Сихон, царят на аморитяните, падна под меча на нашите прадеди! Той сигурно ще вземе като плячка и награда златото и среброто им, бойните им коне и стоманените им брони.
Достойният евреин проявяваше същата загриженост при всяка среща и рядко пропускаше да пресметне набързо стойността на коня и доспехите, спечелени от победителя при всеки нов успех. Следователно успехът на Обезнаследения рицар бе следен с немалък интерес и от хората, които седяха край тази част на игрището, дето бе спрял сега.
Дали защото не можеше още да реши, или поради друга някоя причина за колебание, победителят на деня стоя неподвижен повече от една минута, докато погледите на безмълвната публика бяха приковани върху него. После той наведе бавно и грациозно копието си и постави короната пред краката на хубавата Роуина. Веднага гръмнаха тромпетите и херолдите провъзгласиха лейди Роуина за кралица на красотата и любовта през следващия ден, като заплашиха с подходящи наказания всички, които откажат да се подчинят на нейната власт. После те повториха повика си: „Щедрост!“ и Седрик в изблика на радостта си им отвърна с богат дар, към който Ателстън прибави, макар и по-бавно, друг също така богат.
Ропот се зачу между норманските дами, които не бяха свикнали да се дава предпочитание на една саксонска красавица, също както норманските благородници не бяха свикнали да понасят поражение във въведените от самите тях рицарски игри. Но това недоволство бе заглушено от виковете на народа: „Да живее лейди Роуина, избраната законна кралица на любовта и красотата!“ Към тях се присъединиха и викове от седящите по долните редици: „Да живее саксонската принцеса! Да живее потомството на безсмъртния Алфред!“ Колкото и да бяха неприятни тези викове за принц Джон и заобикалящите го, той въпреки това се видя принуден да потвърди избора на победителя. Като нареди да му доведат коня, той стана от трона си. Яхвайки дребния си испански кон, той навлезе в арената, придружен от свитата — си. Принцът се спря за момент пред галерията на лейди Алиша, на която изрази почитанията си, забелязвайки същевременно:
— Кълна се във всичко свято, господа, че ако бойните подвизи на рицаря доказаха, че той има здрави ръце и мускули, то изборът му също така недвусмислено доказа, че очите му съвсем не са от най- острите.
В този случай, както и през целия си живот, Джон имаше нещастието да не разбира достатъчно добре характера на хората, На които искаше да се хареса. Уолдемар Фицърс бе по-скоро обиден, отколкото поласкан, че принцът така явно изрази мнението си, че дъщеря му е била пренебрегната.
— Не познавам друго тъй ценно и неотменно рицарско право — каза той — от това всеки свободен рицар да си избере дамата на сърцето по своя собствена преценка. Моята дъщеря не търси да бъде отличена от когото и да било. Със собствената си личност и в собствената си среда тя винаги ще получава в пълна мяра това, което й се дължи.
Принц Джон не отговори нищо. Пришпорвайки коня си, сякаш за да излее върху него гнева си, той принуди животното с няколко скока да стигне до ложата, където седеше лейди Роуина, в чиито крака още лежеше короната.
— Приемете, красавице — каза той, — този символ на вашата кралска власт, пред която никой не се прекланя тъй искрено, както ние сам, Джон Анжу. И ако благоволите днес с вашия благороден баща и вашите приятели да удостоите с присъствието си нашия банкет в замъка Ашби, ние ще можем да опознаем кралицата, на която посвещаваме утрешния ден.
Роуина не каза нищо, а Седрик отговори вместо нея на родния си саксонски език.
— Лейди Роуина не знае езика, с който да отвърне на вашата вежливост и да изпълни ролята си на вашето празненство. И аз, и благородният Ателстън от Кънингзбърг говорим само езика на нашите прадеди и следваме техните обичаи. Затова с благодарност се отказваме от любезната покана на ваше височество за банкета. Утре лейди Роуина ще заеме мястото, за което е посочена по свободния избор на рицаря- победител, потвърден от акламациите на народа.
С тези думи той вдигна короната и я постави на главата на Роуина в знак, че тя приема дадената й временна власт.
