селяни, земевладелци и васали, които благославят чудната й способност, дарена от небето. Мнозина са тия, които могат да свидетелстват, че тя ги е излекувала с изкуството си, когато всякакви други средства, познати на хората, са се оказвали неуспешни. Но тя бе благословена от бога на Яков.
Боманоар се обърна към Мон-Фиче със зловеща усмивка.
— Виждаш ли, брате — каза той, — виждаш ли измамата на всеунищожаващият враг! Ето с какви примамки лови душите, предлагайки им кратко съществувание тука на земята в замяна на вечно щастие след смъртта. Добре казва святото ни правило — Semper percutiatur leo184. Да се опълчим срещу лъва! Долу разрушителя! — викна той, размахвайки своя мистичен жезъл, сякаш за да предизвика силите на мрака. — Дъщеря ти без съмнение прави чудеса — продължи той, като заговори отново на евреина — с думи и знаци, с тайнствени сили, с амулети и други кабалистични потайности.
— Не, свети и храбри рицарю — отвърна Исак, — главно с един чудотворен балсам.
— От кого научи тя тайната му? — попита Боманоар.
— Тайната й бе предадена от Мириам, една мъдра стара жена от нашето племе — отговори Исак неохотно.
— Ах ти, лъжливи евреино! — възкликна Великият магистър. — Не беше ли тя същата вещица Мириам, чиито ужасни магии са известни в целия християнски свят? — продължи възбудено той, като се кръстеше. — Тялото й бе изгорено на клада, а пепелта разпръсната във всички посоки на вятъра. Нека това се случи с мен и с моя орден, ако не постъпя по същия начин с ученичката й, дори по-лошо! Ще я науча аз да омагьосва и да изрича заклинания над воините на благословения Храм! Хей, Дамяне, изхвърли този евреин вън от портата; ако се съпротивлява или понечи да се върне, убий го. С дъщеря му ще постъпим, както повелява християнският закон и собственият ни висок сан.
Така горкият Исак бързо бе изведен и изхвърлен от прецепторията, без да обърнат и най-малко внимание на молбите, дори на предложенията му. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в дома на равина и да се помъчи по начини, посочени от него, да разбере какво смятаха да правят с дъщеря му. Досега той се страхуваше за нейната чест; сега дойде ред да трепери за живота й. Междувременно Великият магистър заповяда прецепторът на Темпълстоу да се яви при него.
ГЛАВА XXXVI
Алберт Малвоазен, председател или според езика на ордена прецептор на Темпълстоу, бе брат на онзи Филип Малвоазен, за когото вече на няколко пъти се говори в настоя — шия разказ, и бе като гореспоменатия благородник в тесен съюз с Брайън де Боа Жилбер.
Измежду развратените и безпринципни мъже, броят на които в Ордена на храма за съжаление бе твърде голям, Алберт от Темпълстоу заемаше лично място. Но за разлика от дръзкия Боа Жилбер, той умееше да покрива пороците и амбициите си с булото на лицемерието и външно да проявява фанатизъм, който дълбоко в себе си презираше. Ако Великият магистър не бе пристигнал толкова неочаквано, той нямаше да види нищо в Темпълстоу, което би загатнало за някакво отслабване на дисциплината. Сега, макар да бе издебнат и макар някои от нередностите му да бяха отчасти разкрити, Алберт Малвоазен слушаше с такова почитание и видимо разкаяние упреците на началника си и толкова бързо изправяше порицаните от него нередности, накратко казано, толкова успешно съумя да придаде аскетичен и дълбоко набожен вид на една обител, която до вчера се бе отдавала на разврат и удоволствия, че Лукъс Боманоар започна да си съставя по- добро мнение за морала на прецептора, отколкото бе склонен да приеме след първите си впечатления.
Но благоразположението на Великия Магистър бе доста разклатено, когато се научи, че Алберт бе приел в един манастир пленничка-еврейка, при това, както не без основание се опасяваше, любовница на един брат от ордена. Когато Алберт му се представи, той го погледна с необичайна строгост.
— В тази сграда, посветена на целите на светия Орден на храма — каза Великият магистър със строг тон, — се намира еврейка, доведена от един брат с вашето мълчаливо съгласие, господин прецептор.
Алберт Малвоазен бе дълбоко смутен, защото бяха затворили нещастната Ребека в една отдалечена и тайна част на зданието и бяха взели всички мерки, за да не се разчуе, че тя живее там. По мрачните погледи на Боманоар той веднага схвана, че е свършено с него и с Боа Жилбер, ако не съумее да отклони грозящата го буря.
— Защо мълчиш? — попита го Великият магистър.
— Позволено ли ми е да отговоря? — рече прецепторът с тон на най-дълбоко смирение, макар че въпросът му целеше единствено да му спечели малко време, за да подреди мислите си.
— Говори, разрешава ти се — отвърна Великият магистър, — говори и кажи известна ли ти е главата на светия ни декрет De commilitonibus Temli in sancta civitate, qui cum miserrimis muli’eribus versantur, propter oblectationem carnis185?
— В никакъв случай не бих могъл да се издигна до един пост в ордена, свети отче — отвърна прецепторът, — ако не знаех една от най-важните забрани.
— Тогава как стана, отново те питам, че си допуснал един брат да доведе любовница, и то любовница, която е еврейка-магьосница, в това свето място, за да го опетни?.
— Еврейка-магьосница! — повтори Алберт Малвоазен. — Ангелите небесни да ни закрилят!
— Да, брате, еврейка-магьосница — рече Великият магистър строго. — Това бяха думите ми. Смееш ли да отречеш, че Ребека, дъщерята на онзи мизерен лихвар Исак от Йорк и ученичка на мръсната вещица Мириам, сега — срамота е дори да се помисли и да се изрече, — сега се намира в твоята прецептория?
— Твоята мъдрост, свети отче — отвърна прецепторът, — помете мрака, който забулваше ума ми. Много съм се чудил как е възможно един толкова добър рицар като Брайън де Боа Жилбер да е тъй заслепен от чара на тази жена, която приех в този дом само за да им попреча да се сближат повече. Иначе близостта им щеше да се заздрави дотам, че да причини падението на храбрия ни, набожен брат.
— Значи, между тях още не е станало нищо, което да наруши клетвата му? — поиска да знае Великият магистър.
— Какво! Под този покрив? — възкликна прецепторът, като се прекръсти.
— Да ни опази света Магдалена и десетте хиляди девици! Не! Ако съм сгрешил, като я приех тук, то беше продиктувано от погрешната мисъл, че така ще мога да откъсна сляпо увлечения ни брат от еврейката. Това увлечение ми се виждаше толкова силно и неестествено, че си го обяснявах само като временна лудост, която би трябвало да лекуваме със състрадание, а не с упреци. Но откакто ти, с пресветата си мъдрост, откри, че тази безсрамница-еврейка е вещица, това може би напълно обяснява неговото безумно влюбване.
— Наистина! Наистина! — удиви се Боманоар. — Ето на, виждаш ли, Конрад, колко е опасно да отстъпва
