да излезе нагоре през комина. Поради това гредите и мертеците на схлупената зала лъщяха от пласт черни сажди. По стените висяха бойни и ловни оръжия, а във всеки ъгъл имаше двукрили врати, които водеха към останалите помещения на просторната сграда.
Замъкът във всяко отношение се отличаваше с грубата простота на саксонския период, която Седрик с гордост поддържаше. Подът бе постлан със смес от пръст и вар, втвърдена от дълго тъпкане. Такава настилка сега често се използува за половете на хамбарите. Една четвърт от пода на дължина бе с една стъпка по-висок от останалата част, образувайки подиум, на който седяха главните членове на семейството и знатните гости. За тях бе сложена трапеза, покрита със скъп червен плат, а от средата на тази трапеза под прав ъгъл бе разположена по-дълга и по-ниска маса чак до долния край на залата, на която се хранеше прислугата и други по-нископоставени лица. Масите приличаха на буквата Т като онези старинни трапези, които и днес можем да видим в някои от колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Масивни столове и миндерлъци от украсен с резба дъб бяха наредени на подиума, а над тях и над цялата по-висока маса бе опънат нещо като балдахин от плат. Той донякъде запазваше видните личности, заемащи тези места, от дъжда, който на места проникваше през зле построения покрив.
Стените на този край на залата бяха покрити по цялото протежение на подиума с драперии, а на пода бе постлан килим. И драпериите, и килимът бяха изпъстрени с груби рисунки и шарки в ярки крещящи цветове. Над по-ниската маса таванът, както казахме вече, не беше покрит. Грубо варосаните стени бяха голи, а на пръстения под нямаше килим. Масата беше без покривка, тежки и здрави пейки служеха вместо столове.
В средата на горната маса имаше два стола, по-високи от останалите, за господаря и господарката на дома, които седяха начело на трапезата и оттам произлиза саксонската им почетна титла, която означава „тези, които делят хляба“. При всеки от тези столове имаше и табуретка с оригинална резба и инкрустация от слонова кост. Един от тези столове сега се заемаше от Седрик Саксонеца, който, макар да беше по ранг само тан или както го наричаха норманите — франклин, проявяваше сприхавост и нетърпение поради забавянето на вечерята му, качества, достойни за всеки градски съветник в миналото или сега.
И наистина лицето на този земевладелец издаваше прям, но сприхав, избухлив нрав. Той нямаше повече от среден ръст, но бе широкоплещест, як, с дълги ръце, като човек, навикнал да понася трудностите на войната и лова. Главата му бе добре оформена, лицето му широко, с големи сини очи, открити и прями черти и здрави зъби. От него лъхаше онова добродушие, което често се съчетава със сприхавостта. Погледът му бе горд и дързък, тъй като цял живот бе отстоявал вечно застрашавани права. Положението, в което се намираше този мъж, постоянно поддържаше нащрек неговия жив, пламенен и решителен темперамент. Дългата му руса коса бе сресана на път в средата и падаше над челото му чак до раменете. Тя почти не бе започнала да побелява, макар че Седрик наближаваше шестдесет години.
Облеклото му се състоеше от къса зелена дреха с бяла кожа на яката и маншетите — нещо подобно на хермелин, но по-долнокачествено от него. Някои смятат, че тази кожа е от някакъв вид сива катерица. Жакетът висеше незакопчан над тясна, прилепнала о тялото червена дреха. Бричове от същия плат покриваха бедрата до средата, оставяйки коляното голо. На краката си носеше сандали, подобни на селските цървули, но от по-фин материал и със златни токи отпред. На ръцете му имаше златни гривни, а на шията — широк гердан от същия благороден метал. На кръста бе препасан с богато украсен ремък, на който бе затъкнат почти перпендикулярно остър прав меч. На облегалото на стола му бе метната червена мантия, подплатена с кожа, и скъпа везана шапка, които допълваха облеклото на заможния земевладелец, когато излизаше от дома си. Късо копие за глигани с широка лъскава стоманена дръжка бе подпряно зад стола му — когато излизаше, то му служеше според случая и за бастун, и за оръжие.
