принуждават монаха да даде на краля по-добра храна. Но в края-на краищата, заявявайки, че рядко трапезата му е била удостоявана от такъв „добряк“, светият човек поднася най-хубавото, което има в килията си. Слагат на масата две свещи и нареждат под светлината им бял хляб и баници и различни меса от дивеч пресни и солени, от които всеки си избира, каквото парче му харесва. „Тъй щях да си ям сух хляб — казва кралят, — ако не бях те попритиснал за стрелбата. Ама сега мога да кажа, че съм се наял царски — ако имахме и достатъчно пиене.“
Гостоприемният отшелник изпълнява и това му желание, като изпраща един свой помощник да измъкне от едно скрито кътче до леглото голяма делва, и тогаз тримата се залавят здравата да пият. Монахът ръководи веселбата, като кара всеки пияч, преди да пие, да повтаря като рефрен известни безсмислени думи — шеговит начин да разпределят правилно чашките си, подобен на тостовете, въведени в по-късни времена. Единият пияч казва: „Жадни другари“, а другият е длъжен да отговори: „Отвори бутилката“. Монахът пуска безброй шеги по адрес на слабата памет на краля, който понякога забравя думите, и така нощта минава във веселие. На другата сутрин, преди да си отиде, кралят поканва преподобния си домакин да го посети в двореца, обещава да се отплати за гостоприемството му и изразява задоволството си от приема. Най-после веселякът-отшелник се съгласява да отиде там и да потърси Джек Флетчер — името, с което му се е представил кралят. Последният си отива и намира свитата си. Тъй като баладата е недовършена, не узнаваме как се разкрива тайната на краля, но вероятно това става по обикновения начин, възприет и в други подобни разкази — домакинът се страхува, че ще бъде наказан със смърт, задето не е оказал нужната почит на краля, докато е бил инкогнито, но вместо това бива приятно изненадан с почести и награди.
В сбирката на г-н Хартсхорн има един друг романс на подобна тема, озаглавен „Крал Едуард и овчарят“7, който е още по-интересен като отражение на тогавашния бит от „Кралят и отшелникът“, но той няма връзка с това, което ни интересува тук. В току-що разказаната балада читателят ще види първоначалния източник на случката, дадена в нашия роман, а да се отъждестви пустинникът-нарушител на закона с монаха Тък от историята за Робин Худ, беше твърде лесно.
Името на Айвънхоу ми хрумна от една стара песенчица. Всички автори на романи понякога са пожелавали като Фалстаф да открият някъде съкровищница от подходящи имена. При такъв един случай авторът случайно си припомни една песенчица, в която се споменават три имена на имения, изгубени от прадядото на прославения Хемпден затуй, че ударил Черния принц с ракетата си, когато играели на тенис:
Това име отговаряше на целта на автора по две важни съображения — първо, то напомня староанглийска дума и, второ — с нищо не загатва за естеството на разказа. Авторът си позволява да счита второто съображение за твърде важно. Това, което наричаме заинтригуващо заглавие, служи на преките интереси на книжаря или издателя, които благодарение на него могат да продадат цяло издание, докато е още под печат. Но ако авторът допусне творбата му да привлече прекомерно голямо внимание, преди още да е излязла, той се поставя в неудобното положение на човек, от когото се очаква твърде много и ако не успее да задоволи очакванията, тази грешка може да бъде съдбоносна за славата му като литератор. Освен това, когато види заглавие като „Барутният заговор“9 или нещо друго, свързано с общата история, всеки читател, още преди да види книгата, си съставя известна представа как трябва да се развие разказът и каква наслада ще извлече от него. А твърде вероятно е да бъде разочарован в това отношение и тогава съвсем естествено насочва неприятното си чувство към автора или съчинението. В такъв случай литературният творец бива критикуван не за това, че не е улучил поставената от самия него цел, а за това, че не е целил в посока, която никога не е имал пред вид.
Тъй като авторът не иска да скрива нищо от читателя, нека прибавим тук и незначителното обстоятелство, че той е открил страшното име Фрон де Бьоф в един списък на нормански воини, даден в Охинлекския ръкопис.
„Айвънхоу“ има голям успех при появяването си и може да се каже, че развърза ръцете на автора си, който оттогава насам се чувствува напълно свободен да опитва силите си като романист както с английски, така и с шотландски теми.
Образът на красивата еврейка бе така благоприятно приет от някои читателки от нежния пол, че авторът бе упрекван, задето при определяне съдбата на героите си не е отредил ръката на Уилфред на Ребека вместо на по-малко интересната Роуина. Но независимо от това, че предразсъдъците на онази епоха биха направили подобен брак почти невъзможен, авторът би могъл мимоходом да отбележи и следното — той смята, че един тъй добродетелен и възвишен образ по-скоро ще загуби от благородството си, ако се опитаме да възнаградим добродетелите му със земно благополучие. Не такава награда отрежда Провидението за страдащата добродетел. Опасно и съдбоносно е да се учат младите хора, най-страстните читатели на романи, че честните постъпки и принципи са естествено свързани със задоволяването на нашите страсти или постигането на желанията ни, че това е именно награда за добродетелта. С една дума, ако един добродетелен и себеотрицателен герой накрая получи земни богатства, високи отличия и ранг или пък задоволена такава безразсъдна и неправилно нарочена любов като тази на Ребека към Айвънхоу, читателят е склонен да каже: „Наистина добродетелта получи своята награда.“ Но един поглед към широката картина на живота ще ни покаже, че себеотрицанието и пожертването на любовта в името на дълга рядко биват възнаграждавани по този начин и че вътрешното съзнание за благородно изпълнен дълг е много по-подходяща награда, тъй като ражда онова душевно спокойствие, което светът нито може да ни даде, нито може да ни отнеме.
ПИСМО-ПОСВЕЩЕНИЕ
до преподобния д-р Драйаздъст10, член на археологическото дружество
Каел Гейт, Йоркшър
Многоуважаеми и скъпи господине,
Едва ли е необходимо да споменавам разнообразните причини, които ме подтикват да поставя името Ви над следващия труд. И все пак главната причина може би ще бъде обезсилена от недостатъците на изпълнението. Ако можех да се надявам, че той ще бъде достоен за Вашето покровителство, читателската публика веднага би разбрала колко уместно е да се посвети един труд, чиято цел е да покаже старинния бит на Англия и по-специално на нашите саксонски прадеди, на учения автор на Есетата за Рога на крал Улфас и за Земите, дарени от него на престола на свети Петър. Но аз съзнавам, че повърхностният и незадоволителен начин, по който са предадени в следващите страници резултатите от моите исторически проучвания, не позволява на труда ми да се нареди сред онези съчинения, що носят гордия девиз detur digniori11. Напротив, боя се, че рискувам да бъда обвинен в самонадеяност, задето поставям дълбокоуважаваното име на д-р Джо-нас Драйаздъст над една творба, която по-сериозните проучва-тели на древността може би ще причислят към празните романи на нашето време. Горещо желая да се отърся от подобно обвинение. Защото, макар и да мога да разчитам, че Вашето приятелско отношение към мен ще ме извини в собствените Ви очи, не бих желал читателската публика да
