Но тя се успокои, облегна се на гърба на стола пред себе си и заразказва напевно:
— Ох, леле, бедната ми главица! Колко моми имаше в селото — не се ожени. Рече ми: имението ти ще търся, друга Матрьона. И си доведе наистина от Липовка Матрьона, вдигнаха си нова къща, дето и сега живеят, ти всеки ден минаваш край тях, като отиваш на училище.
Виж ти какво било! Сега се сетих, че неведнъж съм виждал онази, втората Матрьона. Не я обичах: всеки път идваше при моята Матрьона да се оплаква, че мъжът й я биел, че бил скъперник мъжът й, че й вадел душата, плачеше тук дълго и гласът й винаги беше плачлив.
Излизаше, че нямало за какво да съжалява моята Матрьона — Фадей биел своята Матрьона от край време, че и до ден-днешен тормозел цялата къща.
— Пък
Но и Фадей като че ли нямаше за какво да съжалява: родила му втората Матрьона също шест деца (между тях и моят Антошка, най-малкият, изтърсакът) — и останали живи всичките, а на Матрьона и Ефим децата не се задържали: не доживявали и три месеца и без да боледуват, умирали едно след друго.
— Едната дъщеря, Елена, щом се роди, я окъпахме жива и тя веднага умря. Та мъртва вече не стана нужда да я къпем… На Петровден ми беше сватбата, на Петровден погребах и шестото дете, Александър.
И цялото село решило, че Матрьона е урочасана.
— Уроки има в мен! — кимаше убедено Матрьона и сега. — Водиха ме при една бивша калугерка да ме цери, тя ме караше да кашлям — чакаше уроките да изскочат от мен като жаба. Ама не изскочиха.
И годините минавали, както течала водата… През четиридесет и първа не взели Фадей войник заради слепотата му, но взели Ефим. И както по-големият брат през първата война, така през втората безследно изчезнал по-малкият. Но той изобщо не се върнал. Гниела и овехтявала някога шумната, а сега пуста къща — и стареела в нея несретната Матрьона.
И помолила тя втората, наплашената Матрьона, да й даде късче от утробата си (или кръв от кръвта на Фадей?) — най-малкото им момиченце Кира.
Десет години я гледала тук като родна дъщеря, вместо своите, умрелите. И малко преди да дойда, я омъжила за млад машинист от Черусти. Само те й помагаха сега по мъничко: кога захарница пратят, кога сланинка — като колят прасетата.
Измъчена от болести, усещайки близката смърт, още тогава Матрьона нарекла: отделната стая, вдигната под общ покрив с голямата къща, след смъртта й да остане на Кира. А за самата къща нищо не казала. Трите и сестри се надяваха те да я вземат.
Така ми се откри тази вечер Матрьона докрай. И както става, съдържанието и смисълът на живота й, веднага щом ги съзрях ясно, получиха нов тласък. От Черусти пристигна Кира, засуети се старият Фадей: в Черусти, за да получат и задържат парцел земя, младите трябваше да построят нещо. За това беше съвсем подходяща Матрьонината стая. Друго и не можеха да направят, нямаше откъде да вземат дървен материал. И не толкова Кира, и не толкова мъжът й, колкото старият Фадей се запали да вземат на всяка цена тоя парцел в Черусти.
И ето той зачести, дойде веднъж, още веднъж, говореше наставнически на Матрьона и напираше да даде стаята още докато е жива. Сега вече не видях в него опрения на бастуна старец, който всеки миг можеше да рухне, ако го блъсне някой или му каже груба дума. Макар и прегърбен от болките в кръста, но все още строен, прехвърлил шестдесетте и все още с лъскава, младежки черна коса, той напираше разпалено.
Матрьона не спа две нощи. Не й беше леко да се реши. Не й се свидеше стаята, която стоеше празна, както не жалеше никога нито труда си, нито вещите си. Стаята и без туй беше завещана на Кира. Но се ужасяваше при мисълта, че ще събарят покрива, под който бе живяла четиридесет години. Дори мен, квартиранта, ме болеше, че ще почнат да разковават дъските, да къртят гредите на къщата. А за Матрьона това беше край на целия й живот.
Но онези, които настояваха, знаеха, че нейната къща може да се разбута и докато е жива.
