Те бяха десет души на брой — първите двама ездачи, изглежда, бяха доста важни личности, а останалите — техни слуги. Не бе мъчно да се отгатне какво положение заемаше единият от тях. Той беше явно високопоставен духовник. Носеше облекло на цистерциански монах, но от много по-скъп материал, отколкото позволяваха правилата на този орден. Мантията му с качулка от най-фин фландърски плат падаше на богати и красиви дипли около хубавата му, макар и възпълна фигура. Както облеклото му не показваше презрение към светския блясък, така и лицето му не носеше следи от лишения. Чертите му биха могли да се нарекат красиви, ако под веждите му не проблясваха хитри епикурейски очи на прикрит сладострастник. Иначе неговата професия и положение го бяха научили да умее да владее изражението на лицето си и когато иска, да му придава тържествен вид, макар обикновено да носеше израз на добродушна общителност и търпимост. Въпреки монашеския правилник и едиктите на папи и църковни съвети, ръкавите на този сановник бяха подплатени и имаха маншети от скъпа кожа, пелерината му се закопчаваше със златна тока и изобщо целият му монашески костюм бе по-изискан и украсен като дрехата на някоя съвременна красавица-квакерка, която придава на облеклото на своята секта, посредством подбора на материала и начина, по който го носи, една кокетна привлекателност, твърде близка до светската суета.
Този достоен духовник яздеше охранено раванлия муле с богато украсено седло и сребърни звънчета на юздата по тогавашната мода. В стойката му нямаше ни следа от монашеска тромавост, напротив, в нея личеше лекотата и привичната грация на опитен ездач. И наистина, явно бе, че такова просто добиче като едно муле, колкото и да беше охранено и обяздено за лек и приятен раван, се използваше от напетия калугер само за пътуване. За други случаи някой брат мирянин от свитата му водеше един от най- прекрасните испански коне от Андалузия, които по онова време търговците внасяха с големи трудности и рискове за богати и знатни хора. Седлото и такъмите на този великолепен кон за езда бяха покрити, с дълго, почти до земята покривало, богато извезано с митри, кръстове и други църковни символи. Друг брат мирянин водеше товарно муле с багажа на висшия духовник, а двама монаси от същия орден, но с по-долен ранг, яздеха на края на кавалкадата, смеейки се и разговаряйки помежду си, без да обръщат внимание на останалите.
Спътникът на духовника беше човек над четиридесет години, слаб, висок, як и мускулест — фигура на атлет, по която умората и постоянното движение сякаш не бяха оставили ни следа от по-меките части на човешкото тяло, превръщайки го в здрави мускули и кости, издържали на хиляди усилия и готови да срещнат още толкова. Главата му беше покрита с алена шапка с кожа отпред, която французите наричат mortier, понеже прилича на обърнат хаван. Тя оставяше лицето му съвсем открито и то не можеше да не вдъхне на всеки непознат респект, ако не и страх. Гордото му лице със силно подчертани и изразителни черти бе почерняло почти като на негър от продължително излагане на тропическото слънце. Когато не бе възбуден, човек би казал, че върху него лежи дрямката, настъпила след отминала буря от страсти, но изпъкналите вени на челото, бързото потрепване на горната устна и на черните мустаци при най-малкото вълнение ясно свидетелстваха, че бурята може лесно да се разрази отново. Всеки поглед на острите му, тъмни и проницателни очи разказваше за преодолени трудности и смело срещнати опасности и сякаш оказваше съпротива, само и само да си създаде удоволствие да я премахне леко от пътя си с едно усилие на волята и смелостта си. Дълбок белег от рана на челото придаваше още по-суров вид на лицето му и злокобен поглед на едното му око, наранено при същия случай и съвсем малко изкривено, макар че зрението му не бе засегнато.
Връхната дреха на този човек приличаше на тази на спътника му — тя бе дълга монашеска пелерина. Но червеният й цвят показваше, че той не принадлежи към никой от четирите признати ордена. На дясното рамо на мантията му бе изрязан от бял плат кръст с необикновена форма. Тази връхна дреха скриваше друга, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с нея, а именно — желязна ризница с ръкави и ръкавици от същата странно преплетена направа, която прилепваше тъй плътно о тялото, сякаш бе тъкана от друг, много по-податлив материал. Бедрата му отпред, доколкото мантията позволяваше да се видят, също бяха покрити с железни пластинки; колената и стъпалата бяха защитени с шини от стомана, изкусно прикрепени една към друга; железни чорапи пазеха краката от глезена до коляното и допълваха защитната броня на ездача. На пояса си носеше като единствено нападателно оръжие дълга двуостра кама.
