Не остава никаква лихва за парите. Пък и хубавият кон може да е пострадал нещо в днешните борби. Ох, каква тежка и опасна борба бе! Ездачи и коне се сблъскваха като дивите бикове на Башан! Сигурно конят е пострадал нещо.
— А пък аз ти казвам — отвърна Гърт, — че той е здрав и читав. Можеш още сега да го видиш в конюшнята си. Казвам ти пак, осемдесет сребърника са достатъчни за бронята и смятам, че думата на един християнин струва колкото думата на един евреин. Ако не приемеш осемдесет, ще върна тази торба (и той подрънка парите в нея) на господаря си.
— Недей, недей — каза Исак, — сложи тука талантите, шекелите74, осемдесетте сребърника и ще видиш, че щедро ще те възнаградя.
Най-после Гърт се подчини и след като отброи осемдесет сребърника на масата, евреинът му даде разписка за коня и бронята. Ръката му трепереше от радост, докато увиваше първите седемдесет сребърника. Последните десет той преброи много бавно, като се спираше и си приказваше нещо, поемайки всяка монета от масата и спускайки я в кесията си. Като че ли алчността му се бореше с по-добрите му импулси и го караше да прибира сребърник след сребърник, докато щедростта му го подтикваше да върне поне една част на своя благодетел или да подари нещо на посредника му. Думите му бяха приблизително следните:
— Седемдесет и един, седемдесет и два — господарят ти е добър момък, — седемдесет и три — прекрасен младеж, — седемдесет и четири — тази монета е малко очукана по края тази пък ми изглежда малко ексик на тегло, — седемдесет и шест — ако някой път господарят ти има нужда от пари, нека дойде при Исак от Йорк, — седемдесет и седем, — разбира се с гаранция. — Тук той направи значителна пауза и Гърт започна да се надява, че последните три сребърника може би ще избягнат съдбата на останалите, но броенето продължи: — Седемдесет и осем — ти си добър човек, — седемдесет и девет — заслужаваш и ти нещичко…
Тук евреинът пак се спря и погледна последната монета очевидно с намерение да я даде на Гърт. Той я претегли на върха на пръста си и я пусна на масата, за да иззвънти. Ако звукът й се бе оказал по-глух и тежестта поне мъничко под нормалната, щедростта му щеше да надделее, но за нещастие на Гърт монетата бе дебела, наскоро сечена, тежеше малко повече от нормалното и прозвъня ясно и чисто. На Исак не му даде сърце да се раздели с нея и я пусна ужким разсеяно в кесията с думите:
— Осемдесет — това попълва сумата. Надявам се, че господарят ти щедро ще те възнагради. Ти сигурно имаш още монети в кесията — прибави той с жаден поглед към торбата.
Гърт се ухили — той не можеше истински да се засмее — и отвърна:
— Горе-долу още толкоз, колкото ти сега преброи тъй внимателно. — После сгъна грижливо разписката, сложи я под шапката си и прибави: — Мисли му за брадата си, евреино, ако кажеш, че не е предостатъчно.
Той си наля още една чаша вино, без да чака покана, и напусна безцеремонно стаята.
— Ребека — каза евреинът, — този човек малко ме надхитри. Ама все пак господарят му е добър момък и аз много се радвам, че е спечелил злато и сребро с бързия си кон и здравото си копие, което също като копието на Голият филистимлянин е здраво като кросно.
Като се обърна да чуе отговора на Ребека, той видя, че тя бе напуснала стаята, докато той се пазареше с Гърт.
В това време Гърт бе вече слязъл по стълбите и се луташе да търси изхода в тъмното преддверие, когато една облечена в бяло фигура, осветена от малка сребърна лампа, която носеше в ръка, му даде знак да я последва към една странична стая. Гърт не се подчини на тази покана с особена охота. Когато имаше да се бори само със земни сили, той беше буен и груб като див глиган, но затова пък изпитваше характерния за саксонците ужас от кошути, горски духове, жени в бяло и всички други суеверия, които прадедите му бяха донесли със себе си от дивите германски гори. При това той си припомни, че се намира в къщата на евреин, а освен другите неприятни качества, които народът приписваше на евреите, на тях гледаха и като на хора, вещи в магията и заклинанията. Въпреки това след минутно колебание той се подчини на поканата на бялата фигура и я последва в посочената от нея стая, където за свое радостно учудване видя, че водачката му бе красивата еврейка, която бе видял на турнира и преди малко в стаята на баща й.
Тя го разпита за подробностите по сделката му с Исак, които той повтори точно.
— Моят баща само се е пошегувал с тебе, добри човече — каза Ребека. — Той дължи много повече на господаря ти за добрината му, отколкото може да се заплати с бронята и коня, даже и да се удесетори цената им. Каква сума плати на баща ми ей сега?
— Осемдесет сребърника — рече Гърт, изненадан от този въпрос.
— В тази кесия — каза Ребека — ще намериш сто. Върни на господаря си това, което е негово, а с остатъка обогати себе си. Бързо, върви си, не се бави да ми благодариш! И внимавай, като минаваш по улиците на този шумен град, където лесно можеш да изгубиш и товара си, и живота си. Рубен — прибави тя, като плесна с ръце, — освети пътя на този непознат и не забравяй да заключиш и да залостиш вратата след него.
Рубен, чернокос и чернобрад евреин, дойде в отговор на повикването й с факла в ръка; той отвори външната врата на къщата, преведе Гърт през покрит с плочи двор и го пусна да излезе през един малък отвор на портата, която затвори след него с резета и вериги, подходящи за портата на затвор.
— Кълна се в свети Дънстън — рече Гърт, докато вървеше, препъвайки се по тъмната уличка, — това не е еврейка, а ангел небесен. Десет сребърника от смелия ми млад господар, двадесет от този бисер на Сиона! О, щастлив ден! Още един такъв ден, Гърт, и ти ще се Освободиш от крепостничество и ще бъдеш свободен като благородник. Тогава аз ще захвърля свинарския си рог и гегата си, ще взема меч и щит като свободен човек и ще следвам младия си господар до смърт, без да крия ни лицето, ни името си.
ГЛАВА XI
Нощните приключения на Гърт още не бяха свършили; подобни мисли започнаха да му идват на ум, когато, преминал няколко разпръснати къщи край селището, той се озова в един хлътнал селски път, стръмните брегове на който бяха обрасли с лещак и див чимшир; тук-там нискостеблени дъбове преплитаха клони над него. Пътят беше дълбоко изровен и развален от колите, които неотдавна бяха возили най- различни неща за турнира. Беше тъмно, бреговете на пътя и храстите не пропускаха светлината на пълната луна.
Откъм селището долитаха далечни звуци на веселба, примесени от време на време със силен смях, викове и едва доловими откъслечни дивашки мелодии. Всички тези звуци, израз на настъпилото в града безредие, вследствие на сбралите се в него войни-благородници и разпуснатата им прислуга, възбуждаха у Гърт безпокойство. „Права беше еврейката — си каза той. — Бог и свети Дънстън да ми са свидетели, де да
