— Истината… истината… нищо освен истината… — замислено каза Сталин. — Колко хора са седели на тази маса. И то не какви да е хора. Съветският елит. Каймакът на обществото. И нито един от тях, ама нито веднъж не се сети да вдигне тост за истината.
— По-добре късно, отколкото никога, Йосифе — усмихна се Микоян.
— Мълчи! — почти викна Сталин, спря и огледа насядалите така, сякаш ги виждаше за пръв път.
Погледът му се спря на Толстой.
— Така че какво се получава всъщност, господа? — попита Сталин, втренчен в очите му.
Толстой бавно стана. Попрегърбената му слаба фигура в старомоден двуреден костюм с метален оттенък и златни копчета с двуглави орли надвисна над блестящото злато и сияещия кристал на масата. Избледнелите му изпъкнали очи гледаха неразбиращо Сталин от тясното му брашненобяло лице.
— Вие сте художник на словото, нали? — попита Сталин.
— Аз… съм член на Съюза на писателите, другарю Сталин — глухо отговори Толстой.
Сталин внимателно се вгледа в очите му, отстъпи една крачка, замахна и го удари с юмрук в лицето. Толстой се свлече върху масата, оплешивялата му глава изкънтя в златната мечка и я преобърна. Остатъците от хайвера изхвърчаха от сребърните ведра и опръскаха костюмите на Каганович, Маленков и Булганин. Сталин грабна една златна купа с еленски пастет, нахлупи я на главата на мъчещия се да се изправи Толстой, после хвана кокалестата ръка на писателя и го дръпна.
— Стани!
Сред пукане на счупени стъкла Толстой успя да се изправи и се олюля. Златната купа все така беше на главата му, пастетът се стичаше по гърдите и раменете му, от сцепените му устни течеше кръв.
— За жалост съветската литература изглежда точно така. — Сталин посочи Толстой с пръст, после отиде до мястото си и седна. — Вървете се оправете, другарю Толстой, и пак заповядайте при нас.
Толстой направи една-две крачки, олюля се, после излезе.
Каганович, Маленков и Булганин бършеха със салфетки хайвера от костюмите си.
— Отдавна спрях да чета литературните списания — подсмихна се Булганин. — Отваряш например „Новый мир“, четеш първата страница, четеш втората, четеш третата… и на двайсетата разбираш, че това изобщо не е никакъв нов свят. Ами си е старият, много, много стар свят.
— Абсолютно си прав, Николай — кимна Сталин и после се вгледа в Маленков. — А на тебе, mon petit chat, ако ще
— Тъй вярно. — Маленков сведе тесните си бурятски очи.
Молотов нетърпеливо въздъхна.
— Какво има? — навъсено го изгледа Сталин.
— Обиждаш ни, Йосифе.
— С какво, Вячеславе?
— Защо непрекъснато повтаряш — аз, та аз. Аз ще заповядам, аз ще отрежа. Повечето от тук присъстващите другари с удоволствие биха отрязали на Маленков всичко, което може, че и което не може. Аз например лично — Молотов погледна пребледнялото широко лице на Маленков, — лично бих го опекъл. На много бавен огън.
— Да се махам ли? — Маленков стана.
— Sit down! — заповяда Сталин и Маленков седна.
Сталин сведе глава и каза:
— Многоуважаеми другари членове на Политбюро. Поднасям ви искрените си извинения. А на тебе, другарю Молотов — лично. И от сърце. От цялото си сърце…
Той помълча, все така свел глава, после изведнъж я вдигна и силно плесна с ръце.
— Покривката!
И веднага осем слуги пристъпиха към масата, хванаха покривката, вдигнаха я с все посудата и мезетата, прехвърлиха я над главите на гостите и бързо я изнесоха. Махагоновата маса остана гола.
Скоро обаче се появи друга покривка — червено-бяла, със съветска символика — и пъргавите ръце на слугите подредиха нови чинии — от дульовски порцелан, рисуван от Малевич. Насред масата бе поставен огромен стоманен поднос с цяла опечена свиня; главата є беше украсена по особен начин: пред очите имаше огромно пенсне, зурлата беше скъсена, очичките бяха хитро присвити, жълтите зъби злобно стърчаха от презрително разкривените устни.
Всички веднага познаха в свинята юдата Троцки.
— Време е и него така да го видим опечен! — възкликна Булганин.
— Не всички врагове са добри мъртви — отбеляза Сталин и опита поднесеното му вино. — Препоръчвам на всички „Киндзмараули“ 45-а година.
Слугите забиха в гърба на свинята десетина чифта ножове и вилици и се дръпнаха до стената.
— Заповядайте, другари — покани Сталин присъстващите. — На самообслужване. Кой каквото си хареса. Печеното свинско с картофи — това е то истинската съветска храна.
Всички наставаха и започнаха да си режат парчета.
Влезе Толстой. Тясното му бледо лице беше спокойно; долната му устна беше подпухнала; по сакото му имаше следи от пастет и кръв.
— Сядайте, другарю Толстой — кимна му Сталин.
Толстой отиде до мястото си и седна.
Молотов пльосна в чинията на вожда голямо парче месо.
— Вземи го ти, Вячеславе. — Сталин побутна чинията си към него. — От Троцки ям само ушите.
Членовете на Политбюро се засуетиха и в чинията на вожда се озоваха две тъмнокафяви свински уши.
— Обаче така и не пихме за истината — напомни Ворошилов и вдигна чашата си с „Киндзмараули“.
— Да-да! — размърда се Молотов. — Йосифе, ти забрави най-важния тост днес.
— Кой? — Сталин разсеяно присви очи.
— За правдата и истината. Тостът на Анастас — напомни му Молотов.
Сталин го погледна внимателно и попита:
— Що е истина?
— Истина ли? — Молотов се засмя и големите му бели зъби лъснаха. — Ами… истина.
— И все пак? — Сталин го гледаше в очите.
— Истината крепи света — сериозно отговори Молотов.
Сталин въздъхна отвратено и се обърна към гостите си.
— Някой може ли да даде точно определение на истината?
Всички мълчаха.
Сталин изчака минута, после вдигна чашата си.
— Не си струва да се пие за това, което е неопределимо.
— За какво да пием тогава? — предпазливо попита княз Василий.
— Стига вече наздравици — каза Сталин и мълчаливо пресуши чашата си.
Всички последваха примера му.
— Разкошно вино! — Шостакович чак млясна от удоволствие. — Обаче не мога да разбера едно нещо — много пъти съм бил на Запад, но никога не съм виждал по магазините им нашите грузински вина. Никога! Защо тези плутократи не ги продават?
— Буржоата обичат френските вина — каза Микоян и лапна сочно парче свинско.
— И в краен случай — италиански или испански — кимна Айзенщайн.
— Вкусът на плутократите е развален от католиците — обади се и Каганович. — Причастието им винаги е сухо. А при нас е сладък кагор.
— И пак затова не понасят и полусладкото шампанско — промърмори Берия.
— И все пак странно, другари. — Шостакович вдигна празната си чаша и един от момците с червените
