— Брат Ванюта.
— Добре — чу се зад вратата слаб спокоен глас. — Пусни го.
Вратата се отвори и Ванюта влезе в тристаен апартамент, обзаведен с обикновени дървени мебели. Водачът му остана отвън. В антрето пред Ванюта стоеше слугата на отец Зигон Ашот.
— Ела, ела тук — чу се от хола.
Все така с чувала в ръка Ванюта влезе в хола — просторен, боядисан в бяло, със стелажи за книги по стените, с кристален полилей в стил модерн и възглавници от еленова кожа вместо столове. По средата на хола на жълтия чамов под бе насипан идеален конус внимателно пресята пръст. Отец Зигон стоеше на колене пред конуса и, притворил очи, шепнеше нещо. Ванюта веднага също коленичи и сведе глава.
— Стани — каза отец Зигон и пъргаво се изправи. Беше слаб, не много висок, с умно живо лице, заобиколено от акуратно подстригана брада. Кафявият косюм с жилетка му стоеше идеално, високата яка на бялата му риза бе стегната с черно копринено шалче с игла с голям планински кристал.
Още преди Ванюта да успее да се изправи, пъргавите ръце на отец Зигон издърпаха от неговите чувала с лазурната мас и след секунда отецът вече вадеше сините светещи късове, оглеждаше ги и ги трупаше на пода.
— Загаси — нареди той на слугата.
Холът потъна в полумрак — само изважданите едно по едно парчета го осветяваха в бледосинкаво. Отец Зигон ги извади всичките, хвърли чувала настрана и седна на една възглавница до купчината. Парчетата бяха дванайсет. Ванюта стоеше с ръце на корема. Отец Зигон дълго гледа лазурната мас, после въздъхна тежко, скри лице в шепи и попита:
— Кога плака за последен път?
Ванюта се замисли.
— Ами… през декември, отче Зигоне.
— И защо плака?
— Сънувах гората, отче Зигоне.
— Гората? И защо плака?
— Беше много красива.
— А кога за последен път се смя? Ама много.
— Когато погребвахме отец Марон.
— Е, тогава всички се смяхме. Погребенията са весело нещо. А просто ей така?
— Просто така… не съм се смял, отче Зигоне.
Отец Зигон кимна разбиращо и замълча задълго, все така скрил лицето си в шепи. Мина час, че и повече. Краката на Ванюта отекоха и изтръпнаха, коленете вече не го държаха.
Изведнъж отец Зигон вдигна глава и каза:
— Ела.
Ванюта с мъка размърда крака и пристъпи към него. Отец Зигон го хвана за краката, дръпна го и Ванюта падна по гръб, като силно си удари главата в пода. Отец Зигон стана, загреба шепа пръст и с всичка сила я хвърли в очите му. Ванюта изстена и се хвана за очите.
— Имало двама души — тихо, но ясно заговори отец Зигон и, пъхнал ръце в джобовете си, закрачи из хола. — Само двама. Единият бил висок. И другият не бил нисък — всеки път трябвало да се навежда, като минавал през вратата. Първият се казвал Земльо, вторият — Сол. Съдбата на Земльо била тежка. Дори страшна. Родил се в заможно интелигентско семейство, завършил средно образование, влязъл в лесотехническия институт, като бил четвърти курс, се оженил. А в пети подучил Сол да пипа чужди книги. Не да ги чете, а именно да ги пипа. На всяка цена да влезе в чуждо жилище — и да пипа, да пипа, да пипа книгите. Казал му, че това церяло от белодробна туберкулоза. А Сол бил доверчив и впечатлителен човек и му повярвал. И пипал чуждите книги през целия си дълъг живот — до седемдесет и осмата си година. Пипал ги винаги с дясната ръка. И затова, когато преди екзекуцията му направили дактилоскопия, не могли да му вземат отпечатъци от дясната ръка — кожата му се била изтъркала от книгите. А с лявата проблеми нямало. И затова тъкмо нея отначало изсушили в нажежен пясък, а после я залели с карамелизирана захар. Ето я там. На библиотеката. Между Бабел и Борхес. Давал съм ти я да я ближеш, мръснико. Забрави ли? Не, свиньо, това не се забравя…
Той помълча, сякаш заслушан в слабите стонове на Иван, после кимна на Ашот, който стоеше до вратата.
