— Истината… истината… нищо освен истината… — замислено каза Сталин. — Колко хора са седели на тази маса. И то не какви да е хора. Съветският елит. Каймакът на обществото. И нито един от тях, ама нито веднъж не се сети да вдигне тост за истината.

— По-добре късно, отколкото никога, Йосифе — усмихна се Микоян.

— Мълчи! — почти викна Сталин, спря и огледа насядалите така, сякаш ги виждаше за пръв път.

Погледът му се спря на Толстой.

— Така че какво се получава всъщност, господа? — попита Сталин, втренчен в очите му.

Толстой бавно стана. Попрегърбената му слаба фигура в старомоден двуреден костюм с метален оттенък и златни копчета с двуглави орли надвисна над блестящото злато и сияещия кристал на масата. Избледнелите му изпъкнали очи гледаха неразбиращо Сталин от тясното му брашненобяло лице.

— Вие сте художник на словото, нали? — попита Сталин.

— Аз… съм член на Съюза на писателите, другарю Сталин — глухо отговори Толстой.

Сталин внимателно се вгледа в очите му, отстъпи една крачка, замахна и го удари с юмрук в лицето. Толстой се свлече върху масата, оплешивялата му глава изкънтя в златната мечка и я преобърна. Остатъците от хайвера изхвърчаха от сребърните ведра и опръскаха костюмите на Каганович, Маленков и Булганин. Сталин грабна една златна купа с еленски пастет, нахлупи я на главата на мъчещия се да се изправи Толстой, после хвана кокалестата ръка на писателя и го дръпна.

— Стани!

Сред пукане на счупени стъкла Толстой успя да се изправи и се олюля. Златната купа все така беше на главата му, пастетът се стичаше по гърдите и раменете му, от сцепените му устни течеше кръв.

— За жалост съветската литература изглежда точно така. — Сталин посочи Толстой с пръст, после отиде до мястото си и седна. — Вървете се оправете, другарю Толстой, и пак заповядайте при нас.

Толстой направи една-две крачки, олюля се, после излезе.

Каганович, Маленков и Булганин бършеха със салфетки хайвера от костюмите си.

— Отдавна спрях да чета литературните списания — подсмихна се Булганин. — Отваряш например „Новый мир“, четеш първата страница, четеш втората, четеш третата… и на двайсетата разбираш, че това изобщо не е никакъв нов свят. Ами си е старият, много, много стар свят.

— Абсолютно си прав, Николай — кимна Сталин и после се вгледа в Маленков. — А на тебе, mon petit chat, ако ще продължаваш, някой ден ето тук, в тази зала, пред всички, с ей този нож ще ти отрежа яйцата, ще ги посоля, ще им сложа пипер и ще те накарам да ги изядеш. И дори само ако ми се намръщиш, salaud, ще заповядам да те опекат като Бухарин. Обаче на бавен огън. А после ще свикам апаратчиците ти, ще ги сложа да седнат ей на тази маса и ще ги накарам тия копелета да изядат шефа си със сос бешамел. А после Манизер ще ти излее паметник. От лайната на благодарно храносмлелите те твои сътрудници. Ясно ли е?

— Тъй вярно. — Маленков сведе тесните си бурятски очи.

Молотов нетърпеливо въздъхна.

— Какво има? — навъсено го изгледа Сталин.

— Обиждаш ни, Йосифе.

— С какво, Вячеславе?

— Защо непрекъснато повтаряш — аз, та аз. Аз ще заповядам, аз ще отрежа. Повечето от тук присъстващите другари с удоволствие биха отрязали на Маленков всичко, което може, че и което не може. Аз например лично — Молотов погледна пребледнялото широко лице на Маленков, — лично бих го опекъл. На много бавен огън.

— Да се махам ли? — Маленков стана.

— Sit down! — заповяда Сталин и Маленков седна.

