неверни представи за епохата, която описвам. В известен смисъл аз не мога да отрека правотата на тези разсъждения, но все пак се надявам да им противопоставя следните съображения.
Вярно е, че нито мога, нито се опитвам да съблюдавам пълна точност дори по отношение на облеклото, камо ли пък в много по-важни пунктове като езика и нравите. Но същите съображения, които не ми позволяват да напиша диалога на книгата си на англосаксонски или на норманофренски или да я поднеса на читателя, напечатана с шрифта на Какстън27 или на Уинкин де Уърд, ми пречат да се огранича само в рамките на описваната от мене епоха. За да се събуди какъвто и да е интерес, разработваната тема трябва, така да се каже, да бъде преведена не само на езика на времето, в което живеем, но и пригодена за неговите нрави. Никога ориенталската литература не е била обкръжена с такова очарование, както в първия превод на „Приказки от 1001 нощ“ на г-н Галънд. В този превод, запазвайки, от една страна, великолепието на ориенталските костюми и необуздаността на ориенталското творческо въображение, той вмъква необходимата доза обикновени чувства и изрази, за да ги направи интересни и понятни, а съкращава разтегления разказ, еднообразните разсъждения и безкрайните повторения на арабския оригинал. И така, „Приказките“, макар и не вече тъй чисто ориенталски, както в оригинала, бяха много по-подходящи за европейския пазар и спечелиха невиждан успех сред читателите — успех, който те сигурно никога нямаше да спечелят, ако битът и стилът не бяха до известна степен приближени до чувствата и нравите на западния читател.
Следователно, за да бъда справедлив към многобройните хора, които, вярвам, жадно ще погълнат тази книга, аз съм предал древния бит на съвременен език и така съм описал характерите и чувствата на своите герои, че днешният читател, надявам се, няма да бъде твърде много спъван от противната сухота на обикновения историзъм. В това отношение, позволявам си да твърдя, съвсем не съм надхвърлил границите на онази свобода, която се разрешава на белетриста. Покойният, твърде находчив г-н Стрът, в своя рицарски роман „Куийнху Хол“, се ръководеше от друг един принцип и разграничавайки древното от съвременното, забрави, струва ми се, онази голяма неутрална зона, а именно онези нрави и чувства, които са общи за нас и прадедите ни, тъй като сме ги получили от тях без промяна или пък произхождат от нашата обща природа и затова сигурно съществуват при всяко общество. По този начин един талантлив писател с голяма историческа ерудиция ограничи популярността на своята творба, като изключи от нея всичко онова, което не бе достатъчно остаряло, за да бъде вече съвсем забравено и непонятно.
Свободата, за която се застъпвам тук, е толкова необходима за изпълнението на моя план, че аз Ви моля да имате търпение и да изслушате още някои доводи в полза на моето становище.
Който за първи път отвори страниците на Чосър28 или на кой да е друг някогашен поет, така се стряска от остарелия правопис, натрупаните съгласни и стария език, че е склонен да се отчае и да захвърли книгата, защото му се струва твърде много покрита с ръждата на древността, за да може да прецени качествата й или да вкуси от красотата й. Но ако някой интелигентен и начетен приятел му посочи, че трудностите, които го плашат, са по-скоро привидни, отколкото действителни, ако му почете на глас или пък му покаже съвременния правопис на по-обикновените думи и успее да докаже, на новака, че само една десета част от думите са всъщност остарели, то последният може лесно да се съгласи да се докосне сам до този „непокварен извор на английския език“ с увереността, че е нужно много малко търпение, за да може да се наслади на хумора и патоса, с които старият Джефри радвал епохата на Креси и Поатие29.
Да отидем още малко по-далеч. Ако нашият току-що спечелен привърженик на старата литература в голямата си едва-що породена любов към нея реши да подражава това, от което се е научил да се възхищава, трябва да признаем, че той би постъпил много неблагоразумно, ако избере от речника остарелите думи и употребява изключително тях, като пренебрегва всички думи и изрази, запазени в съвременността. Това беше грешката на злочестия Чатъртън. За да придаде на езика си старинен облик, той изхвърли от него всички съвременни думи и създаде един диалект, който никога не е бил говорен никъде във Великобритания. Който желае да подражава на старинния език, трябва да обърне по-скоро внимание на неговия граматичен строеж, на изразите и словореда, отколкото да се мъчи да събира чудати и остарели термини, които, както вече казах, и в по-старите автори не представляват повече от една десета от броя на думите, останали и досега в употреба, макар и с променен смисъл и правопис.
