добре известни на нашите саксонски крепостници и те му се поклониха скромно по селски и получиха в отговор неговото Benedicite mes filz44.
Обаче необикновеният му спътник и неговите слуги така приковаха вниманието им, че те едва чуха въпроса на игумена на Жорво, когато той ги запита знаят ли къде биха могли да се подслонят наблизо — тъй много бяха слисани от полумонашеския, полувоенен вид на мургавия непознат и от причудливото облекло и въоръжение на ориенталските му слуги. А може би и езикът, на който бе изречена благословията и зададен въпросът, да бе прозвучал неприятно в ушите на саксонските селяци, макар и сигурно да го разбираха.
— Попитах ви, деца мои — повтори абатът, издигайки глас и говорейки на този смесен език или lingua franca, на който разговаряха помежду си нормани и саксонци, — дали наблизо няма някой добър човек, който от любов към бога и църквата би Дал за една нощ подслон и храна на двама от най-скромните им слуги и свитата им.
Той изрече това с важен тон, в пълен разрез със смирените слова, с които счете за нужно да си послужи.
— Двама от най-скромните слуги на църквата! — повтори Уомба на себе си, внимавайки, макар че бе шут, да не чуят забележката му. — Какви ли са тогава управителят на двореца й, главните й икономи и другите й по-важни слуги?
След този таен коментар върху думите на игумена той вдигна очи и отговори на зададения въпрос.
— Ако благочестивите отци обичат хубаво ядене и меко ложе, след няколко мили могат да стигнат до абатството Бринскуърт, където техният сан не може да не им осигури най-почтителен прием. Ако пък предпочитат да прекарат вечерта в пост и молитва, могат да поемат по оная пуста пътека, която ще ги изведе до един параклис в Копмънхърст, и там един набожен отшелник ще сподели с тях своя покрив и молитвите си.
Абатът поклати отрицателно глава в отговор на двете предложения.
— Добри ми приятелю — каза той, — ако дрънченето на звънчетата не ти беше затъмнило мозъка, ти щеше да знаеш, че Clericus cum clericum non decimat45, тоест, че ние духовниците не се ползваме от гостоприемството на своите събратя, а по-скоро предпочитаме гостоприемството на миряните, като им даваме по този начин възможност да угодят богу и да помогнат на неговите слуги.
— Вярно е — отвърна Уомба, — че аз, бидейки магаре, имам чест да нося звънчета като мулето на ваше преподобие. Все пак аз си мислех, че благодеянията на майката църква и нейните слуги може би както всички други благодеяния най-напред се раздават между най-близките й.
— Млъкни, нахалнико — намеси се въоръженият ездач, прекъсвайки бърборенето на Уомба с високомерен и строг глас, — и ни покажи, ако можеш пътя за… Как се наричаше вашият франклин, абате Еймър?
— Седрик — отговори игуменът. — Седрик Саксонеца. Кажи ми, добри човече, близо ли е жилището му и можеш ли да ни покажеш пътя?
— Не е лесно да се намери пътят — намеси се за пръв път Гърт, — а пък семейството на Седрик си ляга рано.
— Не ми ги дрънкай такива — каза воинът. — Не е мъчно да станат и да задоволят нуждите на пътници като нас. Ние не се унижаваме да молим за гостоприемството, което е наше право.
— Не знам — рече Гърт намусен — дали трябва да покажа пътя към дома на господаря си на хора, дето изискват като свое право подслона, който други измолват като услуга.
— Ти спориш с мене, а! — извика воинът и като пришпори коня си, принуди го на един скок да премине пътечката и същевременно вдигна камшик да удари нахалния селяк.
Гърт му метна изпод вежди див и отмъстителен поглед и свирепо, но все пак колебливо сложи ръка на дръжката на ножа си. Но намесата на абата Еймър, който блъсна мулето си между своя другар и свинаря, предотврати замислената разправа.
— В името на света дева Мария, брате Еймър, не бива да си въобразявате, че се намираме в Палестина и властвате над турци езичници и сарацини неверници. Ние, жителите на този остров, не обичаме удари, освен когато те идват от светата църква, която наказва тези, които обича. Добри човече — обърна се той към Уомба и подсили думите си с една сребърна монета, — покажи ни пътя към дома на Седрик Саксонеца. Ти сигурно го знаеш и твой дълг е да напътиш един странник, дори когато той не принадлежи към такава света професия като нас.