Той не яздеше муле като спътника си, а як кираджийски кон, очевидно, за да щади хубавия си боен кон, който един оръженосец водеше отзад в пълно бойно снаряжение, с броня на главата и къс металически шип отпред. На едната страна на седлото висеше къса алебарда, богато украсена с дамаскинска резба; на другата страна — украсеният с перо шлем и желязната качулка на ездача, както и двуостър меч, носен от тогавашните рицари. Друг оръженосец държеше високо копието на господаря си, на чийто връх се развяваше знаменце със същия кръст като този на мантията му. Той носеше и малкия му триъгълен щит, достатъчно широк в горната си част, за да пази гърдите, а на долния — заострен. Щитът беше покрит с червен плат, който не позволяваше да се види емблемата върху него.
Зад оръженосците вървяха двама прислужници, чиито мургави лица, бели чалми и ориенталско облекло издаваха източния им произход. В целия вид на този воин и свитата му имаше нещо диво и чуждестранно. Облеклото на оръженосците му бе разкошно, а ориенталските му слуги носеха сребърни гердани на шията и гривни от същия метал на мургавите си ръце и крака, голи от лакътя надолу и от средата на прасците до глезена. Дрехите им от везана коприна свидетелстваха за богатството и високото положение на господаря им и същевременно контрастираха с военната простота на неговото собствено облекло. Те бяха въоръжени с извити ятагани с инкрустирани със злато дръжки и темляци и с още по-скъпо изработени турски ками. И двамата носеха отпред на седлата си сноп стрели и копия за хвърляне, дълги около четири стъпки, с остри стоманени върхове — оръжие, много разпространено между сарацините, споменът за което още се поддържа от военното упражнение, наречено El lerrid известно и досега в Ориента.
Конете на тези слуги бяха също тъй необикновени, както ездачите. Те бяха сарацински, тоест от арабска порода. Изящните им крака и малки стави, редките гриви и леката и гъвкава походка ярко ги отличаваха от едрите тежки коне, отглеждани във Фландрия и Нормандия за нуждите на тогавашните воини с пълното им въоръжение и доспехи; тези коне редом с ориенталските коне за надбягване сякаш представляваха олицетворение на материята и сянката.
Необикновената кавалкада възбуди любопитството не само на Уомба, но и на по-сериозния му другар. В лицето на калугера той веднага позна игумена на абатството Жорво, известен по тези места като любител на лова, на пиршествата и ако мълвата не го очерняше несправедливо, на други светски удоволствия, още по-несъвместими с монашеския му обет.
Въпреки всичко по онова време схващанията на хората за поведението на бялото, както и на черното духовенство, бяха толкова свободни, че абатът Еймър се ползваше с доста добро име в околността на своя манастир. Неговият лек и весел нрав и готовността, с която даваше опрощение на всички обикновени прегрешения, го правеха любимец на благородниците и по-известните земевладелци, с някои от които беше в роднински връзки, тъй като самият той произхождаше от знатен нормански род. Дамите особено не бяха твърде склонни да съдят строго морала на един мъж, всеизвестен като почитател на техния пол. При това той умееше по най-различни начини да разсейва скуката, която твърде често се вмъкваше в залите и покоите на старинните феодални замъци. Абатът вземаше участие в лова с необикновена охота и всички признаваха, че има най-добре дресираните ястреби и най-бързоногите хрътки в Северен Райдинг, а това го издигаше в очите на младите благородници. Между старите той имаше друга роля, която изпълняваше с голямо достойнство. Колкото и да бяха оскъдни книжните му знания, те стигаха, за да внушат у невежите уважение към учеността му; а тържествеността на езика и държането му и властният тон, с който застъпваше авторитета на църквата и духовенството, им вдъхваме не по-малка вяра в светостта му. Дори простите хора — най-строгите критици на по-високостоящите от тях — се отнасяха съчувствено към лудориите на абата Еймър. Той беше щедър, а щедростта, както е известно, изкупва редица грехове в по- друг смисъл от този на евангелието. Приходите на манастира, с голяма част от които сам разполагаше, му даваха възможност да посреща собствените си доста значителни разходи, както и да прави щедри подаяния на селяните и често да облекчава теглото на подтиснатия народ. Ако абатът Еймър обичаше да препуска лудо на лов или да се застоява по пиршества, ако понякога виждаха абата Еймър рано призори да се вмъква през задната врата на манастира, прибирайки се от някоя нощна среща, хората само свиваха рамене и се примиряваха с нарушенията му, като си казваха, че много негови събратя правят същите грехове, без да имат други качества, с които да ги изкупят. Поради всичко това абатът Еймър и репутацията му бяха твърде