— Какво разправя той? — запита принц Джон, преструвайки се, че не разбира саксонски език, който всъщност владееше добре. Повториха му на френски смисъла на Седриковите думи.
— Добре — каза той, — утре ние сами ще заведем тази безмълвна кралица на почетното й място. Вие поне, рицарю — прибави той, обръщайки се към победителя, който още стоеше до ложата — ще дойдете днес на нашия банкет, нали?
Рицарят, проговаряйки за пръв път, тихо и набързо се извини с това, че е уморен и че трябва да се подготви за утрешната среща.
— Добре — каза принц Джон високомерно, — макар че не сме свикнали на подобни откази, ще се помъчим да смелим храната си, както можем, без да бъдем удостоени с присъствието на най-смелия в борбата и избраната от него кралица на красотата.
С тези думи той се приготви да напусне арената с блестящата си свита и когато обърна коня си да тръгне, това бе злак за разотиването на всички зрители.
Но злопаметността характерна за накърнената гордост, особено когато е съчетана с осъзната липса на заслуги, накара Джон, след като бе направил едва три крачки, да се обърне и да стрелне с поглед, изпълнен с жестока неприязън, селянина, който го бе раздразнил по-рано през този ден. После, заповяда на войниците, които стояха наблизо:
— С риск на живота си да не оставите този човек да се измъкне!
Свободният селянин срещна гневния поглед на принца със същото неизменно спокойствие, което отличаваше държането му и по-рано, и каза с усмивка:
— Нямам намерение да напускам Ашби преди други ден — трябва да видя как умеят да стрелят хората от Стафърдшир и Лестършир, защото в горите на Нийдуд и Чарнуд сигурно израстват добри стрелци.
— Да — каза принц Джон на свитата си, а не пряко в отговор на думите му, — аз ще видя как умее да стреля той със своя лък и тежко му, ако неговото изкуство не оправдае нахалството му.
— Крайно време е — рече де Брейси — да се обуздае вироглавството на тези селяци с някой добър пример.
Уолдемар Фицърс, който вероятно считаше, че неговият покровител не е избрал най-подходящия път към сърцата на народа, само сви мълчаливо рамене.
Принц Джон пак тръгна към изхода на игрището и всички започнаха да се разотиват.
По различни пътища, според мястото, откъдето бяха дошли, на различни по брой групи зрителите потеглиха из равнината. Най-голямата част от тях се стече към град Ашби, където много от високопоставените лица бяха разквартирувани в замъка, а други бяха намерили Подслон в самия град. Между тях бяха и повечето от рицарите, участвали вече в турнира или възнамеряващи да участвуват на следващия ден. Като яздеха бавно и се разговаряха за станалото през деня, те бяха приветствани с високи викове от народа. Със същите овации бе посрещнат и принц Джон, макар че те се дължаха повече на великолепието на облеклото и свитата му, отколкото на обич към собствената му личност.
По-искрени и по-всеобщи, както и по-заслужени бяха акламациите, отправени към победителя на деня, докато най-после той, в желанието си да избегне по-нататъшното внимание на народа, прие любезното предложение на церемониал-майсторите да се възползува от една от шатрите на края на арената. След като той се оттегли, мнозина от зрителите, които още се бавеха около арената, за да го гледат и да гадаят кой е, също се разпръснаха.
Глъчката на шумното сборище от хора, събрани на едно място и движени от същите събития, сега се замени с далечното ехо на гласове от различни групи, разотиващи се по всички посоки, а скоро и те заглъхнаха съвсем. Не се чуваше вече никакъв звук освен гласовете на слугите, които сваляха драпериите и възглавниците от галериите, за да ги приберат на безопасно място за през нощта, и се караха помежду си за полупразните бутилки вино и останките храна, която бе поднасяна на зрителите.
Вън от арената бяха построени няколко ковачници, които започнаха да блещукат в здрача; в тях цяла нощ щяха да се трудят оръжейниците, за да поправят броните за утрешния ден.
Силна охрана от войници, сменявана на всеки два часа, заобикаляше арената и бдеше през цялата нощ.
ГЛАВА X