— Право да ви кажа, преподобни отче — отвърна шутът, — сарацинската глава на уважаемия ви другар така ме уплаши, че забравих пътя към дома и не знам и сам как ще си стигна там тази вечер.
— Хайде, хайде — рече абатът, — ти можеш да ни кажеш, стига да искаш. Този преподобен брат цял живот се е борил против сарацините, за да спаси от тях божия гроб. Той е от ордена на рицарите тамплиери, за които може би си чувал, и е полумонах, полувоин.
— Щом като е само наполовина монах — отвърна шутът, — не бива да бъде напълно неразумен в държането си към хора, срещнати по пътя, па макар и те да не бързат да отговарят на въпроси, които съвсем не ги засягат.
— Ще простя остроумието ти — каза игуменът — при условие, че ни покажеш пътя към дома на Седрик.
— Добре тогава — отговори Уомба. — Ваши преподобия трябва да продължат по тази пътека, докато стигнат до един потънал в земята кръст, който стърчи само около един лакът над почвата. Оттам ще поемете пътеката наляво, защото четири пътеки се кръстосват на това място, и надявам се, че ваши преподобия ще намерят подслон, преди да ви настигне бурята.
Абатът благодари на мъдрия си съветник и кавалкадата пришпори коне и потегли с бързината на хора, които желаят да стигнат до странноприемница преди разразяването на нощна буря. Когато заглъхна тропотът на копитата им, Гърт каза на другаря си.
— Ако следват мъдрите ти напътствия, преподобните отци едва ли ще стигнат Ръдъруд тази нощ.
— Не — ухили се шутът. — Но ако имат късмет, може да стигнат до Шефилд, където им е мястото. Не съм толкова лош ловец, та да покажа на кучето къде се крие сърната, ако не искам то да я улови.
— Имаш право — каза Гърт, — лошо ще бъде, ако Еймър види лейди Роуина, и още по-лошо, ако Седрик се скара с този воин-монах, както сигурно ще направи. Но нека като добри слуги да слушаме и да гледаме и да си мълчим.
Да се върнем към ездачите. Те скоро оставиха крепостниците далеч зад себе си, разговаряйки помежду си на нормано-френски — езика на всички представители на висшите класи освен на хората, които все още бяха склонни да се гордеят със саксонския си произход.
— Какво искат да кажат тези своеволни типове с нахалството си? — рече тамплиерът на цистерцианеца. — И защо ми попречихте да ги накажа?
— Наистина, брате Брайън — отвърна абатът, — що се отнася до единия от тях, мъчно бих могъл да ви обясня защо един глупец говори глупости. А другият селяк е от това сурово, свирепо и непокорно племе, потомци на което все още се намират между покорените саксонци. Най-голямото удоволствие на тези хора е да показват всячески омразата си към победителите.
— Скоро щях да го науча аз да се държи учтиво — забеляза Брайън. — Аз съм навикнал да се справям с такъв дух — нашите пленници турци са свирепи и непокорни като самия Один46 и все пак, прекарат ли два месеца при мен, под властта на моя надзирател на роби, те стават смирени, покорни, услужливи и готови да следват волята ми. Вярвайте ми, сър, от тези хора човек трябва да се пази от кама и отрова, защото те си служат охотно с тях при най-малкия повод.
— Да — отговори абатът Еймър, — но всяка страна си има свои обичаи. Освен това, ако бяхте набили този човек, нямаше да узнаем пътя към къщата на Седрик, а ако случайно го бяхме намерили, това непременно щеше да даде повод за разпра между него и вас. Помнете какво ви казах — този богат франклин е горд, свиреп, амбициозен и сприхав. Той се съпротивлява на благородниците и дори на съседите си Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, които съвсем не са достойни за презрение противници. Той се застъпва тъй твърдо за привилегиите на своя народ и толкова се гордее с прекия си произход от Хериуърд47 — прославения защитник на хептархията48, че всички го наричат Седрик Саксонеца. Той се хвали, че принадлежи към този народ, докато други се мъчат да скрият произхода си, да не би да понесат горестта на