Сталин сведе глава и каза:

— Многоуважаеми другари членове на Политбюро. Поднасям ви искрените си извинения. А на тебе, другарю Молотов — лично. И от сърце. От цялото си сърце…

Той помълча, все така свел глава, после изведнъж я вдигна и силно плесна с ръце.

— Покривката!

И веднага осем слуги пристъпиха към масата, хванаха покривката, вдигнаха я с все посудата и мезетата, прехвърлиха я над главите на гостите и бързо я изнесоха. Махагоновата маса остана гола.

Скоро обаче се появи друга покривка — червено-бяла, със съветска символика — и пъргавите ръце на слугите подредиха нови чинии — от дульовски порцелан, рисуван от Малевич. Насред масата бе поставен огромен стоманен поднос с цяла опечена свиня; главата є беше украсена по особен начин: пред очите имаше огромно пенсне, зурлата беше скъсена, очичките бяха хитро присвити, жълтите зъби злобно стърчаха от презрително разкривените устни.

Всички веднага познаха в свинята юдата Троцки.

— Време е и него така да го видим опечен! — възкликна Булганин.

— Не всички врагове са добри мъртви — отбеляза Сталин и опита поднесеното му вино. — Препоръчвам на всички „Киндзмараули“ 45-а година.

Слугите забиха в гърба на свинята десетина чифта ножове и вилици и се дръпнаха до стената.

— Заповядайте, другари — покани Сталин присъстващите. — На самообслужване. Кой каквото си хареса. Печеното свинско с картофи — това е то истинската съветска храна.

Всички наставаха и започнаха да си режат парчета.

Влезе Толстой. Тясното му бледо лице беше спокойно; долната му устна беше подпухнала; по сакото му имаше следи от пастет и кръв.

— Сядайте, другарю Толстой — кимна му Сталин.

Толстой отиде до мястото си и седна.

Молотов пльосна в чинията на вожда голямо парче месо.

— Вземи го ти, Вячеславе. — Сталин побутна чинията си към него. — От Троцки ям само ушите.

Членовете на Политбюро се засуетиха и в чинията на вожда се озоваха две тъмнокафяви свински уши.

— Обаче така и не пихме за истината — напомни Ворошилов и вдигна чашата си с „Киндзмараули“.

— Да-да! — размърда се Молотов. — Йосифе, ти забрави най-важния тост днес.

— Кой? — Сталин разсеяно присви очи.

— За правдата и истината. Тостът на Анастас — напомни му Молотов.

Сталин го погледна внимателно и попита:

— Що е истина?

— Истина ли? — Молотов се засмя и големите му бели зъби лъснаха. — Ами… истина.

— И все пак? — Сталин го гледаше в очите.

— Истината крепи света — сериозно отговори Молотов.

Сталин въздъхна отвратено и се обърна към гостите си.

— Някой може ли да даде точно определение на истината?

Всички мълчаха.

Сталин изчака минута, после вдигна чашата си.

— Не си струва да се пие за това, което е неопределимо.

— За какво да пием тогава? — предпазливо попита княз Василий.

— Стига вече наздравици — каза Сталин и мълчаливо пресуши чашата си.

Всички последваха примера му.

— Разкошно вино! — Шостакович чак млясна от удоволствие. — Обаче не мога да разбера едно нещо — много пъти съм бил на Запад, но никога не съм виждал по магазините им нашите грузински вина. Никога! Защо тези плутократи не ги продават?

— Буржоата обичат френските вина — каза Микоян и лапна сочно парче свинско.

— И в краен случай — италиански или испански — кимна Айзенщайн.

— Вкусът на плутократите е развален от католиците — обади се и Каганович. — Причастието им винаги е сухо. А при нас е сладък кагор.

— И пак затова не понасят и полусладкото шампанско — промърмори Берия.

— И все пак странно, другари. — Шостакович вдигна празната си чаша и един от момците с червените

Вы читаете Лазурната мас
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату