Разказът ни сега се връща при Исак от Йорк. Възседнал муле, подарено му от разбойника, и придружен от двама високи селяни, които бяха негови водачи и същевременно пазачи, евреинът бе потеглил за прецепторията в Темпълстоу, за да се опита да освободи дъщеря си. Прецепторията бе само на един ден път от разрушения замък Торкилстън и той се надяваше да стигне там преди мръкване. След като освободи водачите си на края на гората и ги възнагради с по един сребърник, той продължи нататък със скорост, каквато му позволяваше голямата му умора. Но силите му го изоставиха още когато бе на четири мили от прецепторията. Остри болки пронизаха гърба и крайниците му, а след като телесните мъки засилиха големите му душевни страдания, той се видя в невъзможност да продължи по-далеч от едно малко пазарно градче, където живееше един равин, изтъкнат медик и добър негов познат. Натан бен Израел прие изстрадалия си сънародник с предписаната по закона им любезност, която евреите винаги проявяваха един към друг. Той настоя Исак да си почине и му даде най-добрите за онова време лекарства срещу треската, която след толкова ужаси, умора, терзания и скръб бе повалила нещастния старик.
На следното утро, когато Исак се готвеше да стане и да продължи пътя си, Натан се възпротиви в качеството си на негов домакин и лекар. Това можело да му струва живота — казваше той. Но Исак отвърна:
— Това, което ме кара да отида в Темпълстоу още сега, е по-важно от живота и смъртта.
— В Темпълстоу! — извика изненадан неговият домакин. Той отново премери пулса му, после си промърмори:
— Треската му е попреминала, но сякаш умът му е разстроен и той не е съвсем на себе си.
— А защо не в Темпълстоу? — попита неговият пациент. — Съгласен съм, Натане, че той е дом на хора, за които презрените чада на обетованата земя са само пречка и трън в очите. Но тебе ти е известно, че важни търговски въпроси понякога ни карат да спохождаме тези кръвожадни назаряни-войници и да посещаваме прецепториите на тамплиерите, както и командориите176 на рицарите-хоспиталиери, както ги наричат.
— Знам — каза Натан, — но знаеш ли, че Лукъс де Боманоар, началникът на техния орден, когото наричат Велик магистър, сега се намира в Темпълстоу?
— Не, не знаех — отвърна Исак. — В последните писма братята ни в Париж ни съобщиха, че бил там и молел Филип за помощ срещу султан Саладин.
— Оттам дошъл в Англия за братята от ордена му — каза бен Израел. — Той идва сред тях със здрава, протегната десница, за да ги надзирава и наказва. Лицето му гневно гледа на онези от тях, които са нарушили дадената клетва, и велик е страхът на тези синове на Велиала. Не може да не си чувал името му!
— Много добре ми е известно — рече Исак. — Християните считат този Лукъс Боманоар за човек, който е готов да убива за всеки параграф на назарянските закони. Нашите братя го наричат свиреп убиец на сарацините и жесток тиранин към чадата на обетованата земя.
— Имат право така да го наричат — отговори Натан лекарят. — Други тамплиери могат да се отклонят от намеренията си, подтиквани от жаждата си за удоволствие или ако ги подкупят с обещания за злато и сребро. Но Боманоар е човек от по-друго тесто — той мрази чувствеността, презира богатството и се стреми към онова, което наричат короната на мъченичеството — дано богът на Якова бързо му я прати, на него и всички останали! Този горд човек е разперил тежката си десница най-вече над чадата юдейски, както свети Давид над Исав, брата на Яков, и за него убийството на евреин е жертвоприношение, еднакво благовонно като смъртта на сарацинец. Той дори е казал безбожни и неверни неща за лечебните свойства на нашите лекарства, като че ли са оръжие на сатаната — дано бог го накаже!
— И въпреки всичко — рече Исак — аз трябва да се представя в Темпълстоу, макар лицето му да е заприличало на огнена пещ, опалена седем пъти.
Тогава той обясни на Натан причината за спешното си пътуване. Равинът го изслуша с интерес и изрази съчувствието си по еврейски обичай, като разкъса дрехите си и каза:
— О, дъще моя! О, дъще моя! Тежко на красавицата на Сион! Тежко на робството на Израел!
— Сега виждаш в какво положение се намирам и че не мога да се бавя — продължи Исак. — Може пък присъствието на този Лукъс де Боманоар, техния началник, да отклони Брайън де Боа Жилбер от злото, което замисля, и тогава той може би ще ми върне любимата ми дъщеря Ребека.