Неколцина слуги, кои облечени почти тъй богато като господаря си, кои тъй грубо и просто като свинаря Гърт, следяха погледа и очакваха заповедите на високопоставения саксонец. Двама-трима от тях стояха на подиума зад господаря, останалите бяха в по-ниската част на залата. А имаше и друг вид прислуга — две- три големи рошави хрътки, каквито се използуват при лов на елени и вълци; още толкова кучета от някаква едра кокалеста порода с дебели вратове, големи глави и дълги уши, едно-две по-малки кучета, наричани сега териери, които очакваха-нетърпеливо да се поднесе вечерята, но с мъдрия инстинкт на своята раса се въздържаха да се доближат до мрачния и мълчалив господар, страхувайки се вероятно от малката желязна палка до чинията на Седрик, сложена там да разгонва с нея доближилите се четириноги придворни. Само едно грозно старо куче вълча порода се бе настанило със свободата на разглезен любимец близо до официалното място и от време на време си позволяваше да привлича вниманието на господаря си, като слагаше голямата си космата глава на коленете му или си завираше носа в ръката му. Но даже и него той отблъсваше строго с думите: „Долу, Болдър, долу! Не ми е до шеги!“
Наистина, както вече забелязахме, Седрик не беше в твърде добро настроение. Лейди Роуина, която бе ходила на литургия в една далечна църква, току-що се бе върнала и се преобличаше след дъжда. Още нямаше вест от Гърт и стадото му, а те отдавна трябваше да се приберат от гората. Вредената бяха така неспокойни, че закъснението им можеше да се дължи на нападение на разбойниците, с които беше пълна съседната гора, или на някакво насилие от страна на околните барони, които, водени от съзнанието за своята сила, не даваха пет пари за законите на собствеността. Всичко това беше сериозен въпрос за Седрик, тъй като голяма част от богатството на саксонските земевладелци, особено в гористите области, се състоеше от многобройни стада свине, които лес — но намираха храна в леса.
Освен тези причини за тревога, саксонският тан се дразнеше и от отсъствието на любимия си шут Уомба, чиито шеги, колкото и простички да бяха, подслаждаха вечерята и многобройните чаши бира и вино. Прибавете към всичко това и факта, че Седрик не бе ял от обед, а обичайният му час за вечеря бе отдавна минал, и ето ви една причина за раздразнение, която би разбрал всеки земевладелец и в миналото, и сега. Неудоволствието му намираше израз в откъслечни изречения, които или си мърмореше сам на себе си, или — отправяше към слугите наоколо и особено към виночерпеца, когато той, за да го успокои, му подаваше от време на време сребърна чаша, пълна с вино.
— Защо се мае лейди Роуина?
— Сменя си воала — отвърна една прислужница със същата самоувереност, с която любимата камериерка на госпожата отвръща на господаря във всяко днешно семейство. — Вие сигурно не бихте желали да седне на трапезата с качулка и наметало, нали? А никоя дама в цялото графство не се облича по-чевръсто от господарката ми.
Саксонеца се съгласи с този необорим довод с едно „хм“ и прибави:
— Надявам се, че когато тръгне друг път да се моли в църквата „Св. Йоан“, ще избере по-хубаво време. Но защо, по дяволите — продължи той, обръщайки се към виночерпеца и издигайки глас, сякаш бе доволен, че е намерил тема, към която да насочи възмущението си без страх от контрол. — Защо, по дяволите, Гърт се бави толкоз време из полето? Сигурно ще чуем лоши вести за стадото, а пък той винаги е бил верен и предпазлив слуга и аз го бях определил за по-добра работа, дори смятах да го направя свой пазач.
Виночерпецът Освалд скромно забеляза, че е минал едва един час, откак са били камбаните за гасенето на огньовете — твърде неуместно извинение, тъй като напомняше една тема, неприятна на всеки саксонец.
— Злите духове да поразят камбаните за полицейския час — извика Седрик — и онуй копеле тиранин, дето го измисли, и безсърдечния роб, чийто саксонски език ги споменава пред саксонски уши! Полицейски час! — прибави той след кратка пауза. — Да, полицейски час, който принуждава честните хора да си гасят лампите, за да могат крадци и разбойници да вилнеят на тъмното! Да, да, полицейски час! Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, и Вилхелм Незаконородения знаят каква е ползата от това, тъй както я знае всеки нормански авантюрист, сражавал се при Хейстингз. Сигурно ще чуя, че са отвлекли собственото ми стадо, за да нахранят изгладнелите бандити, които само с кражби и разбойничество могат да поддържат. Верният ми роб е убит, имуществото ми е плячкосано, а пък Уомба — къде е Уомба? Не спомена ли някой, че отишъл с Гърт?
Освалд потвърди това.
— Така, значи! И таз хубава! Отвлекли са и него, саксонския шут, да служи на нормански господар. И наистина, глупаци сме всички ние, дето им служим, и заслужаваме тяхното презрение и присмех повече, отколкото ако се бяхме родили с половин мозък. Но аз ще си отмъстя — прибави той, скочи нетърпеливо от стола си при мисълта, че може да са го оскърбили така, и хвана ловното си копие. — Ще отида и ще се оплача пред Великия съвет. Аз имам приятели и поддръжници — ще изляза лице срещу лице с норманеца на
