действува само за
Тичането й се затрудняваше от това, че пенсионното отделение беше на двадесет километра източно от Талново, селсъветът — на десет километра на запад, а съветът на селището — на един час път на север. И така от канцелария на канцелария я разкарваха два месеца — ту за точка, ту за запетайка. Всяко ходене — ден. Отиде в селсъвета, а секретаря го няма, ей тъй на, няма го и толкоз, както става по селата. На другия ден, значи, пак върви. Той пък секретарят е там, ама печатът не е в него. Трети ден ходи. А четвърти път трябва да идеш, защото негова милост в бързината подписал не тая бележка, дето трябвало, щото Матрьона си ги държи всичките заедно.
— Мотаят ме, Игнатич — оплакваше ми се тя след такова безплодно ходене. — Душицата ми излезе.
Но челото й не оставаше дълго омрачено. Бях забелязал: тя имаше сигурно средство да си върне доброто настроение — работата. Веднага хващаше лопатата и почваше да вади
— Сложих вече нишан, Игнатич, зная отде да взимам — казваше тя за торфа. — Едно местенце намерих — за чудо и приказ!
— Матрьона Василиевна, че моят“ торф няма ли да стигне? Цял камион.
— Амиии, твоят торф! Още толкоз, че още толкоз — та дано стигне. Тук зимата като зафучи, че като забръска в прозорците, колкото по̀ палиш, толкоз повече на вятъра отива. Друга година що торф довличахме! Аз и сега да съм домъкнала три камиона, ама вардят. Една жена вече и по съдилища я повлякоха.
Наистина така беше. Вече се усещаше заплашителното дихание на зимата. Наоколо се простираха гори, а дърва нямаше откъде да вземеш. Навсякъде из блатата боботеха екскаватори, но и торф не продаваха на населението, караха само на началството и на ония, дето се навъртаха край началството, и по един камион на учителите, на лекарите, на работниците от завода. На талновчани гориво не им се полагаше — и дума не биваше да отварят. Председателят на колхоза обикаляше селото, гледаше хората в очите взискателно или простодушно и говореше за всичко друго, само не за горивото. Защото той се беше запасил. Сякаш зима не идеше.
Е, навремето са крали дърва от помешчика, сега влачеха торф от тръста. Жените се наговаряха по пет, по шест, та да си дават кураж. Ходеха денем. През лятото бяха накопали торф навсякъде и го бяха складирали на стифи да съхне. Това му е хубавото на торфа, че като го изкопаят, не могат веднага да го извозят. Той съхне до есента, понякога и чак докато падне сняг, ако пътищата не се разкалят. И през това време жените го крадяха. На един път отнасяха в чувала по шест парчета торф, ако беше още влажен, — или по десет, ако беше сух. Такъв чувал, влачен понякога три километра (и тежък десетина кила), стигаше за едно палене. А зимата’ има двеста дни. А трябва да се пали: сутрин руската печка, вечер „холандката“.
— Бе що да си кривим душата! — сърдеше се Матрьона на някакъв невидим човек. — Откак нямаме коне, което не довлечеш на гърбината си, няма да го имаш вкъщи. Гърбът ми никога не заздравява. Зиме шейната влачи, лете съчки мъкни, тъй де, право казвам, бога ми!
Жените ходеха по няколко пъти на ден. В добри дни Матрьона донасяше по шест чувала. Моят торф беше складирала открито, а своя криеше под пруста и всяка вечер заковаваше дъската, през която го пускаше.
— Само ако се сетят, проклетниците — усмихваше се тя, изтривайки потта от челото си, — иначе за нищо на света няма да го намерят.
А тръстът какво можеше да стори? Не им отпускаха щат за пазачи, та да поставят по всички блата. Налагаше им се навярно да пишат в сведенията големи добиви, а после да ги намаляват: шкарто от натрошаването, от дъждовете. От време на време, като ги прихванеше, събираха патрули и хващаха жените, когато се прибираха в селото. Жените захвърляха чувалите и се разбягваха коя накъдето види. Понякога, по донос, правеха обиски из къщите, съставяха актове за присвоения торф и заплашваха, че ще ги дадат под съд. Жените преставаха за известно време да носят торф, но зимата наближаваше и хукваха пак с шейничките по нощите.
