Той поклати глава и ме попита какво искам. Обясних му положението, но без да споменавам двамата елфи.
— Вярно, ние също дочухме, че ньоджанците се интересуват от Воала. Елфите не желаят да им продават от него. Обидени са им, задето църковните служители в Ньодж са ги обявили за демони от пъкъла. Но ако питаш мен, ньоджанците не са замесени в отмъкването на Воала. Вече имаме информация кой е виновен за това.
— Ами да, Гликсий Драконоубиеца — похвалих се аз и капитанът ме погледна разочаровано. — Вече се срещнах с него. А имате ли представа къде може да е Воалът?
— Не — отвърна капитанът. — Предполагам обаче, че е далеч от Тюрай.
Попитах го дали са открили убиеца на Атилан, а той се изхили.
— Вече си имаме един заподозрян и това си ти, Траксас.
— Стига де, знаеш, че не съм го убил.
— Може би. Но какво пречи да ти лепнат обвинението? Ако не открият някой по-подходящ, разбира се. Ритий ще се зарадва да те тикне в тъмницата. Пък и ньоджанският посланик непрестанно го притиска.
— Добре де, все пак не откри ли нещо подозрително?
— Очакваш прекалено много, Траксас. Искаш да ти кажа каквото знам, а не споделяш нищо. Защо трябва да ти помагам?
— Не те ли измъкнах веднъж изпод колелата на оркска колесница?
— Това беше много отдавна. Оттогава съм ти правил немалко услуги. Този път обаче си оплескал работата и Приятелският кръг ти праща главорезите си. Голяма каша. Хайде, изповядай се пред нас, Траксас, и може би ще мога да ти помогна. Инак оставаш съвсем сам.
Толкова успях да узная от капитана. Всъщност, каза ми, че напоследък в града се появил нов наркотик, много по-мощен от дуа. Викали му „ангелски хор“. Никой не знаел откъде се е взел.
— Изглежда, Керк си пада по него. Добре, капитане, щом отказваш да ми помогнеш, май ще трябва сам да намеря Воала. Наградата ще ми дойде добре.
— Само че ако разберем, че си замесен в открадването му, ще има да се чудиш как да профукаш наградата от затвора. От друга страна, ако онези от Приятелския кръг наистина смятат, че Воалът е у теб, най-добре да запретнеш ръкави и да го откриеш, преди да са си го поискали. Инак не бих дал и пукната пара за жалкия ти животец. Същото е в сила и ако до два дни не платиш на Юбакс петстотинте гурана, които му дължиш.
— Защо да се притеснявам? — Ухилих се нагло. — Нали зад гърба ми е Градската стража и тя ще ме защити дори от главорезите от Братството!
— Да бе, няма що. Ще те защитим, разбира се. Но ако питаш мен, май е време да изчезваш от града. Направиш ли го обаче, излиза, че ти си убил Атилан. Както и да го погледнеш, положението ти не е розово.
— Благодаря за успокоението, капитане.
Жегата започваше да става непоносима. Слънчевите лъчи за щастие се криеха зад високите шест етажа сгради от двете страни на улицата. В Тюрай е забранено да се строи над четири етажа. Твърде голяма става опасността от срутване. Но предприемачите подкупват префектурата и преторите и всеки си затваря очите.
По покривите бяха накацали столи — досадни дребни птички, толкова мързеливи, че дори не знам с какво се прехранват. Потях се като прасе, а уличниците изглеждаха уморени, сякаш са работили цяла нощ. Миришеше гадно и въобще денят си имаше всички предпоставки да бъде обявен за лош.
Чудесен ден да намина при Убийците.
10.
Кушни е най-западналата част на един град, който и без това се състои предимно от западнали райони. Тесните мръсни улички са запълнени с бордеи, свърталища на комарджии, полулегални магазинчета за дуа и кръчми със съмнителна репутация. По улиците се мотаят джебчии и проститутки, наркомани и бандити. Струва ми се проява на перверзен вкус, че Убийците са избрали тъкмо това място за своя щаб. Не че някой би посмял да ги нападне или обере — хората тук може да са престъпници, но не са глупаци.
— Изненадана съм от посещението ти — призна откровено седналата срещу мен жена с черно наметало. — Докладваха ни, че не си надарен с особена интелигентност, но не предполагахме, че си лишен напълно от нея.
Двамата с Ханама седяхме в просто мебелирана стаичка без никаква украса. Трябва да призная, че ми беше приятно да разговарям с нея. Доколкото бях осведомен, Ханама беше трета в йерархията на тяхната гилдия, или нещо подобно. В края на краищата подобни неща не подлежат на публикации във вестниците. Беше на около трийсет години, макар да бе трудно да определя с точност, тъй като лицето й бе скрито в сянката на качулката. Дребничка, с бледа, невидяла слънце кожа и приятен глас.
— Не беше кой знае какво да надвия заключващото заклинание на вратата — каза тя. — Следващия път просто не си прави труда.
Какво да й обяснявам — че и без това ми е трудно да задържа в главата си повече от две заклинания? Едва ли имаше смисъл да го обсъждаме.
— Не смятам, че се нуждая от каквато и да било защита — отвърнах. — В края на краищата аз нямам нищо общо с изчезването на Червения воал. Кой въобще измисли тази тъпотия?
Никакъв отговор.
— За какво им е притрябвал на Убийците?
— А ти защо смяташ, че ще ти отговоря?
— Просто си върша работата. Което включва и опазване на собствената ми кожа. Ако Приятелския кръг и Бог знае кой още смятат, че Воалът е у мен, животът ми не струва нищичко. Единственото, което ми остава, е да се скрия в кралската тъмница. Или да се наема за гребец на галерите.
Тя ме гледаше и мълчеше. Стана ми обидно.
— А може би трябва да докладвам на Градската стража за снощния инцидент — продължих по- нахално. — Консулът и преторите толерират Убийците, защото ги смятат за полезни. Но едва ли ще се зарадват, ако узнаят, че се опитвате да намерите Червения воал, който всъщност принадлежи на краля.
— Няма да допуснем никой да разпространява фалшива информация по наш адрес — отвърна Ханама.
— Аз също не бих желал да заставам в положението на разпространител на подобна информация. Между другото, знаеш ли нещо за открадването на Воала?
— Убийците не се занимават с незаконна дейност.
— Да бе, вие само трепете хора.
— Досега срещу нас не са повдигани обвинения — хладно каза Ханама.
— Естествено, има си хас. Тия, дето ви наемат, си имат и положение, и пари. Защо всъщност търсите Воала?
— Не го търсим.
— Сигурно си давате сметка, че цената му надхвърля трийсет хиляди гурана?
Ханама продължаваше да ме гледа със студено безразличие. Пак ми стана обидно.
— От хора като теб ми се гади. Стой далеч от мен, Ханама. Защото ако пак се мернеш у дома, ще се стоваря върху теб като зла прокоба.
Тя се изправи грациозно и кимна с надменно спокойствие.
— Разговорът ни приключи.
Май този път успях да я ядосам. Ама че глупак бях — да си играя с огъня.
— Само още един въпрос. Как го правите тоя номер с бледата кожа? Това козметика ли е, специална подготовка, или какво?
Ханама се пресегна и дръпна въженцето на звънчето. Влязоха двама млади убийци и ме изпроводиха до вратата.
— На това място му е нужно малко светлина — споделих с тях по пътя. — Що не сложите и няколко
