— Лазурната мас е… вещество от LW-тип.
— На руски ми говори. Какво е това LW-тип?
— Свръхизолатор.
— Какво е това свръхизолатор?
— Вещество, чиято ентропия винаги е равна на нулата. Температурата му винаги е постоянна и е равна на температурата на тялото на донора.
— За какво се използва?
— Засега за нищо.
— За какво ви е тогава?
— Трудно е да ви обясня в плюс-позит…
— Не ми се бъзикай, нямам време! Давай бързо, на руски и по въпроса!
— Рипс… Космос… Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори… тоест лица, които записват фантазиите си на хартия.
— Писатели, така ли?
— Да… навремето са ги наричали така.
— И какво?
— И… това вещество… тоест, рипс… откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката.
— И какъв е тоя четвърти закон?
— Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата… аз всъщност не разбирам много от точни науки… така че не съм в плюс- директ…
— Какъв си?
— Биофилолог. Специалист по логостимулация.
— А къде са ви техничарите?
— Вие ги убихте.
— И не знаеш за какво ви е лазурна мас?
— Има проект. На МО. Не знам подробности… но, цзюй уо кхан лай… на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида… пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас… на пластове… на пластове… и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия.
— Реактор? И това е всичко?
— Как така „всичко“?
— Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор?
— Засега — да.
— А други приложения? Военно например? Не може ли да стане на оръжие? На някакви бомби?
— Не знам… не е ставало дума за това… никой не е мислил да прави оръжие от нея.
— А някаква отрова? Нещо за масово поразяване?
— Не. Тя не е отровна. Просто атомната є структура не е съвсем обикновена.
Иван се навъси и се почеса по слепоочието.
— Не гори ли поне?
— Не, не. Може да се реже, да се дели на молекули даже, но тези молекули винаги ще са изключени от процеса на енергийна обмяна.
— И за чий хуй си рискувах живота тогава? — попита Иван и изключи диктофона.
— Не… не разбрах. — Глогер попипа големите си розови устни.
— И аз не разбрах нищо! — Иван въздъхна тежко, смъкна рязаната пушка от гърба си, извади един патрон и я зареди. — Кажи бе, скелет, ти би ли пратил брат си на смърт заради някаква си идиотска лазурна мас?
Глогер погледна окървавените тела в инкубатора.
— Не.
— И аз. — Иван стреля в челото му.
Мозъкът на Глогер се разпльока на монитора с инструкциите по проекта. Слепоочната му пластина тупна на мекия под.
Връщаха се по тъмно. Допотопният снегоход, правен още по времето на СССР, замаскиран отгоре с борчета, ги друсаше на североизток. Карпо караше. Мустафа беше стиснал между краката си сушен еленски бут, режеше от него дълги тънки парчета и ги раздаваше на останалите.
— Като се върнем, ще си поприказвам аз с Ванюта — изсумтя Иван. — Ние да не сме му подлоги на него!
— Може да не си разбрал нещо — каза Николай.
— Прочел съм повече книги от всички вас заедно. Той ни прати за ново оръжие, нали така?
— Да.
— А това какво е? — Иван ритна с валенката си чувала с лазурната мас.
— Ми ако точно това е оръжието? — попита Малкия Коля. — Глей как свети!
— Това е гориво за някакъв си реактор на Луната — мрачно отрони Иван.
— Ами некурвенското оръжие? — Фьодор зачовърка зъбите си. — Него къде го?
— На майка ти в путката. — Иван вдигна яката на кожуха си, отпусна се в ъгъла и заспа.
— Абе… — Сергей се почеса. — Трябваше курвенско да взимаме, като няма некурвенско. Видяхте ли им автоматите? „Циклоп“ се казват.
— Направо ме е страх да те слушам, братко Сергей — каза Николай и поклати глава. — Наистина ли си решил да се омърсиш? Да пипнеш курвенско? Да нарушиш завета?
— Не ща да се мърся, братко Николай. Обаче втора зима на еленско и кедрови орехи караме. Днеска целият НЗ се профукахме в тоя бункер. С какво ще ги стреляме тия елени, с хуя си ли? Преди май месец селитра изобщо не можем да изровим. Пак ли да ядем червеи като ланшната пролет?
— Ох, не ми говори за червеи, братко — измуча Фьодор. — По-добре на див чесън да караме, отколкото да се тъпчем с червеи.
— Оооох! — прозина се Малкия Коля. — И аз не знам как жив останах. Слава на Земята, точно навреме ни насочиха: таман бяха седнали да ядат. Иначе щяха да ни попилеят с техните циклопи. Като се приберем, ще целувам краката на брат Ванюта.
— Не ни насочи Ванюта, брат Алекс ни насочи.
— Той ли?
— Че той я! Кой друг вижда през твърдото?
— Мъдрец е той, Земята сила да му даде.
— Колко минахме, Карпо?
— Спи, братко — басово се обади Карпо от кабината. — Бавим се — срещу вятъра сме сега! И сняг забръска.
— Е, това поне е хубаво — ще заличи следите…
Стигнаха планината чак на разсъмване. Бялото северно слънце се показа само за малко над наръбения бял хоризонт. Осветената от него планина се извисяваше могъщо над околните хълмове. Широката є основа беше обрасла с кедър и лиственици, кръглият є връх блестеше, затрупан с девствен сняг.
Когато спряха в скривалището, умореният, подпухнал от безсъние Карпо изключи двигателя и каза:
— Стигнахме, слава на Земята. Ставайте!
Спящите братя се размърдаха.
— Ох, Земьо майчице, прибрахме ли се вече?
— Ма и ти, Карпо, като в майчина люлка ни докара…
— Ех, братя, пък аз пак лятото сънувах. И значи сме излезли за мечи ягоди, вървим през гората, а брат Марко пее ли, пее…
— Закъснели сме за храна, мен слушайте…
Всички слязоха от снегохода. Фьодор взе чувала с лазурната мас, която светеше и на слънце през грубото платно също както и на тъмно. Необикновената неземна светлина накара братята да млъкнат.
— Да… — Иван се изсекна на снега. — Може пък и да не сме се хабили за нищо. Чудно нещо е това.
