да те изоставя на съдбата ти, както препоръчва този хладнокръвен лицемер? Ще направя едничко усилие да те спася. Но пази се от неблагодарността! Защото, ако пак ме отритнеш, отмъщението ми не ще бъде по- малко от любовта ми. Не бива да се излага животът и честта на Боа Жилбер, където единствената му награда е презрението и упрекът.
Прецепторът едва се бе разпоредил за залата, когато при него дойде Конрад Мон-Фиче да му съобщи решението на Великия магистър веднага да започне съденето на еврейката-магьосница.
— Това трябва да е сън — каза прецепторът. — Та ние имаме много лекари евреи и не ги наричаме магьосници, макар да лекуват по чудотворен начин.
— Великият магистър не е на това мнение — каза Мон-Фиче. — И да ти кажа съвсем откровено, Алберт, без разлика дали е вещица, или не, по-добре е тази нещастна девойка да умре, отколкото орденът да загуби Брайън де Боа Жилбер или пък орденът да бъде разстроен от вътрешни несъгласия. Ти знаеш колко висок сан заема той, знаеш как се слави с военните си подвизи. Известно ти е колко ревностни последователи има между нашите братя. Но всичко това няма да му помогне пред Великия магистър, ако реши, че Брайън е съучастник, а не жертва на тази еврейка. Дори душите на дванадесетте племена на Израиля да бяха събрани само в нейното тяло, по-добре би било тя да загине сама, отколкото и Боа Жилбер да сподели съдбата й.
— Ей, сега го увещавах да я изостави — каза Малвоазен. — Но все пак има ли достатъчно основания, за да бъде осъдена тя като магьосница? Няма ли Великият магистър да промени решението си, като види колко слаби са доказателствата?
— Те трябва да се подсилят, Алберт — отвърна Мон-Фиче, — трябва да се подсилят. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам — отвърна прецепторът, — нито пък бих се поколебал да направя каквото и да било за преуспяването на ордена. Но много малко време имаме, за да намерим подходящи доказателства.
— Малвоазен, трябва да се намерят такива доказателства — каза Конрад. — Това ще бъде от полза и за ордена, и за тебе. Темпълстоу е бедна прецептория. Тази в Мезон Дьо е двойно по-богата. Известно ти е какво влияние имам пред стария ви началник. Намери хора, които биха свършили работата, и ставаш прецептор на Мезон Дьо в плодородното графство Кент. Какво ще кажеш?
— Между хората, които дойдоха тук с Боа Жилбер — рече Малвоазен, — двама души познавам много добре. Те бяха слуги на брат ми Филип де Малвоазен, после преминаха на служба у Фрон де Бьоф. Може да знаят някои случаи, когато тази жена се е проявявала като магьосница.
— Върви веднага да ги намериш. Имай пред вид, ако някоя и друга жълтица би поизострила паметта им, дай им.
— И за по-малко биха се заклели, че родната им майка е вещица — каза прецепторът.
— Бързай тогава — подкани го Мон-Фиче. — Процесът почва по обед. Не съм виждал началникът ни толкова да бърза, откакто осъди на изгаряне Хамед Алфаги, покръстен мюсюлманин, който по-късно се отказа от новата си вяра.
Тежката камбана на замъка бе ударила дванадесет, кога — то Ребека чу трополене на стъпки по тайната стълба, която водеше до стаята й. По шума личеше, че са няколко души, което по-скоро я зарадва, защото всяко зло, което би могло да я сполети, не я плашеше, както посещенията на свирепия и страстен Боа Жилбер. Вратата се отключи и в стаята влязоха Конрад и прецепторът Малвоазен, придружени от четирима пазачи, облечени в черно, с алебарди в ръка.
— Дъщеря на прокълнато племе! — каза прецепторът. — Стани и ни последвай!
— Къде ще ме водите — попита Ребека — и с каква цел?
— Девойко — отвърна Конрад, — не се полага да задаваш въпроси, а да се подчиняваш. Все пак бъди известена, че ще бъдеш изправена пред съда на Великия магистър на светия ни орден, където ще отговаряш за злодеянията си.
— Хвала на бога Аврамов! — възкликна Ребека и набожно скръсти ръце. — Името на съдия, макар и враждебно настроен към моя народ, е за мене име на закрилник. На драго сърце ще ви последвам. Разрешете ми само да се забуля.
Бавно и тържествено слязоха по стъпалата, преминаха дългия коридор и през сгъващи се врати влязоха в голямата зала, която Великият магистър временно бе превърнал в съдебна зала.
Долният край на просторното помещение бе изпълнен с оръженосци и селяни, които не без затруднение сториха път на Ребека, придружена от прецептора и Мон-Фиче и последвана от пазачите с алебарди, за да може тя да отиде до определеното й място. Като минаваше през тълпата със скръстени ръце и сведена глава, някой пъхна в ръката й късче хартия, което тя прие почти несъзнателно и продължи да го държи, без да пречете съдържанието му. Увереността че всред това внушително събрание все пак има някой приятел, й даваше смелост да се огледа и да разбере пред кого бе доведена. И така тя обхвана с поглед залата, която ще се постараем да опишем в следващата глава.
ГЛАВА XXXVII
Съдът, който щеше да съди невинната и нещастна Ребека, бе заел издигнатия в горния край на голямата зала подиум, който вече описахме, като почетно място, определено за най-височайшите обитатели или гости на старинните сгради.
На издигнатото кресло точно срещу обвиняемата седеше Великият магистър на Храма в широки бели одежди на едри дипли. В ръката си държеше мистичния жезъл, символ на ордена. При краката му имаше маса, на която седяха двама писари, свещеници на ордена. Техен дълг бе да направят официален протокол за станалото през този ден. Черното облекло, голите глави и смирените погледи на тези духовници рязко се отличаваха от войнствения вид на присъстващите рицари, на редовите обитатели на прецепторията и на онези, които придружаваха Великия магистър. В кресла, поставени малко по-ниско и по-назад от Великия магистър седяха четирима прецептори. А рицарите, които нямаха щастието да заемат такъв висок сан в ордена, бяха заели поставени още по-ниско пейки, на същото разстояние от прецепторите, на каквото последните стояха от Великия магистър. Зад тях, но все още на издигнатата част на залата, стояха оръженосците на ордена, облечени в бели дрехи от по-прост плат.
По лицата на всички в това внушително събрание се четеше голяма сериозност. Лицата на рицарите издаваха военна смелост, съчетана с подобаваща за духовници тържественост, особено сега, в присъствието на Великия магистър.
Останалият долен край на залата бе изпълнен със стражи, въоръжени с алебарди, и с други прислужници и последователи, дошли от любопитство да видят едновременно един Велик магистър и една вещица-еврейка. Почти всички тези прости хора бяха свързани с ордена и следователно носеха черно облекло. Но и селяните от околността бяха допуснати; Боманоар се гордееше, че дава възможност на колкото се може по-широк кръг от хора да присъстват и да се поучат, когато той раздава правосъдие. Големите му сини очи сякаш се разширяваха, когато оглеждаше зрителите, и той имаше гордия вид на човек, съзнаващ достойнството и въображаемото величие на ролята, която му предстоеше да играе.
