави тапети, и не с един пласт, ами с цели пет. Тапетите се бяха слепили здраво, но на много места се бяха отделили от стените и къщата като да си имаше кожа. Между гредите и кожата на тапетите мишките си бяха направили ходове и нагло трополяха, тичайки по тях, сновяха дори по тавана. Котката се обръщаше сърдито подир шума им, но не можеше да ги хване.
Понякога котката ядеше и хлебарки, но от тях й ставаше лошо. Единствената граница, която хлебарките признаваха, беше преградката, отделяща руската печка и кухничката от голямата стая. В нея стая те не изпълзяваха. Затова пък в кухничката през нощта гъмжеше от тях и ако късно вечер влезех да пия вода и запалвах лампата — целият под и голямата пейка, и дори стената бяха почти целите кафеникави и шаваха. Донасях от кабинета по химия боракс, смесвахме го с тесто и ги тровехме. Хлебарките намаляваха, но Матрьона се боеше да не отрови заедно с тях и котката. Преставахме да хвърляме отрова и хлебарките отново се размножаваха.
Нощем, когато Матрьона вече спеше, а аз работех на масата, рядкото бързо трополене на мишките под тапетите се губеше в плътното, единно, непрекъснато като далечен шум на океан шумолене на хлебарките отвъд преградката. Но бях свикнал с него, защото то не криеше нищо лошо, в него нямаше лъжа. Шумоленето беше техният живот.
И с грубата плакатна красавица свикнах; тя непрекъснато ми подаваше от стената Белински, Панфьоров и още цял куп книги, но — мълчеше. С всичко в къщата на Матрьона свикнах.
Матрьона ставаше в четири-пет часа заранта. Часовникът й беше на двадесет и седем години, преди толкова бил купен от селкоопа. Винаги избързваше, но Матрьона не се тревожеше — само да не изостава, та да не окъснее заран. Тя светваше лампата зад преградката и тихо, внимателно, като се мъчеше да не вдига шум, палеше руската печка, отиваше да издои козата (това й беше всичкият добитък — тая мръснобяла криворога коза), ходеше за вода и готвеше в три чугунени тенджери: в една — за мен, в друга — за себе си, в трета — за козата. За козата избираше в мазето най-ситните картофи, за себе си ситните, а за мен — колкото кокоше яйце. Песъчливата й зеленчукова градина, неторена отпреди войната и всяка година засаждана с картофи, с картофи и пак с картофи, не раждаше едри.
Почти не чувах сутрешната й шетня. Спях много, събуждах се на късна зимна светлина и се протягах, подавах глава изпод одеялото и кожуха. Освен тях лагерната ватенка на краката и отдолу натъпканият със слама чувал ми пазеха топло дори в онези нощи, когато студът се блъскаше откъм север в мизерните ни прозорчета. Като чуех зад преградката сдържано шумолене, всеки път казвах бавно:
— Добро утро, Матрьона Василиевна!
И всеки път едни и същи доброжелателни думи стигаха до мен иззад преградката. Тя почваше с някакво ниско топло мъркане, както говорят бабичките в приказките:
— М-м-мм… и на вас също!
И след малко:
— А закуската ви е готооова.
Какво има за закуска, не ми казваше, защото беше лесно да отгатна:
Но то не беше по вина на Матрьона: в Торфопродукт нямаше масло, маргаринът се разграбваше веднага, лесно се намираше само лой. А и руската печка, както я гледах, не я биваше за готвене: яденето се вари, без да го вижда домакинята, тенджерата не се нагрява равномерно. Но тя навярно затуй е стигнала до прадедите ни чак от каменния век, защото, запалена веднъж на разсъмване, цял ден пази в себе си топли кърмата и поилото за добитъка, яденето и водата за човека. И върху нея се спи на топло.
Изяждах покорно всичко, което ми беше сготвила, намерех ли нещо нередно — косъм, парченце торф или краче от хлебарка, — търпеливо го изваждах. Не ми даваше сърце да укоря Матрьона. В края на краищата нали ме бе предупредила: „Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“
— Благодаря — напълно искрено казвах аз.
— Че за какво? С парите си — обезоръжаваше ме тя с лъчезарна усмивка. Гледаше ме простодушно с избелелите си светлосини очи и питаше: — Ами за вечеря кво да ви сготвя?
Хранех се два „пъти на ден, както на фронта. Какво можех да си поръчам за вечеря? Пак същото —
Примирявах се, защото животът ме бе научил не в яденето да намирам смисъла на ежедневното съществуване. По-скъпа ми беше тази усмивка на кръглото й лице, която напразно се опитвах да уловя, след като най-после събрах пари за фотоапарат. Срещу студеното око на обектива лицето на Матрьона добиваше напрегнат или подчертано суров израз.
Само веднъж успях да я снема как се усмихва на нещо си, загледана през прозореца навън.
Тази есен Матрьона изживя много огорчения. Наумиха я съседките да си действува за пенсия. Сам- саменичка беше, а откак бе започнала често да боледува — и от колхоза я бяха отписали. Цял куп неправди бяха струпали върху Матрьона: болна беше, а не я смятаха за инвалид; четвърт век бе работила в колхоза, но нали не беше в завод — нямаше право на
