облеклото. В ръката си държеше особен абак или жезъл, символ на поста му, който обикновено се дава на тамплиерите, с широка закръглена горна част, на която бе издълбан кръстът на ордена в средата на кръг или орл, както го наричаха херолдите. Неговият другар, който придружаваше тази важна особа, носеше почти същото облекло, но крайната му почтителност към неговия началник показваше, че помежду им не съществува никакво друго равенство. Прецепторът, защото такъв бе неговият ранг, не ходеше редом с Великия магистър, а на малко разстояние зад него, достатъчно, за да може последният да му говори, без да обръща глава.
— Конрад — говореше Великият магистър, — скъпи мой другарю в битки и трудности, само на твоето вярно сърце мога да доверя скърбите си. Само на теб мога да кажа колко често, откакто дойдох в това кралство, съм пожелавал да изчезна и да се преселя при праведните. Как не видях едно нещо в Англия, което да радва окото ми, освен гробниците на нашите братя под тежкия покрив на църквата на тамплиерите в онази горда столица. „О, храбри Робърт де Poe!“ — възкликнах тайно, когато гледах статуите на добрите воини на кръста върху гробниците им. „О, достойни Уилиъм де Марешал! Отворете мраморните си килии и приемете при вашия покой един изнурен брат, който би предпочел да се бори със сто хиляди езичници, отколкото да бъде свидетел на упадъка на светия ни орден!“
— Вярно казвате — отвърна Конрад Мон-Фиче, — това е самата истина, уви. И нередностите на нашите братя в Англия са дори по-груби, отколкото на братята във Франция.
— Защото са по-богати — отговори Великият магистър. — Ще те моля за снизхождение, брате, ако сам се хваля. Ти знаеш какъв живот съм водил, как съм спазвал всяко правило на нашия орден, преборвайки се със сатанински духове и с дяволи в човешка плът, как повалях ревящия лъв, който броди навред и търси да разкъса и погълне някого. Повалях го като добър рицар и набожен духовник, където и да го срещна, както ни завеща свети Бернард в четиридесет и петата точка на нашия правилник177. Но кълна се в името на Светия храм. Ревността, която погълна цялото ми същество, целия ми живот, нещо повече, нервите и мозъка на костите ми — в името на същия този Свят храм ти се кълна, че освен тебе и неколцина други, които още спазват стария строг ред на нашия орден, не виждам хора, които бих могъл, без да насиля душата си, да свържа с това свято име. Какво изискват нашите закони и как ги изпълняват нашите братя? Те не бива да се гиздят със суетня, светски украшения, да носят пера на шлемовете си, да имат злато по стремената и юздечката. А сега по-пищно издокарани от бедните воини на храма никъде няма да срещнеш! По нашите закони им е забранено да ходят на лов със соколи, да стрелят по животни с лък или арбалет, да отговарят с вик на ловджийски рог или да пришпорват коня си по дивеч. А сега, има ли някъде обикновен лов или лов със соколи, или всякакъв вид празен спорт по горите и реките, тамплиерите са винаги между първите, готови да участвуват във всички тези празни суети! Всякакво четиво им е забранено, могат да четат само каквото разреши техният началник. Позволява им се само по време на храненето да слушат рецитации на свети текстове. А то какво! Ушите им само чакат да се подчинят на някой глупав менестрел, а очите им да разгадават безсъдържателни романи. Заповядано им бе да изкореняват магията и всякаква ерес. А ето, сега ги обвиняват, че изучават прокълнатите кабалистични тайни на евреите и магията на сарацините поганци. Предписана им бе проста храна — корени, чорби, каши, месо само три пъти седмично, защото постоянното ядене на месо причинява позорно рушение на тялото, а всъщност трапезите им се огъват от изискани гозби. Предвиждаше се да пият вода. А сега всеки гуляйджия се хвали, че можел да пие като тамплиер. Та същата тази градинка, в която изобилстват редки билки и дървета, изпратени от далечни източни страни, по би подхождала за харема на някой емир-неверник, отколкото за местенце, определено от монаси-християни за отглеждане на скромни билки. Ах, Конрад! Да можехме да кажем, че с това се изчерпва отслабването на дисциплината! Тебе ти е добре известно, че на нас ни бе забранено да приемаме набожните жени, които първоначално се числяха като сестри в нашия орден, защото, както гласи четиридесет и шестата глава, Исконният враг е отклонил мнозина от правилния път за рая само защото са общували с жени. Нещо повече, в последната глава, която е, тъй да се каже, завършек, поставен от блажения основател на нашия орден, на пречистото и неопетнено учение, което той ни завеща, в тая глава ни се забранява да целуваме дори майка си и сестрите си: ut omnium mulierum fugiantur oscula178. Срам ме e да говоря, срам ме е дори да помисля за покварата, която ни залива досущ като потоп. Духовете на нашите пречисти основатели, духовете на Хю де Пайен и Годфри де сент Омер и на пресветите седем души, които за пръв път се събраха, за да посветят живота си в служба на Храма, дори тези духове са смутени и не могат спокойно да се наслаждават на рая. Виждал съм ги, Конрад, нощно време във виденията си: светите им очи ронеха сълзи заради греховете и лудостта на техните братя и за гнусния и позорен разкош, в който живеят. „Боманоар — ми казват те, — ти спиш, събуди се! На Храма е легнало петно, ярко и гнусно като петно, останало от докосването на прокажен по стените на заразените домове в старо време. Воините на Кръста, които трябва да избягват погледите на жени като погледа на базилиска179, живеят открито в грях не само с жени от собствената си раса, но и с дъщерите на проклетите поганци и на още по-проклетите евреи. Боманоар, ти спиш! Вдигни се и защити делото ни! Убий грешниците, както мъжете, така и жените! Хвани главнята на Финей!“ Видението изчезна, Конрад, но като се събудих, все още чувах дрънченето на доспехите им и сякаш още виждах как се развяват белите им мантии. Както ми наредиха, тъй ще постъпя: решен съм да изчистя петното на Храма. И нечистите камъни, заразени от проказа, ще махна, ще ги изхвърля навън от зданието.
— Все пак помисли си добре, свети отче — каза Мон-Фиче, — заразата е проникнала дълбоко с течение на времето, станала е обичайно нещо. Гледай да действаш предпазливо в реформите си, както е справедливо и разумно.
— Не, Мон-Фиче — отвърна строгият старец. — Аз трябва да действам рязко и внезапно. Сега се решава съдбата на ордена. Трезвостта, предаността и набожността на нашите предшественици ни спечелиха мощни приятели; нашата надменност, богатствата ни, охолството, в което живеем, станаха причина срещу нас да се надигат силни врагове. Трябва да изхвърлим тези богатства, които изкушават принцове; трябва да се откажем от надменността си, която ги дразни; трябва да премахнем разюздаността сред нашите братя, която възмущава целия християнски свят! Иначе — помни ми думите — орденът на тамплиерите ще бъде разрушен из основи и името му ще бъде забравено от народите.
— Бог да ни предварди от подобно нещастие! — каза прецепторът.
— Амин — заключи Великият магистър тържествено. — Но трябва да заслужим неговата помощ. Казвам ти, Конрад, че нито небесните, нито земните сили ще търпят повече злините на това поколение. Сведенията ми са достоверни — почвата, на която се издига нашата сграда, вече не е здрава и всяка притурка към сградата на нашето величие само ще допринесе за по-скорошното й сгромолясване. Трябва да се върнем назад, да се покажем верни защитници на кръста, като жертваме за званието си не само кръвта и живота си, не само сластолюбието и пороците си, но и охолството, удобствата и естествените си чувства. Трябва да действаме като хора, убедени, че много от удоволствията, които може да са законни за другите, са забранени на заклетия воин на Храма.
Точно тогава в градината влезе един оръженосец, облечен в износени дрехи — кандидатите за този монашески орден носеха като послушници захвърлените остарели дрехи на рицарите, — и с дълбок поклон застана мълчаливо пред Великия магистър и зачака разрешение да каже по каква работа идва.
— Не ти ли прави по-добро впечатление — каза Великият магистър, — като гледаш този Дамян, облечен в дрехи, които изразяват християнско смирение, да застава пред началството си в почтително мълчание? А едва преди два дни същият този глупак бе издокаран в шарена дреха, наперен и горд като папагал! Говори, Дамяне, разрешавам ти. Какво имаш да ми кажеш?
— Пред портата има един евреин, който иска да говори с брата Брайън де Боа Жилбер, благородни и свети отче — каза оръженосецът.
— Добре стори, че ми съобщи — отвърна Великият магистър. — В наше присъствие един прецептор е като обикновен брат на нашия орден, който няма право да ходи, където си иска, а трябва да изпълнява волята на своя Магистър, както се казва в устава: „Щом ме чу, той ме послуша“. Особено важно е за мен да науча какво върши този Боа Жилбер — добави той, обръщайки се към събеседника си.
— Той минава за храбър и доблестен — каза Конрад.
— С право го считат за храбър — продължи Великият магистър. — Само по храбростта си не сме изпаднали по-долу от предшествениците си, героите на Кръста. Но брат Брайън стана член на нашия орден като мрачен и разочарован човек, подтикнат, струва ми се, да приеме обета ни и да се откаже от света не
