капеше като дъжд, пресъхна, гласът му започна да отслабва, в него се появиха първите признаци на прегракване. Мина още един час. Лицето на Зигон посивя, под очите му се очертаха сини кръгове, устните му се обезцветиха и от устата му вече не излизаше дълбок бас, а глухо клокочещо грачене. Мина още един час, после още един и още един. Зигон стоеше на трибуната, лицето му беше като от сивозелен камък, очите му се бяха подбелили и просветваха в полумрака. Устата му се отваряше сякаш самичка, независимо от тялото, и от нея се изтръгваха странни нечовешки звуци. И звучаха дълго, много дълго — мраморната минутна стрелка още три пъти описа кръг. Най-сетне от отворената уста на Зигон не излезе нито звук. Андреев с олюляване отиде до масата си, издърпа чекмеджето, извади златен пистолет с мраморна дръжка, внимателно се прицели и стреля.
Мраморният куршум улучи Зигон в устата. Той потрепна и без да затваря уста, рухна.
— Седнете, господа — каза Андреев, като отпусна пистолета, и всички с облекчение седнаха на мраморните си столове с възглавнички от зелено кадифе.
Андреев прибра пистолета в чекмеджето, отиде до трупа, който все още стискаше куфара, извади от джоба на убития диктофона, взе куфара и някак замаяно се запъти към изхода.
— Арсений, ами декларацията? — попита един от седящите.
— Две минутки, господа. И ще продължим — каза Андреев, без да се обръща, дръпна дръжката на масивната мраморна врата и излезе от залата в коридора. Тук беше светло от матовите плафони на тавана, лъскавият лакиран под беше застлан със зелена пътека. Андреев тръгна по нея, зави в първата чупка, спря пред една резбована дъбова врата и почука.
Отвори му плешив човек с черен костюм.
— Заповядайте, Арсений. Магистърът ви очаква.
Андреев влезе в чакалнята. Секретарят отвори вратата на кабинета и го въведе вътре. Зад едно огромно чисто бюро седеше магистърът — възпълен широкоплещест мъж с бял костюм и гладко избръснат череп и бузи.
— Ваше съответствие — сведе глава Андреев.
— Колко? — попита магистърът.
— Още не сме я мерили, господин магистър — бързо отговори Андреев.
— Значи имаме повод да се приобщим към точните науки. — Магистърът тежко се надигна и докосна някаква инкрустация на дървената ламперия. В стената се отвори проход.
— Елате — каза магистърът и влезе.
Андреев го последва.
Проходът ги изведе в една лаборатория. Седемнайсетте души с червени престилки, които работеха върху Машината, не им обърнаха никакво внимание. Магистърът отиде до еталонните везни, сложи си гумени ръкавици, свали стъкления похлупак и отвори кутията с платинени грамове и килограми. После нареди на Андреев:
— Дайте.
Андреев отвори куфара. Магистърът почна да вади парчетата лазурна мас и да ги реди на платиненото блюдо на везните. Когато и дванайсетте къса се подредиха в нещо като син брикет, магистърът взе една десеткилограмова платинена тежест и я постави на другото блюдо. Везната не помръдна. Той добави още килограм. Блюдата оживяха и леко се люшнаха. Магистърът взе шепа дребни грамчета и започна да ги поставя на второто блюдо, докато везните не замряха в равновесие.
— Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама — каза магистърът и високо извика: — Борух!
Един от работниците остави инструментите си и дойде при магистъра.
— Дай формата — нареди му магистърът.
Работникът тръгна нанякъде.
— Има и диктофон със запис, ваше съответствие. — Андреев подаде диктофона на магистъра.
— Те на руски ли говорят? — попита магистърът.
— На новоруски говорят, безчестниците му с безчестници. Но всичко се разбира.
— И важно ли е?
— Много, ваше съответствие.
Магистърът взе диктофона, погледна го, отиде до някаква преса, сложи го под нея и натисна едно червено копче. Пресата се спусна, диктофонът изпращя. Когато пресата се вдигна, магистърът вдигна сплескания на плочка диктофон, отиде до раздробителя, пусна пластината в него, включи двигателя и нагласи регулатора на минимално. Раздробителят заработи с оглушителен шум и скоро от него се изсипа купчинка сребристосиви стърготини.
— Е, не са малки колкото трябва. Но почти — разсеяно каза магистърът и се огледа. — Момент… къде ни е захарницата?
— До борверка, господин магистър — отговори един от работниците.
Магистърът отиде до захарницата, натисна лоста, насипа захар в шепата си, върна се при купчинката стърготини, изсипа захарта върху тях и разбърка всичко с показалец.
— А да ви се намира най-обикновена лъжица в славната ни лаборатория?
Друг работник му подаде стъклена лъжица.
Магистърът я избърса в пеша на бялото си сако и я даде на Андреев.
— Яж.
Андреев гребна от купчинката и почна да дъвче и да гълта.
Дойде работникът с формата — плоска кутия от злато. Магистърът сложи късовете лазурна мас в нея, постави я на подложката на захарницата и пак дръпна лоста. Нагревателят забръмча, замириса на бонбони, гъста струя карамелизирана захар потече в кутията.
— Всички са сигурни, че човекът е алфата и омегата на битието! — засмя се магистърът и хвърли поглед към Андреев.
Андреев все така загребваше с лъжицата и дъвчеше и гълташе.
Течната захар запълни кутията. Лазурната мас просветваше през топлата є жълтокафявост.
Магистърът изчака захарта да изстине, после сложи кутията в едно черно куфарче и излезе от основния вход на лабораторията. Широк коридор водеше към асансьора. Магистърът мина по него, отвори асансьора с ключа си, влезе, натисна единственото копче. Асансьорът заслиза и скоро спря. Вратата се отвори. Магистърът излезе и се озова в тясно помещение с неправилна форма, застлано с мръсни плочки и отрупано със стелажи с безброй малки банки и буркани. В тях се пазеше руската земя. Всички банки и буркани бяха с подробни етикети и бяха подредени по азбучен ред. Стелажите бяха покрити с дебел слой прах.
Магистърът тръгна между тях по един криволичещ проход, едва осветен тук-там от голи крушки, и след дълго обикаляне се озова в нещо като мъничка стая. В нея имаше походно легло с прокъсани одеяла и кирлива възглавница, мръсно шкафче, котлонче с тъмнозелен чайник на него и маса, застлана със стара мушама на цветенца. На един метален стол до масата седеше дребен човек с дълга бяла брада и с очила със счупена дръжка и пиеше силен чай от едно алуминиево канче. На парче кафява амбалажна хартия на масата бяха сложени четири бучки захар, парче телешки салам и начената франзела.
— Здравей, Савелий — каза магистърът.
— Добре дошъл — кимна Савелий и шумно сръбна от канчето.
Магистърът стоеше с куфарчето в ръка и го гледаше.
— Е, донесе ли я? — попита Савелий.
— Да.
— Колко?
— Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама.
— Ти да беше преброил и милиграмите — подсмихна се Савелий. — Колко са парчетата?
— Дванайсет.
— Нормално. — Савелий допи чая и загъна хляба, салама и захарта в хартията. — Щото твойте юнаци казаха — седем. Седем! Смешна работа!…
Той прибра храната в чекмеджето на масата, избърса запотените стъкла на очилата си и погледна магистъра.
— Сядай, драги. Какво стърчиш като…
