Така за пръв път се разсърдих на Матрьона Василиевна.
— Оле, божичко, къде ми е бил акълът! — затюхка се тя. — Че аз в бързината съм я грабнала, изумила съм, че е твойта. Прощавай, Игнатич. — И я свали, окачи я да се суши.
Свършиха да товарят и всички, които бяха работили, десетина души мъже, изтрополиха покрай масата ми и се шмугнаха под завеската в кухничката. Оттам се чу глухо дрънчене на чаши, от време на време иззвънтяваше шише, гласовете ставаха все по-високи, хвалбите все по-наперени. Най-много се ерчеше трактористът. Тежката миризма на домашна ракия стигна и до мен. Но не пиха дълго — тъмнината ги караше да бързат. Заизлизаха. Самодоволен, с жестоко лице, излезе трактористът. До Черусти щяха да съпровождат шейните зетят-машинист, куцият син на Фадей и един племенник. Останалите се разотидоха. Фадей, размахал бастуна, настигна някого, бързаше нещо да го убеди. Куцият син се спря до масата ми да запуши и изведнъж се разприказва колко обичал леля си Матрьона и че се бил оженил наскоро и тия дни му се родил син. Викнаха му и той си отиде. Навън забоботи тракторът.
Последна бързо изскочи иззад преградката Матрьона. Тя тревожно клатеше глава подир излезлите. Облече ватенката, наметна шала. От вратата ми рече:
— Защо не са зели два трактора? Единият ако закъса — другият ще помогне. А сега какво ще стане — господ знае!
И изтича подир другите.
След пиенето, споровете и трополенето стана особено тихо в изоставената къща, изстудена от честото отваряне на вратата. Навън вече съвсем се стъмни… Навлякох ватенката и седнах да преглеждам тетрадките. Тракторът заглъхна в далечината.
Мина час, втори. И трети. Матрьона не се връщаше, но аз не се учудвах: изпратила е шейните и навярно е отишла при своята Маша.
И още един час мина. И още един. Не само мрак, но и някаква дълбока тишина се спусна над селото. Тогава не можех да си обясня каква е тая тишина; оказа се, че цялата вечер не бе минал нито един влак по линията на около половин километър от нас. Радиото ми мълчеше и забелязах, че мишките шарят повече от когато и да било: все по-нахално и по-шумно тичаха под тапетите, дращеха и пищяха.
Стреснах се. Беше един часът, а Матрьона я нямаше.
Изведнъж чух някъде в селото високи гласове. Бяха още далеч, но нещо сякаш ми подсказа, че идат към нас. И наистина след малко силно се почука на вратата! Непознат властен глас викаше да отворят. Излязох с електрическото фенерче в непрогледния мрак. Цялото село спеше, прозорците не светеха, а снегът през седмицата се бе поразтопил и не хвърляше отблясъци. Бутнах долния райбер и отворих. В стаята влязоха четирима в шинели. Много е неприятно, когато идват при теб през нощта така шумно хора в шинели.
Но на светлината можах да видя, че двама са в железничарски шинели. По-възрастният, дебел, със същото лице като на оня тракторист, попита:
— Къде е стопанката?
— Не зная.
— Ами тракторът с шейните от тая къща ли тръгна?
— От тая.
— Пиха ли тук, преди да тръгнат?
И четиримата присвиваха очи, озъртаха се в полумрака, защото гореше само настолната лампа. Реших, че са арестували или искат да арестуват някого.
— Но какво се е случило?
— Отговаряйте каквото ви питат!
— Но…
— Пияни ли заминаха?
— Пиха ли тук?
Дали бяха убили някого? Или не е бивало да пренасят стаята? Въпросите им бяха много настойчиви. Но едно беше ясно: за варене на ракия Матрьона можеше да иде в затвора.
Отстъпих към вратата на кухничката и я закрих от тях:
— Не, не съм забелязал такова нещо. Не видях.
(Аз наистина не виждах, а само чувах.)