Изобщо като наблюдавах Матрьона, забелязвах, че освен шетането и готвенето тя всеки ден трябваше да свърши и някоя друга, немалка работа; закономерната последователност на тези работи тя помнеше и събудеше ли се сутрин, винаги знаеше с какво ще бъде запълнен днешният ден. Освен торфа, освен събирането на гнили пънове, изкоренени от трактора в блатото, освен боровинките, които слагаше за зимата в шишета („Подслади си душата, Игнатич“ — черпеше ме тя), освен ваденето на картофи, освен тичането около пенсията трябваше да намира отнякъде и сенце за своята единствена, мръснобяла коза.
— Защо не държите крава, Матрьона Василиевна?
— Еех, Игнатич — обясняваше ми Матрьона, застанала с нечиста престилка на прага на кухнята, с лице към масата ми. — За мен стига и млякото от козата. Пък, ако завъдя крава, ушите ще ми изяде. Край линията не дават да се коси — там си има други стопани, в гората не може — там се разпорежда лесничейството, и в колхоза не ми дават — не си вече колхозничка, думат. То и там, дорде белчо не дойде — само за колхоза косят, пък за тях си изпод снега, а то трева ли е?… Едно време разгарът на сенокоса беше по плитководие, от Петровден до Илинден. Тогава, казваха, тревата била медена…
Така да събере трева за една мършава коза, беше за Матрьона мъка голяма. Тръгваше от сутринта с чувал и сърп, обикаляше запомнени места, където тревата растеше по синорите, покрай пътищата, на островчета сред блатото. Натъпкваше чувала с тежка прясно окосена трева, замъкваше я вкъщи и я разстилаше в дворчето. От чувал трева излизаше една вила сено.
Председателят — наскоро изпратен от града — веднага взел, че намалил на всички инвалиди градините. На Матрьона оставил декар и половина песъчлива земица, а другият декар си пустееше отвъд оградата. А когато не достигаше работна ръка, когато жените вече много се опираха, жената на председателя идваше при Матрьона. И тя беше гражданка, енергична, със сиво три четвърти палто, със строг поглед, като да беше военна.
Влизаше в къщата и без да поздрави, строго гледаше Матрьона. Матрьона се смущаваше.
— Даа — казваше натъртено жената на председателя. — Другарко Григориева, трябва да се помогне на колхоза! Трябва утре да идете да карате тор!
На лицето на Матрьона се появяваше извинителна полуусмивка — като че ли й беше съвестно заради жената на председателя, която не можеше да й плати за труда.
— Ами добре — провличаше тя. — Нали знаете… болна съм. И във вашите работи вече нямам дял. — И веднага бързо се поправяше: — В колко часа да дода?
— И вила си донеси! — нареждаше й председателшата и си отиваше, шумолейки с коравата си пола.
— Виж ти! — мърмореше Матрьона подире й. — И вила си донеси! В колхоза ни лопати има, ни вили. Пък аз без мъж живея, мен кой ще ми направи нова вила?…
И разсъждаваше после цяла вечер:
— Бе то иска ли дума, Игнатич! Трябва, разбира се, да помогне човек — ако не наторят, каква ще им е родитбата? Ама и работата им пет за четири: застанат женорята, подпрат се на лопатите и чакат кога ще свирне от фабриката дванайсе. Че като се разбъбрят, че като заброят кой излязъл на работа, кой не. Пък аз тъй разбирам — като работиш, едно да се чува: ох, о-ле-ле, че то обед станало, че то вече мръкнало.
На сутринта отиваше с вилата си.
Не само колхозът, но и разни далечни роднини или просто съседки идваха от вечерта при Матрьона и казваха:
