ме обвини в такова тежко престъпление, от каквото се опасявам.
Затова трябва да Ви припомня, че когато за първи път разговаряхме с Вас за този вид съчинения, в едно от които толкова непростимо бяха изложени пред читателската публика личните и семейни работи на Вашия учен приятел от Северна Англия, г-н Оулдбък от Мънкбарнз, ние разисквахме относно причините за популярността, спечелена от подобни творби в нашата лекомислена епоха, като се има пред вид, че каквито и други качества да притежават, те са във всеки случай написани набързо и небрежно и погазват всички правила на епическото творчество. Вашето мнение тогава като че ли беше, че тяхното очарование се дължи изцяло на умението, с което неизвестният автор, като втори Мъкфърсън12 се е възползувал от богатия исторически материал наоколо си и е попълнил празнините, оставени от собствената му леност или бедно въображение, със случки, действително станали в страната в недалечното минало, като е въвел в разказа си действителни лица и почти не е скрил истинските им имена. Не са минали повече от шейсет-седемдесет години, забелязахте Вие, откак цяла Северна Шотландия се управляваше все още тъй просто и патриархално, както нашите добри съюзници мохиканите и ирокезите13. Макар че самият автор не може да е бил свидетел на тази епоха, той все пак, казахте Вие, трябва да е живял сред хора, които са я преживели и страдали в нея. А само през последните тридесет години се е извършила такава огромна промяна в шотландския бит, че хората гледат на обществените навици на непосредствените си прадеди както ние гледаме на тези от царуването на кралица Ана14 или дори от времето на Революцията15. Имайки толкова разнообразни материали около себе ни, авторът, продължихте Вие, няма от какво да се смущава освен от трудността да избира между тях. Нищо чудно тогава, че като е започнал да експлоатира една тъй богата мина, той е-получил много повече отплата и печалба за труда си, отколкото заслужава за една тъй леко постигната задача.
Като признавам в общи линии правотата на тези заключения — а аз не мога да ги отрека, — не мога да не се учудвам, че не е направен опит да се събуди същият интерес към бита и традициите на стара Англия, какъвто е вече събуден към бита и традициите на нашите по-бедни и не тъй прославени съседи. Зелената Кендалска дреха16, макар и много по-стара, би трябвало да ни бъде също така скъпа, както пъстрите карирани дрехи на северняците. Името на Робин Худ — ако го призовем с нужните заклинания — би трябвало да съживи неговия дух също както името на Роб Рой17. А английските патриоти заслужават не по-малко слава в наше време от всички брусовци и уоласовци на Каледония18. А ако южният пейзаж не е тъй романтичен и внушителен, като този на северните планини, трябва да признаем, че в замяна на това той е по-мек и по-красив. Изобщо ние сме в правото си да извикаме с думите на патриотичния сириец: „Нима Фарфар и Абана, реките на Дамаск, не са по-хубави от всички реки на Израел?“
Срещу подобен опит, Вие, драги докторе, повдигнахте две възражения. Вие настоявахте, че шотландецът има преимущество пред нас поради това, че описваният от него обществен ред, сред който се развива действието на разказа му, е съществувал до твърде неотдавна. Вие забелязахте, че още мнозина си спомнят хора, които не само са виждали славния Макгрегър19, но и са пирували, дори са се били с него. Всички тези дребни подробности от личния и семеен живот, всичко, което придава правдоподобност на разказа и индивидуалност на образите, все още се знае и добре се помни в Шотландия. В Англия, напротив, процесът на цивилизацията е завършил толкова отдавна, че ние сме принудени да събираме оскъдни данни за нашите прадеди от мухлясали хроники и летописи, чиито автори сякаш напук са се наговорили да отстранят от изложението си всички интересни подробности, за да сторят място на цветисто монашеско красноречие или на изтъркани морални разсъждения. Би било във висша степен несправедливо, казахте Вие, да се постави пред един английски и един шотландски автор еднаквата задача да възкресят и превъплътят традициите на своите народи. Шотландският магьосник, казахте Вие по-нататък, подобно на вълшебницата на Лукан20 свободно може да скита по прясното бойно поле и да си избере за възкресяване едно тяло, чиито крайници доскоро са потръпвали от живот и из чието гърло току-що се е изтръгнал последният смъртен стон. Такова именно тяло дори всевластната Ерихто21 била принудена да избере, защото даже нейната мощна магия само на него можела отново да вдъхне живот.
… glidas leto scrutata medullas, Pulmonis rigidi stantes sine vulner? fibras lnventit, et vocem defuncto in corpore quaerit22
Английският автор, напротив, казахте Вие, дори и да предположим, че има същата заклинателна сила като северния вълшебник, може да избира своите обекти само сред праха на древността, където не се намира нищо друго освен сухи, прогнили, изпочупени кости, подобни на тези, що пълнели някога долината пред Йосафат23. Освен това Вие изказахте опасение, че неродолюбивите предразсъдъци на моите съотечественици няма да се отнесат твърде честно към една творба, подобна на тази, чийто евентуален успех аз се стараех да докажа. И това според Вас няма да се дължи толкова на общото предпочитание към всичко чуждо, колкото на неправдоподобностите, които английският читател ще види в нея поради особените обстоятелства, сред които е поставен. Ако му опишете диви нрави и първобитно общество сред планинска Шотландия, той ще бъде твърде склонен да се съгласи, че всичко казано е вярно. И то с право. Ако е обикновен читател, той или никога не е виждал тези далечни краища, или пък е странствал из онези пусти области през някоя лятна ваканция, хранил се е лошо, спал е на походно легло, преминавайки от една пустош в друга и затова е напълно склонен да вярва и най- невероятните неща, които му се разказват за един тъй див и чудат народ, заселен сред такава необикновена местност. Но същият този почтен господин, седнал в уютната си гостна стая, заобиколен от всички удобства на един английски дом, съвсем не е така склонен да вярва, че собствените му прадеди са живели твърде различно от него, че порутената кула, която сега живописно се очертава пред прозореца му, някога е била резиденция на някакъв барон, който би го обесил пред собствената му порта без всякакъв съд; че ратаите, които сега обработват любимия му чифлик, преди няколко века биха били негови роби и че неограничената власт на феодалната тирания се е простирала над съседното село, където сега нотариусът е по-важна личност, отколкото лордът от имението.
Макар че признавам силата на тези възражения, трябва същевременно да заявя, че те не ми се виждат съвсем непреодолими. Оскъдността на материала представлява наистина значителна трудност. Но никой не знае по-добре от д-р Драйаздъст, че тези, които добре познават старинните текстове, ще намерят разпръснати из страниците на различните историци много намеци за частния живот на нашите прадеди. И макар че те представляват една незначителна част от целия засегнат в тях материал, все пак, събрани заедно, те хвърлят не малко светлина върху la vie privee24 на прадедите ни. Убеден съм дори, че колкото и малък успех да имам самият аз в опита си в тази насока, все пак с повече труд при събирането и с повече умение при използуването на наличните материали, както ни са дадени и илюстрирани от д-р Хенри, от покойния г-н Стрът и главно от г-н Шейрън Търнър, един по-надарен автор би имал успех. И поради това аз предварително възразявам срещу всеки довод, основан върху неуспеха на настоящия ми опит.
От друга страна, както вече казах, ако може да се даде вярна картина на стария английски бит, считам, че здравият разум и доброто сърце на сънародниците му ще й осигури благоприятен прием.
След като отговорих, доколкото ми позволяват силите, на първите Ви възражения или поне демонстрирах решението си да прескоча пречките, посочени от Вашето благоразумие, накратко ще отбележа и това, което се отнася по-специално до самия мен. Вашето мнение като че ли беше, че самата работа на един историк, зает със сериозни и, както смята простолюдието, трудни и подробни проучвания, го прави неспособен сполучливо да съчини подобен разказ. Но позволете ми да кажа, драги докторе, че това възражение е по-скоро формално, отколкото съществено. Вярно е, че подобни несериозни съчинения може би не подхождат на по-строгия гений на нашия приятел г-н Оулдбък. И все пак Хорас Уолпоул25 написа приказка за духове, която е карала да трептят не малко сърца. А Джордж Елис26 съумя да пренесе цялото игриво очарование на своя прекрасен и необикновен хумор в своите „Съкратени стари романси в стихове“. Така че макар в бъдеще може би да имам причина да се разкайвам за дързостта си, сега поне мога да се позова на най-високо уважавани предшественици.
Все пак по-строгият историк може би ще сметне, че като смесвам истината с въображението, аз замърсявам чистия извор на историята със съвременни измислици и внушавам на младото поколение