— Махай го тоя плужек.
Ашот хвана Ванюта за яката и го повлече към вратата.
— Отче Зигоне… Диктофонът… — изстена Ванюта и посегна към гърдите си.
Диктофонът падна на пода. Ашот изблъска Ванюта от апартамента и хлопна вратата. Чу се как някой влачи Ванюта по каменния под на галерията.
Зигон взе диктофона и си го сложи в джоба.
— Да сервирам ли обяда, отче Зигоне? — попита Ашот.
— Какво имаме днес? — разсеяно попита Зигон.
— Овесен кисел с оливия и мачкани боровинки.
— Не… После… — Зигон се огледа, сякаш търсеше нещо. — Къде е куфарът?
— Кой? — предпазливо попита Ашот.
— Знаеш кой. — Зигон го изгледа навъсено.
Ашот излезе и се върна с малък охлузен куфар от свинска кожа. Зигон го отвори и наслага в него лазурната мас. В хола веднага притъмня. Зигон вдигна куфара, отиде в кабинета си и се заключи.
Кабинетът беше малък, но уютен: тапицирани със зелено сукно стени, мека мебел, махагоново писалище. Зигон отиде до писалището, пъхна едно ключе в бронзовия часовник без стрелки на него, завъртя го. Изщрака пружина, чу се бръмчене и писалището се отмести. Отдолу се видя проход. Зигон заслиза по витата дървена стълба. Слизането беше кратко — стълбата го изведе в голяма полутъмна зала с мраморен под и мраморни стени. В залата имаше десет мраморни маси, на които седяха плешиви мъже с черни костюми. На масите светеха зелени лампи. На стената бе закачен осветен в зелено герб от планински кристал, яспис и гранит: човек, съвкупяващ се със земята.
— А, господин Зигон! — възкликна един от плешивите. — Най-сетне! От сутринта ви чакаме! Господа!
Плешивците наставаха и сдържано кимнаха.
— Толкова се радваме, че дойдохте! Просто не си представяте колко се радваме! — Човекът забърза към Зигон и силно стисна ръката му. — Андреев! Казвайте бързо — наред ли е всичко, или не? Една дума само!
— Да — каза Зигон.
Андреев възторжено стисна очи и тръсна мъничката си глава.
— Великолепно… Господа! Господа! Стана! Нека поздравим безстрашния и решителен господин Зигон!
Плешивците заръкопляскаха. Андреев настъпи един мраморен педал и пред стената на залата, точно под герба, изникна мраморна трибуна.
— Заповядайте, господин Зигон!
Зигон се качи на трибуната и притисна куфара към гърдите си. Възцари се пълна тишина.
— Трудно ми е да говоря, господа — почна Зигон. — Трудно ми е като човек, трудно ми е като член на нашия орден. В този куфар е онова, заради което всички ние… ние… не…
И млъкна, и пребледня. Главата му се затръска, лицето му се сгърчи, побелелите му ръце се вкопчиха в куфара. Зигон шумно издиша, пое си дълбоко дъх и изведнъж запя с нисък, богат бас:
— Нееее! Не! Неееее! Неее! Неееееееее! Не! Не! Неее! Неееее! Не! Неееееееееееееее! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Нееееееееееееееееееееееееееееее! На! Не! Нееее! Неее! Неееееееееее! Не! Не! Не! Нееее! Не! Неее! Не! Не! Не! Неееееееее! Нееееееееееее! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Неееееееее! Неееее! Не! Не!
Слушаха го със стаен дъх. Лицето на Зигон беше почервеняло от напрежение, на челото му изби пот и закапа на едри капки по охлузената кожа на куфара. Зигон пееше с невероятно въодушевление, сочният му бас изпълваше кънтящата зала. Мина час. После втори. Лицето на Зигон почна да пребледнява, потта, която
