управляват времето? Лично аз съм хладнокръвен човек и не съм подвластен на емоциите. И въпреки това, другари, направо ми секва дъхът, когато мисля за тези неща. Да пием за нашите учени!
Всички станаха и пиха.
— Ясно. Значи в спора между другарите Ландау и Сахаров трябва да се роди истината? Така ли, другарю Сахаров? — Сталин седна, взе си парче белорибица, взе си и хрян с една златна лъжичка.
— Ganz Genau, Genosse Stalin! — Сахаров захрупа една кисела краставичка.
— Okay, Genosse Sacharoff. — Сталин намаза белорибицата с хрян, отряза си парченце и го лапна. — От една страна — истината ще излезе наяве. От друга — един от вас ще бъде принуден да констатира: Ich habe meine Sache auf Nichts gestellt.
— В науката без това не може, другарю Сталин! — живо закима Ландау. — Всяко фундаментално откритие се предшества от много грешки. За щастие в съветската физика има кой да ги поправи.
— И слава Богу, другарю Ландау. За жалост на нас, съветските политици, ни остава единствено да завиждаме на вас, съветските физици.
— Не ви разбирам, другарю Сталин — усмихна се кръглоликият Ландау. — На какво има да ни завиждате?
— На методите за поправяне на грешките, другарю Ландау. Хайде да предположим, че другарят Сталин е сгрешил при решаването на националния или селския въпрос. И как да поправим другаря Сталин?
Всички го гледаха мълчаливо.
Сталин огледа гостите си с живите си очи, които сега блестяха по-ярко от обикновено.
— Е? Защо мълчите?
— Ами… — Толстой се размърда нерешително. — Сигурно трябва да ви посъветваме… да ви покритикуваме.
— Да ме критикувате? — Сталин вдигна красивите си вежди и бързо наведе глава, готов да се разсмее със знаменития си Сталинов смях.
Този смях беше особен и не приличаше на никой друг. По раменете на Сталин премина тръпка, красивата му глава се разтърси, Сталин рязко я отметна, облегна се на стола, със съскане пое въздух през зъби и бързо се наведе напред, като издаде невероятен звук, напомнящ рев на тюлен; после пак се дръпна назад, пое въздух и зарева; люшканията му станаха по-бързи, ревовете му се скъсяваха и ставаха все по- отривисти, превръщаха се в нещо като грухтене; после тялото му се заблъска между масата и облегалката на стола и грухтенето премина в непоносимо, пукащо тъпанчетата квичене, Сталин сякаш застина в гърч, цялото му тяло трептеше ситно-ситно, главата му постепенно се вдигна и се отметна назад, изцъклените очи на пребледнялото му като платно лице се втренчиха в ниския таван и от широко отворената уста на вожда се изтръгна нечовешки вик:
— Ясаууух пашооооо!!!
Всички облекчено се засмяха.
Сталин извади от джоба си алена копринена кърпичка, избърса лицето си и гръмко се изсекна.
— Не, другарю Толстой — продължи Сталин, след като се успокои. — Да ви критикуват за грешките могат вас, на пленум на Съюза на писателите. При нас, политиците, нещата са по-различни. И ако другарят Сталин сгреши, няма защо да го критикуват. А трябва да го обявят за враг на народа, да го нашибат с волски камшик на Лобното място и да го окачат на Кремълската стена, та московските гълъби да изкълват презряното му тяло.
В залата настъпи мъртва тишина.
— Защо ни плашите, другарю Сталин? — успя да проговори Айзенщайн.
— Ами то така и инфаркт може да получи човек! — Гуринович пак разтресе бузите си.
— Другари, имам много актуален тост по повод грешките — почна Микоян и понечи да стане, но Сталин вдигна ръка.
— Момент, драги Анастасе. Само момент.
Микоян разбиращо кимна и седна.
Сталин взе звънчето, което бе сложено на масата пред него, и позвъни. Веднага се появиха четирима младши офицери от ДС: тримата бутаха количка със споменатата вече мраморна колона, четвъртият носеше златната кутия със спринцовката. Изправиха колоната до Сталин, сложиха кутията на нея и излязоха с количката.
Сталин взе кутията, извади златната спринцовка и ампулата и както винаги изящно се инжектира под езика. Гостите бяха свели очи.
— Започвай, Анастасе. — Сталин остави кутията със спринцовката на колоната.
Микоян стана. Държеше чаша червено вино.
— Другари, макар в жилите ми да тече източна кръв, аз никога не съм могъл да вдигам тостове. Оттук и изводът — не съм никакъв източен човек, а типичен неоромантичен московчанин и освен това първи заместник-председател на Министерския съвет по съвместителство.
Всички се засмяха.
— Та така, като на московчанин с източна кръв, отдавна ми прави впечатление един любопитен факт. — Микоян изгледа насядалите на масата с лукава усмивка. — Всеки път, когато другарят Сталин говори за…
Внезапно от ледения конус се отчупи голямо парче лед и с тежък звън падна в тавата. Кънтенето отекна в цялата зала.
Всички мълчаха. Микоян стоеше с чашата в ръка.
— Като погребална камбана, прости ме, Господи… — прекръсти се Герасимов.
— Другарю Берия! — обади се микробиологът.
Берия стана, отиде до конуса и го огледа. На мястото на падналото парче се виждаше част от крака на замразения.
— Какво става, Лаврентий? — попита Сталин.
— Показа се коляното на тази твар. — Берия се наведе над конуса.
— По-добре не го пипайте, другарю Берия — предупреди микробиологът.
— Струва ли си да погледнем? — попита Сталин и се протегна с наслада.
— Засега няма нищо интересно. — Берия се изправи и обърна умното си лице към микробиолога. — Колко още трябва да чакаме?
— Ледът вече се топи, другарю Берия. До два часа ще опада.
— До два часа? — попита Сталин.
— Да, до два часа, другарю Сталин. — Микробиологът намести очилата си.
— Е, тогава… — Сталин разтри бързо порозовяващите си бузи. — Тогава давайте основното ястие, момци.
Слугите в алени рубашки, които стояха неподвижно до стените, забързаха към вратата.
— Може ли да погледна, другарю Сталин? — Толстой стана.
— Всички ще погледнем, другарю Толстой. Когато има какво да видим. Седнете, ако обичате. Анастасе, прощавай, че пак те прекъснаха. Слушаме те, mon ami.
— Ами аз такова… изчерпа ми се вдъхновението! — засмя се Микоян.
— Разбираме те, драги. Много неприятно е да те прекъсват. — Сталин поклати глава. — Покойният ми баща на никого не прощаваше такива неща. Ти кажи просто — за какво да пием.
— За правдата. За правдата и истината.
— Прекрасен тост! — внезапно високо възкликна Сталин, скочи и отиде до Микоян. — За правдата! Великолепно, Анастасе! Наистина великолепно! За правдата! Прекрасно!
И три пъти разцелува гладките жълти бузи на Микоян и щракна с пръсти.
— Шампанско! Непременно шампанско! За правдата! Да пием за правдата и истината! Господи! — Сталин притисна пламтящите си бузи с ръце. — Много години, дори десетилетия мъчително чаках някой от вас поне веднъж да вдигне тази проста като плач на дете наздравица. Поне някой, поне веднъж! Един- единствен път!
Той млъкна и бързо закрачи покрай масата. Всички го гледаха. Слугите, които вече бяха до сребърните кофички с шампанско, замряха. Чуваше се само шумоленето на меките подметки на вожда по каменния под и как капе размръзващата се вода в тавата.