— Иди — каза Натан бен Израел, — прояви мъдрост, защото мъдростта помогна на Данаил в ямата на лъвовете, в която го хвърлиха. Пожелавам ти успех, нека нещата се развият, както ти искаш. Все пак, ако е възможно, гледай да не се срещнеш с Великия магистър, защото нищо не му доставя по-голямо удоволствие, отколкото по всяко време на деня да позори народа ни. Може би, ако ти се удаде да говориш насаме с Боа Жилбер, по-лесно да успееш да го убедиш. Защото разправят, че сред проклетите назаряни в прецепторията има разногласие — дано се провалят съвещанията им и да бъдат опозорени! Но сетне, брате, непременно се върни при мен, все едно, че се връщаш в бащиния си дом, и ми кажи как е минала цялата работа. От сърце се надявам, че ще доведеш със себе си Ребека, ученичката на мъдрата Мириам, чиито лечения християните клеветят, като изкарват, че са плод на черна магия.
Исак се прости с приятеля си и един час по-късно се озова пред прецепторията Темпълстоу.
Тази обител на тамплиерите се намираше сред хубави ливади и пасища, които бившият набожен прецептор бе дарил на ордена. Беше здрава и добре укрепена сграда — нещо, което тези рицари никога не пренебрегваха — което бе особено необходимо през смутните времена в Англия. Двама души, облечени в черно и въоръжени с алебарди, пазеха подвижния мост, а други в същите мрачни ливреи сновяха напред- назад по стените с бавен погребален ход и приличаха много повече на привидения, отколкото на войници. Низшите чинове на ордена носеха черно облекло, откакто се разбра, че в планините на Палестина са се събрали много лъжливи братя с бели одежди като на рицарите и оръженосците, които наричали себе си тамплиери, но с поведението си позорели ордена. От време на време някой рицар прекосяваше двора в дългата си бяла мантия, с наведена на гърдите глава и скръстени ръце. Ако случайно се срещнеха, те си разменяха бавен, тържествен и безмълвен поздрав. Защото такъв бе редът на ордена им, основавайки се на светите писания — „В многословие не ще избегнеш греха“ и „Езикът е властен над живота и смъртта“. Накратко казано, строгата, аскетична дисциплина на ордена, която от толкова време бе заменена със снизходително отношение към разточителството и разврата, сякаш внезапно бе възстановена под зоркото око на Лукъс Боманоар.
Исак се спря пред портата, за да помисли как да си осигури най-добър прием. Той много добре съзнаваше, че възраждащият се фанатизъм на ордена нямаше да бъде по-малко опасен за нещастното му племе, отколкото развратът им; че в единия случай предмет на омраза и преследване щеше да бъде неговата религия, а в другия — богатството му би го изложило на безпощадно подтисничество.
Междувременно Лукъс Боманоар се разхождаше в една градинка на прецепторията, разположена в пределите на външните укрепления, и водеше сериозен и поверителен разговор с един брат от ордена си, който бе дошъл с него от Палестина.
Великият магистър бе човек в напреднала възраст, както свидетелстваха дългата му посивяла, брада и рунтавите му посивели вежди, надвиснали над очи, чийто плам годините не бяха успели да угасят. Някога страшен воин, слабите му, строги черти още бяха запазили свиреп войнствен израз; аскет и фанатик, той носеше отпечатъка на дългото изнурително въздържание и духовната гордост на самодоволния. В строгите черти на лицето му се примесваше нещо поразително и благородно, което навярно се дължеше на важната роля, която високият му пост му налагаше да играе сред монаси и принцове, и на върховната власт, която упражняваше над храбрите рицари от благородно потекло, обединени под законите на ордена. Той беше Висок на ръст и въпреки възрастта си и дългите години на труд ходеше изправен и с величествена походка. Бялата му мантия от плат, наречен по онова време бърел и ушита точно по мярка с характерния за ордена осмоъгълен кръст от червен плат на лявото рамо, падаше в строги и правилни дипли, според предписанията на самия св. Бернард. Никаква катерича кожа, нито хермелин украсяваха дрехата му. Но от уважение към възрастта му, а това бе разрешено от устава на ордена, дрехата на Великия магистър бе подплатена и украсена с мека агнешка кожа, обърната навън. Това бе най-голямото отклонение от правилника, което Великият магистър можеше да си позволи, защото по онова време кожите се смятаха за най-голям лукс в