И с престорено смутен жест посочих с ръка обстановката в къщата: спокойната светлина на настолната лампа над книгите и тетрадките, тълпата уплашени фикуси, суровия ми отшелнически одър. Никакви следи от гуляй.
Те вече сами с досада бяха разбрали, че никакъв гуляй тук не е имало. И тръгнаха към вратата, като си приказваха, че, значи, пиенето е било в друга къща, но много ще е добре, ако установят със сигурност, че е имало пиене. Изпратих ги и все питах какво е станало. А на двора единият измърмори:
— На парчета са станали всичките. Не можеш ги събра.
А друг добави:
— Това нищо не е. Ами бързият влак номер двайсет и едно за малко да изскочи от релсите, тогава каквото щеше да стане!
И те бързо си отидоха.
Зашеметен се върнах вкъщи. Кои те? Кои всичките? Ами Матрьона къде е?
Вдигнах завеската и влязох в кухничката. Блъсна ме смрад от домашна ракия. Това беше застинало полесражение — от струпани столчета и пейки, отърколени празни бутилки и една недопита, чаши, недоядена сельодка, лук и грубо нарязана сланина.
Всичко беше мъртво. И само хлебарките спокойно пълзяха по полесражението.
Казаха нещо за бързия влак номер двадесет и едно. В каква връзка?… Може би трябваше все пак да им покажа всичко това? Вече се колебаех. Но що за идиотско държане — да не обяснят нищо на човек, който хабер си няма?
И изведнъж изскърца вратникът. Излязох бързо в пруста:
— Матрьона Василиевна?
Външната врата се отвори. Като се олюляваше и кършеше ръце, влезе приятелката й Маша:
— Ох, Матрьона… Нашата Матрьона, Игнатич…
Сложих я да седне и тя през сълзи ми разказа:
На прелеза има баир, качването е стръмно. Бариера няма. Тракторът превалил с първата шейна, а стоманеното въже се скъсало и втората, дето я бяха правили сами, затънала и се строшила — Фадей не дал за втората шейна здрави дъски. Откарали малко напред първата и се върнали за втората, почнали да оправят въжето — трактористът и куцият син на Фадей. Засновала между трактора и шейната и Матрьона. Какво ли е могла пък тя да помогне на мъжете! Вечно се месеше в мъжките работи. Навремето един кон за малко не я отнесе по леда в езерото да я удави в някоя дупка. Защо ли й трябваше да ходи и тя на тоя проклет прелез! — даде им стаята, изпълни си дълга и толкоз… Машинистът все гледал да не налети откъм Черусти влакът, светлините му отдалеч щели да се видят, а то от другата страна, откъм нашата гара, идели два закачени локомотива — без светлини и заднишката. Защо без светлини — не се знае, а когато локомотивът върви заднишката, на машиниста му се пълнят очите с въглищен прах и не вижда добре. Налетели и смлели на кайма и тримата, дето били между трактора и шейната. Трактора изпомачкали, шейната направили на трески, релсите се огънали и двата локомотива се прекатурили.
— Че как не са чули локомотивите?
— Ами тракторът нали бил пуснат, много бучал.
— А труповете?
— Не пускат никого. Оградили са ги.
— За бързия влак нещо казаха… че уж бързият?…
— Че и бързият, дето минава в десет часа, профучал покрай нашата гара и наближавал прелеза. Но като се обърнали локомотивите, двамата машинисти оцелели, скочили и затичали назад, застанали на релсите и махат с ръце — успели да спрат влака… И племенника го ударила една греда. Крие се сега у Клавка, да не разберат, че и той е бил на прелеза. Да го не хванат за свидетел!… Незнайко на печката лежи, пък Зайко вързан върви… А Кириният мъж — ни драскотина. Искал да се обеси, от клупа го измъкнали. Заради мен, рекъл, леля загива и брат ми. Отишъл сам да се предаде. Той сега не е за затвора, за лудницата е. Ох, Матрьона, Матрьона, миличка?…