И едно февруарско утро Фадей дойде със синовете и зетьовете си и заудряха с пет брадви, засвистяха и заскърцаха откъртените дъски. Очите на Фадей деловито блестяха. Не можеше да изправи съвсем гърба си, но пак се катереше пъргаво по мертеците, пъргаво сновеше и долу подвикваше на помощниците си. Тази къща като момче я беше вдигал с баща си, а стаята я бяха правили за него, най-големия син, та да живее в нея с невястата си. А сега той настървено я къртеше греда по греда, за да я откара от чуждия двор.
Отбелязаха с номера гредите на четирите стени и дъските на покрива, след това разглобиха стаята, а самата къща със скъсен пруст отделиха с временна стена от тънки дъски. В стената имаше пролуки и всичко показваше, че тия, дето са събаряли стаята, не са и помислили да укрепват трайно и не смята, че Матрьона дълго ще живее тук.
А докато мъжете рушаха, жените приготвяха за деня на заминаването домашна ракия: купешката щеше да им излезе много скъпо. Кира беше донесла от Московска област захар, Матрьона Василиевна носеше скришом през нощта захарта и бутилки на селянина, дето вареше ракията.
Гредите бяха вече изнесени пред портата и подредени, зетят-машинист замина за Черусти да докара трактора.
Но същия ден се вдигна виелица — „виевица“, както казваше Матрьона. Тя бесня и вилня две денонощия и затрупа пътя с огромни преспи. После, щом поотъпкаха пътя, щом мина по него някой и друг камион, изведнъж времето се стопли, за един ден отпусна, повлече се сива мъгла, забълбукаха ручейчета, които си пробиваха път през снега, и обутите в ботуши крака затъваха до кончовите.
Две седмици не се даде на трактора разглобената стая! Тези две седмици Матрьона ходеше като замаяна. Най-тежко й беше от това, че дойдоха трите й сестри и задружно я нарекоха глупачка, задето беше дала стаята, казаха, че не искат повече да я видят — и си отидоха.
По същото време куцата котка се запиля нанякъде и се загуби. То лошото не иде само. И това потисна Матрьона.
Най-сетне студът постегна разкаляния път. Настъпи слънчев ден и на хората им стана по-весело. Нещо хубаво се бе присънило на Матрьона тая нощ. Заранта, като разбра, че искам да снимам някого до старинен разбой (в две къщи още ги имаше, на тях тъчаха груби черги), тя се усмихна свенливо:
— Потрай, Игнатич, още някой и друг ден, като изпратя стаята, ще сглобя моя разбой, пазя го аз. Ще ме снемеш тогаз, обещавам ти.
Сигурно й се искаше да я снимат със старовремския разбой. Червеното студено слънце беше заляло със слаба розова светлина замръзналия прозорец на скъсения пруст и отблясъците озаряваха лицето на Матрьона. На хора, които винаги са с чиста съвест, лицата им всякога са хубави.
По здрач, когато се връщах от училище, видях, че пред нашата къща се суетят хора. Голямата нова шейна зад трактора беше вече натоварена с греди, но не се бяха хванали всичките, та семейството на стария Фадей и повиканите да помагат довършваха още една, саморъчно скована шейна. Всички работеха като луди, с онова ожесточение, което обзема хората, когато чакат голяма печалба или хубава почерпка. Навикваха се един друг, спореха.
Спореха как да карат шейните — една след друга или заедно. Един от синовете на Фадей, куцият, и зетят-машинист обясняваха, че не бива да карат двете шейни наведнъж, тракторът няма да издържи. А трактористът, самоуверен здравеняк с тлъста мутра, ръмжеше, че той по-добре знае, нали той ще кара — ще вземе и двете шейни наведнъж. Сметката му беше проста: беше се спазарил с машиниста да му платят за превозването на стаята, а не на курс. Два курса за една нощ — по двайсет и пет километра — и после да се върне — нямаше да смогне. А сутринта трябваше да бъде с трактора в станцията, откъдето го беше откарал скришом, за
Старият Фадей гореше от желание да откара още днес цялата стая — и той кимна на хората си да отстъпят. Втората, скалъпена набързо шейна закачиха за здравата първа.
Матрьона сновеше между мъжете, суетеше се и помагаше да отърколват гредите върху шейната. Тогава забелязах, че е облякла моята ватенка и вече е изцапала ръкавите от замръзналата кал на гредите, и ядосано й го казах. Ватенката ми беше спомен, беше ме топлила през тежките години.
