Ама дали ще свърши работа?…
— Отхвърли си съмненията, братко Иване — каза Николай. — Тепърва ще има да те хвалят.
— Щом казваш! — изхъмка Иван и тръгна нагоре. Снегът скърцаше под краката му.
Братята тръгнаха подир него. Изкачването беше дълго. Беше валял сняг и на места пътеката съвсем я нямаше. Иван вървеше напред и проправяше пъртина. Когато стигнаха до входа на запуснатата мина, той свали ушанката си и избърса с нея зачервеното си потно лице.
— Уф… поемете си дъх.
От снега стърчаха ръждясали парчета метал — релси, части от вагонетки. Братята приклекнаха кой където намери да си отпочинат. Лицата им станаха сериозни; не се гледаха. Ниското слънце студено осветяваше грубите им лица. Седяха дълго. Накрая Иван въздъхна и тихо каза:
— Е, да влезем, братя.
Всички станаха и влязоха през полуизгнилите отворени врати на мината. Беше сумрачно; ръждивите, почти неразличими релси потъваха в тъмнината. Братята тръгнаха по тях и след около двеста крачки стигнаха до подемниците. Иван опипа с ръка в тъмното, намери факла от къса тояга с навит на върха парцал, секна огън с огнивото. Парцалът замъждя. Иван отвори вратата на подемника.
— Пръв влез, братко Фьодоре.
Фьодор застана на прага на кабината и погледна надолу. Нямаше платформа. Но имаше няколко вързани за стоманените ферми въжета. Фьодор хвърли чувала с лазурната мас и той падна на дъното. Виждаха го как смътно и синкаво мъждука и осветява широката странична галерия.
Фьодор се хвана за едно от въжетата и се спусна надолу. След него се спуснаха и останалите. Иван сложи резето на вратата на подемника и слезе последен. Седмината за секунда останаха неподвижни до въжетата, после свалиха шапките си, коленичиха и шест пъти целунаха твърдия под на галерията. Иван взе чувала, метна го на гръб и тръгна напред — към някакви мъждеещи в мрака светлинки.
Галерията беше широка, със следи от стоманени зъби по стените, с изтръгнати кабели и ръждиви отломки, нахвърляни където падне. Наближиха светлинките и скоро стигнаха дъното на галерията. Тук се чуваха гласове и се движеха човешки фигури.
— Слава на Земята! — чу се нечий глас.
— На Земята слава! — отговори Иван от името на всички.
Наобиколиха ги облечени в дрипи брадати хора и мълчаливо започнаха да ги целуват по три пъти.
— Добре ли мина всичко, брате Иване? — попита един червенобрад широкоплещест мъж.
— Слава на Земята, брате Марко, добре мина — отговори Иван и пусна чувала на земята. — Ей за това се мъчихме.
Всички погледнаха светещия чувал.
— Не уразумявам — какво ли ще да е това? — попита Марко.
— Лазурна мас.
— Позволи ни да я погледнем — помоли Марко.
— Не мога, брате Марко.
— Разбирам те, брате Иване. — Марко се почеса по брадата.
— Къде е брат Ванюта? — попита Иван.
— В Малата пещера.
— Похапнахте ли вече?
— Тъкмо свършихме, брате Иване. Оставили сме ви.
— Слава на Земята.
— На Земята слава. — Марко се дръпна настрана да направи път на Иван.
Иван влезе в тесния проход. Дошлите с него братя го последваха.
— Сам ще го занеса — спря ги той. — Вие идете да похапнете.
Братята с нежелание го оставиха сам.
Иван вървя по тесния проход, докато отдясно не се показа ивица жълта светлина. Той напипа с ръка открехнатата врата и почука.
— Влез, братко — чу се иззад вратата.
Иван влезе в малка тясна пещера. В ъглите є пушеха няколко фитила, натопени в кутии с грес. По средата на купчина дрипи лежеше със затворени очи Ванюта; до него имаше голям мангал, пълен с въглени. Малко по-встрани седяха Митко и Никола и шиеха еленски кожи.
— Здравей, братко Ванюта — каза Иван. — Здравей, брате Митко, здравей, брате Никола.
Митко и Никола станаха и поздравиха Иван с целувки. Ванюта все така лежеше със затворени очи. Митко и Никола не можеха да откъснат очи от светещия чувал.
Иван седна до Ванюта и три пъти го целуна по мръсните бузи. Ванюта отвори очи и каза:
— Жив си, братко.
— Всички сме живи, слава на Земята — тихо проговори Иван.
Ванюта погледна чувала и се усмихна.
— Не им помогна курвенския им бог, нали.
— Не им помогна.
— А на нас ни помогна Земята Черната.
— Помогна ни, братко Ванюта. Помогна ни да победим безчестниците. Помогна ни да се сподобием с това, което искахме.
— Говори ли с безчестниците?
— Говорих, братко Ванюта. — Иван свали диктофона от врата си и го сложи на гърдите на Ванюта.
— И какво разбра от този разговор?
— Нищо, братко Ванюта.
— Е, хубаво, брате Иване. Върви си сега.
Иван помълча, после каза:
— Братко Ванюта. Кажи, защо ни е тази лазурна мас?
— Това, брате Иване, не ни е дадено да знаем — нито на тебе, нито на мене. Потрай. Ще се разкрият тайни велики. Благодарност имаш за всичко от цялото ни братство. Върви си сега.
Иван излезе.
Ванюта развърза чувала, извади парче лазурна мас, вдигна го пред очите си и дълго го разглежда. Митко и Никола също го гледаха вцепенено.
— Слава на Земята топла. — Ванюта прибра парчето в чувала, стана и нареди: — Отваряйте.
Митко и Никола избутаха купчината дрипи настрана. Отдолу имаше стоманен люк. Те го вдигнаха и от дупката грейна ярка електрическа светлина. Видя се метална стълба.
Ванюта вдигна чувала с лявата си ръка и заслиза по стълбата, като се хващаше за пречките с дясната. Люкът над главата му веднага се затвори.
Долу беше по-светло и по-топло, отколкото горе. Галерията беше осветена от десетки електрически лампи, каменният под беше преметен, никъде не се виждаше нито боклук, нито остатъци от минно оборудване. Две електрически отоплителни системи със слабо шумолене подаваха топъл въздух. От галерията се отделяха четири отклонения, също така добре осветени. В тях се виждаха и други коридори. Ту тук, ту там се мяркаха хора в кафяви роби, умислено тръгнали по своя си работа.
Щом краката на Ванюта стъпиха на чистия под, към него се приближиха двама души с брадви на пояса.
— Слава на Земята — каза Ванюта.
— На Земята слава — отвърнаха стражите.
— Отивам при отец Зигон. — Ванюта хвана чувала по-удобно.
Единият от стражите тихо подсвирна. От близкия проход се показа човек в роба и се приближи.
— Отведи го при отец Зигон — нареди стражникът.
Човекът се обърна и тръгна, Ванюта тръгна след него. Водачът му се мушна в някакъв бързо стесняващ се проход и скоро трябваше да вървят странешком, отърквайки се в грапавите каменни стени. Накрая проходът ги изведе в голяма пещера и спряха пред една бяла врата с месингова дръжка. Във вратата имаше още една вратичка — съвсем мъничка. Водачът на Ванюта я отвори, долепи тънките си устни до нея и тихо каза:
