Обезнаследения рицар едва стигна шатрата и мнозина оръженосци и пажове си предложиха услугите да му помогнат да си свали бронята, да му донесат чисти дрехи и да го освежат с баня. Може в дадения случай тяхното усърдие да бе подсилено от любопитство, защото всички желаеха да узнаят кой е рицарят, който пожъна толкова лаври и бе отказал дори по нареждане на принц Джон да повдигне шлема си или да съобщи името си. Но тяхното натрапчиво любопитство не бе задоволено. Обезнаследения рицар отказа да се възползува от каквато и да било помощ освен от помощта на собствения си оръженосец или по-скоро телохранител, един мъж с вид на селяк, който, загърнат с пелерина от тъмен филц и с глава и лице, наполовина скрити под норманска шапка от черна кожа, изглежда, пазеше своето инкогнито също така ревниво, както и господарят му. Когато всички други бяха отстранени от палатката, той освободи господаря си от по-тежките части на бронята и въоръжението му и му поднесе храна и вино, които рицарят охотно прие след умората през този ден.
Едва-що рицарят бе свършил бързата си вечеря, когато слугата му извести, че четирима души, всеки един от които водеше по един африкански кой, желаят да говорят с него. Обезнаследения рицар бе заменил бронята си с дълга мантия, каквато обикновено носеха хората с неговото положение. Качулката на мантията покриваше лицето напълно, ако човек пожелаеше това, също като наличник на шлем. Но сега здрачът, който бързо се спускаше, правеше това прикритие излишно, то бе необходимо само за хора, на които лицето му е твърде добре познато.
Затова Обезнаследения рицар смело излезе пред шатрата си и намери да го чакат там оръженосците на норманите, които лесно разпозна по червеникавите и черни дрехи. Всеки един от тях водеше бойния кон на господаря си, натоварен с бронята, с която бе участвал в турнира.
— Съгласно законите на рицарството — започна първият — аз, Болдуин де Ойли, оръженосец на прославения рицар Брайън де Боа Жилбер, предлагам на вас, който засега се нарича Обезнаследения рицар, коня и бронята, носена от споменатия Брайън де Боа Жилбер на днешния турнир, предоставяйки на вашето великодушие да ги задържите или да поискате откуп за тях, както ви е угодно — защото такъв е законът на борбата.
Другите оръженосци повториха почти същата формула и спряха в очакване отговора на Обезнаследения рицар.
— За вас четиримата, господа — отвърна рицарят, обръщайки се към всички освен към първия, — и за вашите почтени и храбри господари, аз имам един общ отговор. Предайте почитанията ми на благородните рицари, вашите господари, и им кажете, че бих постъпил лошо, ако ги лиша от конете и броните, които никога не могат да служат на посмели воини. Бих желал да можех с това да свърша съобщението си до тези храбри рицари. Но тъй като аз наистина съм обезнаследен, принуден съм да бъда задължен на вашите господари и да поискам те по собствена угода да откупят своите коне и доспехи, тъй като тези, които аз сам нося, едва ли мога да считам за своя собственост.
— Ние всички сме упълномощени — отвърна оръженосецът на Реджиналд Фрон де Бьоф — да ви предложим по сто сребърника откуп за тези коне и доспехи.
— Достатъчно е — каза Обезнаследения рицар, — нуждата ме принуждава да приема половината от тази сума; останалите пари разделете наполовина помежду си, господа оръженосци, а половината раздайте на херолдите и придружителите, на певците и слугите.
Оръженосците свалиха шапки и с дълбок поклон изразиха благодарността си за тази любезност и щедрост, твърде необикновени за онова време, особено в такива големи размери. После Обезнаследения рицар се обърна към Болдуин, оръженосеца на Брайън де Боа Жилбер.
— От вашия господар — каза той — не ще приема нито броня, нито откуп. Кажете му от мое име, че нашата борба не е свършена — не, тя няма да свърши, докато не се срещнем с него със сабя и копие, и на кон, и в ръкопашен бой. Той сам предизвика тази смъртна вражда и аз няма да забравя неговото предизвикателство. Междувременно нека бъде сигурен, че аз не го смятам като другарите му човек, с когото с удоволствие мога да си разменя любезности, а по-скоро като такъв, с когото ми предстои смъртна борба.
— Моят господар — отвърна Болдуин — умее да отплаща на презрението с презрение и на ударите с удари, както умее да отвърне и на любезността с любезност. Щом вие отказвате да приемете от него всякакъв дял от откупа, определен на другите рицари, аз трябва да оставя тук бронята и коня му, защото съм сигурен, че той не ще благоволи вече да я носи, нито пък да яхне този кон.
— Вие отговорихте достойно, добри оръженосецо — каза Обезнаследения рицар, — достойно и смело, както подобава да се говори от името на отсъстващия господар. Но не оставяйте тук коня и бронята. Върнете ги на господаря си или ако той не благоволи да ги приеме, запазете ги за себе си, добри приятелю. Доколкото те са мои, аз ви ги подарявам от сърце.
Болдуин се поклони дълбоко и се оттегли с другарите си. Обезнаследения рицар се върна в палатката.
— Досега, Гърт — обърна се той към слугата си, — моето държане не накърни честта на английските рицари.
— А пък аз — каза Гърт, — макар и саксонски свинар, не лошо играх ролята на нормански оръженосец.
— Да — отвърна Обезнаследения рицар, — само че през цялото време треперех да не би недодялаността ти да те издаде.
— Ами! — рече Гърт. — Не се боя, че може да ме открие някой освен моят другар в игрите шутът Уомба, който не знам дали е по-скоро мошеник или глупак. Едва се сдържах да не се изсмея, когато старият ми господар мина тъй близо до мен, въобразявайки си през всичкото време, че Гърт му пази шопарите на много мили оттук из гъстаците и блатата на Ръдъруд. Ако ме хванат…
— Стига — каза Обезнаследения рицар, — ти знаеш какво ти обещах.
— Ами що се отнася до това — рече Гърт, — аз никога няма да изоставя приятеля си, за да си запазя кожата. Тя е здрава и ще изтърпи и нож, и камшик тъй добре, както кожата на кой да е шопар от стадото ми.
— Вярвай ми — заяви рицарят, — аз ще ти се отплатя за опасността, на която се излагаш от любов към мен. Междувременно приеми тези десет жълтици.
— Сега — каза Гърт, прибирайки жълтиците в кесията си — аз съм по-богат от всеки друг свинар или крепостник.
— Занеси тази торба със злато в Ашби — продължи господарят му, — намери Исак от Йорк и нека той си вземе, колкото иска за коня и бронята, които получих благодарение на доверието му.
— Не, кълна се в свети Дънстън — отвърна Гърт, — това аз няма да сторя.
— Как така, разбойнико — попита господарят му, — нима отказваш да се подчиниш на заповедите ми?
— Ако са честни, разумни и достойни за християнин, да — отвърна Гърт, — но тази заповед не е такава. Да разреша на евреина да вземе колкото си иска, не е честно, защото значи да ограбя господаря си; не е и разумно, защото само глупак би постъпил така; не е и християнско, защото значи да ограбиш един вярващ,
