Александър Солженицин
Матрьонината къща
На сто осемдесет и четвъртия километър от Москва, кажи-речи, половин година след това, което стана, всички влакове забавяха ход и сякаш продължаваха пипнешком. Пътниците залепваха лица по прозорците, изскачаха на платформите: пътя ли поправят? Или графика нещо?
Не. След прелеза влакът отново набираше скорост и пътниците си сядаха.
Само машинистите знаеха и помнеха защо става това.
И аз.
1
През лятото на 1953 година се връщах от прашната и гореща пустиня без определена цел — просто в Русия. Нито в едно нейно кътче не ме очакваше никой, нито ме викаше, защото бях закъснял десетина годинки с връщането си. Просто ми се искаше да ида в Средна Русия, в умерения пояс — без горещини, с ромон на листа в горите. Искаше ми се да потъна, да се загубя в сърцевината на Русия, ако такава има, ако такава живее.
Година по-рано отвъд Уралския хребет можех да се хвана само да мъкна тарги. Дори за електромонтьор нямаше да ме вземат на някой по-голям строеж. А мен ме влечеше да учителствувам. Казваха ми хора, видели и патили, че няма смисъл да си харча парите за билет, залудо ще бия пътя.
Но нещо вече започваше да се пораздвижва. Когато се качих по стълбите на …ския областен отдел за народна просвета и попитах къде е отдел кадри, с учудване видях, че
— Кажете, не ви ли трябват математици за някое място по-далеч от железопътна линия? Искам да се заселя там завинаги.
Огледаха всяка буква в документите ми, сноваха от стая в стая, обадиха се някому по телефона. И за тях това беше рядкост — нали всички молят да ги пратят в град, и то в по-голям. И неочаквано взеха, че ми дадоха едно селце — Високо поле. Самото име радваше душата.
Името не лъжеше. На едно хълмче сред падинки, отвъд които се издигаха пак хълмове, цялото заобиколено с гора, с езеро и яз наблизо. Високо поле беше такова място, където човек с радост е готов и да живее, и да умре. Дълго седях там в горичката на един пън и си мислех, че от все сърце искам да не трябва всеки ден да закусвам и обядвам — само да мога да остана тук и нощем да слушам как клоните шумолят по покрива — и отникъде не се чува радио, и целият свят мълчи.
Уви, там не печаха хляб. Там не продаваха нищо за ядене. Цялото село мъкнеше с чували храна от областния град.
Върнах се в отдел кадри и замолих пред прозорчето. Отначало дори не искаха да говорят с мен. После все пак засноваха от стая в стая, обадиха се по телефона, помърмориха и написаха в заповедта ми:
Торфопродукт ли? Ах, Тургенев не е знаел, че на руски може да се скалъпи такова нещо!
На гара Торфопродукт, една временна, но вече овехтяла сива барака, висеше строг надпис: „Качването във влака само откъм гарата“! С гвоздей върху дъската беше надраскано: „И без билети“. А до касата със същото меланхолично остроумие беше изрязано с нож за вечни времена: „Билети няма“. Точният смисъл на тези допълнения оцених по-късно. До Торфопродукт можеше да стигнеш лесно. Но не и да заминеш оттам.
И на това място са живели и преживели революцията девствени, непроходими гори. После ги изсекли — работниците по торфодобива и съседния колхоз. Председателят му Шашков повалил не един и два хектара гора и я продал на сметка в Одеска област.
Между торфените низини се е пръснало безредно селището — еднакви бараки от тридесетте години и къщички от петдесетте, — с резба по фасадите, със застъклени веранди. Но в тези къщички не можеше да се види преграда, стигаща до тавана, и, значи, нямаше да мога да намеря стая с четири истински стени.
Над селището димеше фабричен комин. От единия до другия край минаваше теснолинейка и локомотивчетата, които също бълваха гъсти кълба пушек, свиреха пронизващо и влачеха по нея вагони с кафеникав торф, торфени плочи и брикети. Със сигурност можех да кажа, че вечер над вратата на клуба ще се дере радиото, а по улицата ще се люшкат пияни и няма да се размине, без някой да намуши някого с нож.
Ето къде ме доведе мечтата ми за тих руски кът. А там, откъдето бях пристигнал, можех да живея в измазана с глина къщурка, която гледа към пустинята. Там духаше нощем толкова свеж вятър и само звездният свод се простираше над главата.
Не можах да заспя на пейката в чакалнята и щом съмна, тръгнах пак из селището. Сега видях едно пазарче. В този ранен час имаше само една жена, продаваше мляко. Купих бутилка и почнах веднага да пия.
Порази ме нейният език. Тя не говореше, а умилно пееше — тъкмо с ония думи, тъгата по които ме прокуди от Азия:
— Пий, пий, като ти е душицата поревнала. Не си комай тукашен ти?
— Ами вие откъде сте!?
И аз научих, че наоколо не е само торфени находища, че отвъд железопътната линия им хълм, а_зад хълма — село и това село е Талново, което си е отколе тук, още от времената на господарката-„циганка“, когато наоколо е извисявала върхари стройна гора. А нататък се нижат село след село: Часлици, Овинци, Спудни, Шевертни, Шестимирово — кое от кое по-затънтени, все по-далеч от железопътната линия, все по- близо’ до езерата.
Успокоителен вятър ме лъхна от тези имена. Те ми обещаваха отколешна Рус.
И аз помолих новата си позната да ме заведе след пазара в Талново и да ми намери къща, където да остана на квартира.
Изглеждах изгоден квартирант: освен наема от училището обещаваха да дадат за през зимата един камион торф. По лицето на жената се изписа вече не умилна загриженост. Тя самата нямала място (те с мъжа й
Така стигнахме до пресъхваща заприщена рекичка с мостче. По-мил кът не бях видял в цялото село; две-три върби, разкривена къщурка, а по водата плуваха патици, на брега излизаха гъсоци и се отърсваха.
— Пък да се отбием и у Матрьона — каза жената, вече изморена от мен. — Ама там не е уредно, запуснато е, че тя боледува.
Къщата на Матрьона беше съвсем наблизо, с четири прозорчета, едно до друго, на студената северна стена, с покрив от шинда, на два ката и с таванско прозорче, украсено с резба. Но шиндата гниеше, дървените стени бяха посивели от старост, също и портата, навремето много здрава, с изпопадали летви на навеса.
Вратичката беше залостена, но жената не почука, ами провря ръка и махна мандалото — просто изобретение срещу добитъка. В дворчето нямаше навес, но в тая къща много от постройките бяха под един покрив. От входната врата вътрешна стълба водеше към широк чардак с висок навес. Вляво няколко стъпала водеха към просторна стая, в която нямаше печка, а друга стълба — към долния етаж. Вдясно почваше къщата, с таван и мазе.
Строена беше отдавна, но солидно, за голямо семейство, а сега в нея живееше самотна шестдесетгодишна жена.
Когато влязох, тя лежеше върху руската печка до вратата, покрита с някакви тъмни дрипи, толкова скъпоценни в живота на отрудения човек.
В широката стая и особено в най-хубавата й част — при прозорците, върху столчета и пейки бяха наслагани саксии и сандъчета с фикуси. Те бяха запълнили самотата на стопанката като безмълвна, но жива тълпа. Бяха се разрасли на свобода, отнемайки оскъдната светлина на северната страна. На остатъка от