Казаното досега по отношение на езика важи още повече за чувствата и нравите. Човешките страсти и източниците, от които произтичат те във всичките си многообразни форми, са обикновено едни и същи във всички обществени слоеве, за всички времена и народи. От това естествено следва, че хорските мнения, мисловни навици и действия, колкото и да са повлияни от даден обществен строй, все пак, общо взето, твърде много си приличат. Сигурно нашите прадеди не са били по-различни от нас, отколкото са евреите от християните; и те са имали „очи, ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти.“, и те „са се хранели със същата храна, наранявани са били от същите оръжия, страдали са от същите болести, топлели са се в същото лято и са мръзнели в същата зима“, както и ние. Следователно общият тон на техните чувства и страсти трябва да е бил твърде подобен на нашите.
От всичко това следва, че голяма част от материала, който един автор трябва да използува в рицарски романи или друго белетристично произведение, подобно на моето, една съществена част от езика и нравите принадлежат и на днешното време, също както на епохата, в която се развива действието на съчинението. Следователно той има много по-голяма свобода на избор и задачата му е много по-лека, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако вземем пример от едно сродно изкуство, можем да кажем, че историческите подробности представляват характерните черти на един пейзаж, рисуван с молив. Кулата на феодала трябва да се извишава в необходимата величественост; човешките фигури трябва да имат характерните за епохата костюми и вид; цялата картина трябва да изобразява характерните черти на местността, която си е избрал за сюжет, с нейните високи скали или шеметни водопади. Цветовете също трябва да са взети от природата. Небето трябва да бъде облачно или лазурно — според климата, и тоновете да отговарят на онези, що преобладават в един природен пейзаж. Дотук живописецът е обвързан от правилата на своето изкуство, които го принуждават към точно подражание на природата; но не е необходимо той да стигне дотам, че да копира всичките й най-малки подробности или да изобразява с абсолютна точност самите треви, цветя и дървета, които красят този кът. Всичко това, както и по-тънките нюанси на светлини и сенки, са свойствени на всеки природен пейзаж, естествени са при всяко положение и художникът може да ги третира тъй, както му подсказва вкусът или предпочитанието.
Вярно е, че и тази свобода е ограничена в известни рамки. Живописецът не бива да внася декоративни детайли, несъвместими със страната, която изобразява; той не може да посади кипариси на Инч Мерин или шотландски бор сред развалините на Персеполис. Същото ограничение се налага и на литературния творец. Той може да се впуска в много по-по-подробно описание на чувства и страсти, отколкото му дава копираният от него старинен оригинал, но не бива да вмъква нищо, което е несъвместимо с нравите на епохата. Неговите рицари, оръженосци, слуги и селяни могат да бъдат описани с по-ярки краски, отколкото му дават простите и сухи очертания на един старинен илюстрован ръкопис, но характерът и костюмът на епохата трябва да се запазят: трябва да бъдат същите фигури, но нарисувани от по-опитна ръка или да се изразим по-скромно — изпълнени в една епоха, когато принципите на изкуството са вече по добре и по- пълно разбрани. Езикът му не трябва да бъде изключително старинен и непонятен, но по възможност той не бива да употребява и думи, и изрази от явно съвременен произход. Има съществена разлика между това да използуват език и чувства, общи за нас самите и за нашите прадеди, и това да приписваш на прадедцте ни чувства и изрази, характерни изключително за техните потомци.
Именно това, драги ми приятелю, бе за мен най-трудната част от моята задача. И откровено казано, трудно мога да очаквам да задоволя вашата обективна преценка и по-обширни знания по тези въпроси, след като самият аз не съм съвсем доволен от постиженията си.
Съзнавам, че онези, които може би ще бъдат склонни да преценяват моя разказ съвсем строго, ще открият в него още много грешки по отношение на маниерите и костюмите на действащите лица. Може би малко са въведените от мене елементи, които могат да се нарекат съвременни, но, от друга страна, твърде вероятно е да съм объркал нравите на два или три века и да съм въвел в епохата на царуването на Ричард Първи обстоятелства, характерни за един по-ранен или пък значително по-късен период. Утешавам се с това, че подобни грешки ще останат незабелязани от обикновените читатели и че може би и аз ще се радвам на незаслужените хвалби, отправяни към онези архитекти, които без колебание и без всякакъв метод и правило вмъкват в своята модерна готика орнаменти, характерни за други стилове и за други епохи. Онези
